После прибра снимките в плика заедно с вестникарските изрезки и негативите. Взе написаната на ръка бележка и я сложи в джоба си.

Седна на стола до прозореца и дълго мисли. Очите му внимателно изследваха стаята. После отвори куфара върху леглото и започна да слага вътре всичко, което намери в стаята. Самобръсначката, четката за зъби, дрехите, дори вестника.

Когато свърши, огледа стаята. Извади носната си кърпа и избърса с нея няколко места, където можеше да е оставил отпечатъци.

Затвори куфара, провери дали ключът е още в него и излезе.

Тръгна по коридора, стигна до стълбите и се качи до деветия етаж, където влезе в своята стая. Дръпна завивката на леглото и го разхвърля, сякаш някой е спал в него. Влезе в банята, пи от водната чаша, отвори сапуна на мивката и пусна за малко душа.

Помисли дали да не изпуши една цигара и да остави фаса в пепелника, но реши, че е прекалено рисковано да оставя след себе си такива следи.

Когато се събраха достатъчно доказателства, че в стаята е живяно, остави ключа на масата и излезе, като тихо затвори вратата след себе си.

Тръгна надолу по стълбите към задния вход на хотела. Излизаше на една глуха уличка. Хванал куфара в ръка, Норман тръгна с небрежна походка, като се опитваше да не привлича вниманието на минувачите.

Десет минути по-късно беше в колата си. Запали мотора и потегли. Трябваше да спре веднъж по пътя си към студия „Монарк“.

В колата му бяха доказателствата за миналото на Кейт, грижливо скрити от любопитни очи. Беше доволен от приключенската част на работата, която бе свършил.

Изобщо не му мина през ум да провери дали някой не го следи.



Кейт беше на снимачната площадка в дванайсети снимачен павилион на „Монарк“ и работеше по пети дубъл на една от най-важните сцени във филма.

За всички в студиото бе ясно, че Кейт не е на себе си. Изглеждаше изморена и в репликите й се долавяха фалшиви нотки, които не бяха типични за нея. Партньорът й, Самюъл Рейнс, правеше всичко възможно, за да й помага, но тя сякаш не можеше да се овладее.

— Стоп! — извика Джоузеф Найт и отряза дубъла. Излезе иззад камерата и повика Кейт настрана.

— Кейт, всичко наред ли е? Може би засега трябва да оставим тази сцена. Струва ми се, че имаш нужда от почивка.

Кейт го погледна смутено.

— Не. Ще го направя както трябва. Сигурна съм. Съжалявам, че създавам толкова неприятности. Дай ми само още една възможност.

— Сигурна ли си? Изглеждаш много бледна.

Явно бе загрижен. Предната нощ му каза, че й се обаждала по спешност старата й приятелка Мелани. Обясни, че Мелани изживявала неочаквана криза — някаква любовна история — и имала нужда от приятелска подкрепа. Каза на Джо, че ще остане през нощта у Мелани и ще се върне на работа на другата сутрин.

Претекстът би звучал съвсем правдоподобно, ако не бе фактът, че след мъчителната нощ тя се чувстваше емоционално съсипана и не бе в състояние да играе. Тази сутрин се опитваше свръх силите си поне да наподоби актьорска игра, но не се получаваше.

Всеки път, когато Самюъл Рейнс я целуваше и я обгръщаше с ръце, тя чувстваше около себе си ръцете на Куентин и гадните му целувки от предната нощ. И ужасната настойчива напрегнатост на тялото й, когато се готвеше да нападне Куентин, необичайната живост на крайниците й, когато забиваше пръсти в очите му, я преследваше упорито и сега, като неотменимо присъствие в нежната любовна сцена със Самюъл Рейнс. Застанал зад камерата, Найт веднага усети напрежението й и започна да преснима кадър след кадър. Накрая реши да се откаже и се опита да й помогне, като прекъсна сцената за днес.

— Сигурна ли си? — попита я отново. — Говоря ти открито, изглеждаш ми съсипана. Не вярвам да успеем да завършим нещо.

— Нека опитам само още веднъж… — повтаряше Кейт. Но неочаквано млъкна. В дъното на снимачния павилион стоеше Норман Уеб и й правеше знаци, че всичко е наред.

— Джо, мога ли да взема малко почивка? Трябват ми само няколко минути, за да се съвзема…

Мъжът й все още изглеждаше загрижен. Кейт витаеше някъде далеч и не бе на себе си.

— Добре. За всички пет минути почивка — обърна се той към останалите на площадката. — Ще започнем отново със същата сцена.

Кейт се извини и забърза към фургона си. Норман я настигна по пътя.

Изразът на очите й недвусмислено показваше колко е притеснена.

— Успя ли…

Норман се наведе напред и зашепна конспиративно.

— Задачата е изпълнена, шефе. Не само че изчистих мястото, но и всичко изнесох, като оставих ключа от стаята вътре на масата. Все едно, че си е събрал партакешите и е заминал. Нещата са в един куфар, дадени на багаж на автобусната спирка.

Той бръкна в джоба си и й подаде ключ от гардероб.

— Ето. Доколкото знам, това е единствената следа. И тя е твоя.

Кейт нервно държеше ключа в ръка. Беше пребледняла.

Норман я погледна.

— Всичко наред ли е, миличка? Не вярвам да е чак толкова сериозно. Повярвай ми, всичко взех.

Тя го погледна с молба в очите.

— Норман, какво намери в онази стая?

— Лични вещи. Две евтини спортни сака, обувки, един вестник с оградени понита на спортната страница — от това наемателят ми стана симпатичен, който е да е той — и четка за зъби. Нищо по-специално. Всичко е в куфара. С изключение на това.

Той подаде на Кейт сгънато листче. Тя го погледна. На него с почерка на Куентин бяха записани указанията за пътя до планинската къща.

— Това беше единственото в стаята, което може да е някаква нишка към самоличността на наемателя — каза Норман. — Освен може би отпечатъците му. Но на подобно място могат да се намерят отпечатъци от хиляди хора.

Кейт се загледа в листчето, мислейки за снощната сцена в хижата. После го сгъна и го прибра в джоба си.

Ключът от гардероба с куфара беше още в ръката й. Тя го стисна, сякаш в него се криеха съдбата й или гибелта й.

— А не намери ли… — Тя се запъна. — Не намери ли нещо друго? Нещо скрито? Разбираш ли, мисля, че там е имало нещо скрито…

Норман поклати глава.

— Душко, прехвърлих цялата стая като същински Шерлок Холмс. Нищо.

Тя въздъхна с облекчение. Сети се за ключа от сейфа, който бе намерила в дрехите на Куентин. Ако съществуваха дубликати на снимките и негативите — а познавайки Куентин добре, можеше да е сигурна, че съществуват, трябваше да са в сейфа, където и да беше той. А след като Куентин го нямаше, за да го отвори, той нямаше да бъде отворен никога и съдържанието му нямаше да бъде открито.

Изваждайки Куентин от играта, тя се бе спасила.

— Благодаря ти, Норман. Ти ми направи огромна услуга.

Норман Уеб се усмихна и я потупа по ръката.

— За теб винаги, миличка. Винаги.

Тя го погледна благодарно в очите. В светлокафявите ириси видя само приятелство.

9

Кейт бе сама в къщата в Бенедикт Каньон.

Джо правилно бе почувствал, че тя просто не може да работи както трябва в състоянието на изнемога, в което се намираше, и я освободи от студиото за следобеда. Без да иска обяснения за тревогите й, настоя да си отиде вкъщи и да си почине. Тя коварно прие предложението му със съзнанието, че я чака важна работа, преди да се прибере у дома.

Сега неспокойно се разхождаше напред-назад като затворена в клетка тигрица, която мери в крачки заточението си и безмълвната си ярост и изпада в паника от погледите на любопитните и безразлични към тайната й болка посетители на зоологическата градина.

Сякаш нещо от миналото, от тъмния свят извън любовта й към Джо я затваряше зад някаква преграда. Нещо прекалено зловещо, за да се бори с него въпреки всичките й отчаяни действия и извънредните й предпазни мерки.

Бе изхвърлила куфара на Куентин в едно сметище на миля оттук. Беше празен. Предварително извади личните му вещи и ги разпиля из боклукчийските кофи около холивудските възвишения.

Всички следи от притежанията на Куентин в хотелската стая бяха вече унищожени, включително — което бе най-важното — бележката с неговия почерк. Тази сутрин Кейт я бе изгорила във фургона си в „Монарк Пикчърс“.

Когато претърсваше куфара, от допира до панталоните на Куентин и до ризите му й се гадеше. От мръсното бельо лъхаше на неговото тяло. Лъхаше на миналото й, лъхаше на смърт.

В този момент тялото на Куентин гниеше под тъмните води на езерото в планината. Кейт си представяше как се полюшва от бавните езерни течения, как вече се разлага и може би е наядено от езерните риби. Когато взе да мисли за това, се наложи да изтича в банята да повърне.

Не можеше да не си припомни, че този жесток и повърхностен човек, когото бе убила, бе първият мъж в живота й. Първият й любовник… При мисълта, че бе отдала непорочността си на толкова отвратителен човек не само й се повдигаше, но я болеше сърцето, болеше я душата. Този факт сякаш опетняваше целия й живот.

Не съжаляваше, че е убила Куентин. Нямаше избор. Парите, които му бе дала, нямаше да го спрат. Той всъщност си го призна, докато я любеше, секунди преди смъртта си, когато сексуалната възбуда затъмни инстинкта му за самосъхранение. Тя познаваше Куентин. Нямаше начин да го спре. Той щеше да се връща отново и отново със спомените си, с нещата, които знаеше за нея, с брачното свидетелство и изнудването си. Злината му бе безгранична.

Не й беше мъчно, че Куентин е мъртъв. Бе свършила добро дело, което със сигурност щеше да помогне на десетките хора, върху които тегнеше сянката му, и на останалите, на които можеше да навреди в бъдеще.

Ужасното бе неизличимото петно, че я бе докосвал, че я бе омърсил в самата й същност. В нервното състояние, в което се намираше, на Кейт й се струваше, че точно по тази причина Куентин безпогрешно бе намерил пътя си към нея. Защото бе подушил в нея собствения си мирис и го бе следвал, бе открил собствения си отпечатък върху нея и можеше да я следва, и накрай света.

Сега Куентин го нямаше. Но мръсното петно оставаше. Изпълваше я с отвращение към самата нея и към грозното й минало.

Дори сега петното бе върху нейното тяло, което принадлежеше на Джоузеф Найт. Как можеше да го предпази, та да не се разкрие пред Джоузеф по някакъв начин? Как можеше да попречи на зорките му очи да го видят и на сърцето му да го почувства? „Малко вода ще ни измие от тези дела.“ Спомни си думите на лейди Макбет. Бе прочела пиесата преди година по препоръка на Норман. Норман обичаше трагедиите и му доставяше удоволствие да посвещава Кейт в психологическите тънкости, които предизвикваха героите да извършват действия, водещи неминуемо до тяхната разруха.

Опита се да се успокои с мисълта колко внимателно бе унищожила всички следи от Куентин. Дори извади всичките му документи от портфейла и ги изгори, а самия портфейл разкъса. Никога нямаше да бъде открита нито следа от Куентин.

Единственото, което запази, бе ключът от банковия сейф. Даваше си сметка, че това е неразумно. Бе скрила ключа — не смееше направо да го изхвърли. За нея той бе като талисман, в който се криеше нейната власт над това, което бе станало и което можеше да стане. Това също бе нейната странна връзка с Куентин. Имаше необичайното чувство, че само ако не се опитва да унищожава тази връзка, ако я приеме и съхрани, ще може да контролира въздействието на Куентин върху себе си след смъртта му, да го държи погребан там, където бе.

Всички тези размишления бяха на границата между трезвата пресметливост и голата безразсъдност. Защото Кейт отчаяно се мъчеше да спаси едно положение, което засягаше самото й сърце. Тримата мъже, замесени в него, включително Крис Хетинджър, бяха единствените на света, които някога се бяха докосвали истински до нея. Беше невъзможно да остане хладнокръвна, когато ставаше дума за нещо тъй интимно и дълбоко.

И така Кейт крачеше и мислеше и се молеше да е направила това, което трябва, молеше се миналото да я остави на мира.



Тя все още крачеше тихо из стаята, потънала в безмълвните си страхове, когато чу отварянето на кухненската врата.