— Дърветата отзад приличат ли на прасковата, засадена тук? — попита Уила и Колин надникна над рамото й.

Застана значително по-близо до нея, отколкото беше необходимо — несъмнено преднамерено според нея.

— Да, приличат. Интересно наблюдение.

По-нататък в албума откри гимназиална диплома от училище за осиротели момчета в Ъптън, Тексас, издадена на името на някой си Тъкър Девлин.

— Намираш ли нещо познато? — попита Колин иззад гърба й, все така надвесен като вълна над нея.

— Не… само…

Спря, когато отгърна на последната страница. Там беше залепена една-единствена снимка на красив мъж в светъл костюм, надянал филцова шапка — навярно същата, заровена с куфара. Изражението му подсказваше, че съзнава красотата си. Излъчваше увереност, че е способен да получи всичко желано.

— Какво? — попита Колин.

— Не знам. Той ми напомня нещо…

Уила затвори безпомощно албума.

— Ашвилският вестник в куфара е от август 1936-а — годината, когато семейството ти е напуснало къщата — каза Колин и отстъпи назад.

— Месецът и годината, когато основават Дамския клуб, според поканата, която сестра ти ми изпрати — добави Уила и се изправи. — Не знам нищо. Съжалявам. Част от вещите на баба ми са складирани на тавана вкъщи. Сред тях може да има някаква информация за Девлин Тъкър, който и да е той. Ще проверя.

— Би било чудесно — усмихна се Колин. — Искаш ли да разгледаш имението отвътре?

Едва се сдържа да не изкрещи: „Да! Непременно!“.

Той застана пред огромната осемкрила врата с кръгли прозорци от ръчно изработено стъкло от двете страни. На месинговата табела вляво пишеше: „Пансион и исторически паметник Блу Ридж Мадам“. Вратата изглеждаше тежка, но се отвори с леко изщракване.

Ръцете на Уила трепереха не на шега, когато пристъпи в хладния повей от миналото. Очите й се спряха първо върху внушителното стълбище, виещо се плавно покрай стената. Над последното стъпало висеше портрет на тъмнокоса жена със сиви очи в ослепително красива тъмносиня рокля. Гледаше надолу със замечтано изражение.

Възможно ли беше баба й да е живяла тук? Трудно й беше да съвмести образа на Джорджи, която познаваше, и на момичето, притичвало някога из тези стаи, тези красиви, пищни стаи. Прииска й се до болка да усети принадлежност към това място, да почувства… нещо. Ала се озърташе наоколо и не чувстваше нищо.

Нищичко.

Преддверието беше превърнато във фоайе и в единия му край имаше бюро от тъмно черешово дърво, служещо като рецепция. Жена в джинси и тениска разговаряше по телефона. Забеляза Колин и му помаха.

Той й помаха в отговор и поведе Уила надясно през сводест коридор, отвеждащ към трапезарията. Десетки кръгли маси изпълваха помещението, обляно в светлина от високите до тавана прозорци. Край голямата камина, облицована с дървена ламперия, бяха подредени люлеещи се столове от онова време.

— Пакстън ми каза, че е открила готвач с петзвездни препоръки. Ресторант „Ребека“ ще приема не само гости на пансиона, местата са резервирани чак до края на годината.

— Защо „Ребека“? — попита Уила.

— Така се е казвала съпругата на прапрадядо ти. Построил имението за нея.

— О! — смути се тя от невежеството си.

Колин я изведе от трапезарията. Прекосиха фоайето в обратната посока към друг сводест коридор.

— Тук се е намирала библиотеката — обясни Колин. — Сега е всекидневна, където ще сервират следобеден чай на посетителите.

Стените и тук, както почти навсякъде на долния етаж, бяха облицовани с тъмна ламперия. Камината беше огледален образ на онази в ресторанта, ала от двете й страни се издигаха полици със стари книги. Наоколо бяха подредени пищно тапицирани канапета и столове.

В този момент жената, която разговаряше по телефона, влезе при тях.

— Съжалявам, Колин. Непрекъснато изскача нещо. Още не съм открила агенция за перални услуги. Пакстън ми хвърли ръкавица с молбата да отворим за гости в нощта на празненството.

Колин ги представи.

— Уила, това е управителката Мария. Пакстън я открадна от „Гран Деверу Ин“ в Чарлстън. Тя е най-добрата в бранша. Мария, пред теб стои потомка на собствениците на Блу Ридж Мадам — Уила Джаксън. Прапрадядо й е построил имението.

— За мен е чест — каза Мария. — Добре дошла, Уила.

— Благодаря — отвърна Уила.

Започваше да се чувства изключително неловко. По врата й пълзеше жега. Мястото й не беше тук. Е, с разума си го беше осъзнала отдавна. Семейството й не притежаваше къщата от десетилетия. Затова стоеше настрани. Винаги обаче бе таила надежда — спомен от детството — как някак си, като по магия, някой ще разбере, че е станала грешка и Блу Ридж Мадам всъщност принадлежи на нея.

— Мария ще ме подкрепи — каза Колин. — Виждала си филцовата шапка, нали?

Мария се засмя.

— Сигурна съм, че е била плод на въображението ми. Чуеш ли, че някъде витаят духове, всяко проскърцване се превръща в призрак.

— Ще разведа Уила горе — каза Колин. — Отключени ли са стаите за гости?

— Да — отвърна Мария. — Приятна обиколка.

Върнаха се във фоайето.

— Зад рецепцията е банкетната зала. Там ще се проведе празненството на Дамския клуб — обясни Колин, докато с Уила се изкачваха по стълбите. Щом стигнаха най-горе, той спря пред портрета на дамата в синьо. — Това е прапрабаба ти Ребека Джаксън. Намерили картината увита в чаршафи в един килер. Истинско чудо е, че крадците не са се докопали до нея.

Уила се взря в жената. Това, значи, беше бабата на баба й. Познаваше ли я Джорджи? Нямаше представа.

— Очите ми са като нейните — каза неволно.

— Знам.

— За пръв път я виждам.

Колин поклати глава.

— Пакстън е трябвало да те включи във всичко това. Не знам защо не го е направила.

— Нямаше да й бъда от полза — каза Уила. — Справила се е страхотно сама.

— Стаите за гости са натам.

Тя го спря, преди да свият по коридора.

— Стига. Видях достатъчно.

— Какво има?

— Нищо. Мястото е великолепно. Благодаря, че ме покани, но наистина трябва да се връщам. Съжалявам, че не успях да ти помогна за заровеното съкровище.

Мислеше, че отдавна го е надмогнала. Не разбираше защо й се отразява така. Понечи да се обърне. И в този миг земята се раздвижи.

Тя се закова на място и срещна тъмните очи на Колин. Изглеждаше объркан като нея.

— Усети ли го? — попита тя.

— Да — сериозно отвърна той. — И не ми харесва.

— Не е… призракът, нали?

След миг той й се усмихна, сякаш е казала нещо остроумно.

После се заспуска по стълбите. Тя го последва навън и установи, че на открито люлеенето се усеща по-силно. Земята громолеше и разклащаше внушителния полилей на верандата.

Колин погледна към мъжете, разкопаващи корените на прасковата, около която се бе образувала огромна яма.

— Прилича на спукан газопровод, но е невъзможно. Тук няма газопроводи. И всички подземни инсталации са маркирани.

Грохотът се засили. Въздухът завибрира на вълни, от които тъпанчетата й запулсираха.

— Каквото и да е, ще избухне. Влизай вътре при Мария — каза Колин и изтича към края на верандата. Заразмахва ръце да привлече вниманието на мъжете край изкопа. — Идвайте! Прибирайте се веднага! — изкрещя им.

Мъжете го погледнаха и не се поколебаха. Побягнаха с всички сили надалеч от ямата.

Бученето се засилваше. Колин се обърна и забеляза, че Уила не е влязла вътре. Стоеше там, подпряла се с една ръка върху стената, за да не изгуби равновесие. За нейна изненада той я сграбчи и я притисна към стената. Минаха няколко секунди. Боботенето се усилваше и тя разбра, че нещо ще се случи. Нещо ще експлодира. Ще се срути. Ще се срине. Нещо ще излезе на бял свят. Стисна здраво клепки и зарови лице в гърдите на Колин, стиснала трескаво блузата му. Ала точно когато достигна връхната си точка, грохотът стихна рязко и наоколо се възцари зловеща тишина. Само полилеят се полюшваше и проскърцваше протяжно.

Колин се отдръпна и двамата с Уила се изгледаха дълго и напрегнато. После се извърнаха едновременно към багера. Ято черно-жълти птички бяха накацали по машината и се взираха в ямата. Един от мъжете приближи предпазливо. Надникна вътре и по лицето му се изписа уплаха.

— Какво има? — извика Колин.

Мъжът побутна каската си назад.

— Ела да видиш.

— Добре ли си? — попита я Колин и я погали по бузата.

Уила кимна и бавно отлепи пръсти от ризата му. Той отстъпи заднишком. Скочи от верандата и тръгна към изкопа. Тя пое дълбоко дъх и го последва.

Колин стигна пръв и надзърна вътре.

— Господи!

— Какво има? — попита тя.

— Мисля, че открихме собственика на куфара — отвърна Колин.

Уила погледна в ямата. Едва след миг осъзна, че онова, което й прилича на голям камък, всъщност не е никакъв камък.

Беше човешки череп.

Шеста глава

Вълшебна приказка

Пакстън пореше повърхността на водата обиколка след обиколка, докато ръцете й започнаха да горят. Плуваше с трескава скорост, сякаш се опитва да избяга от нещо и всеки сантиметър я доближава до свободата. Когато тялото й отказа да й се подчинява, тя се отпусна по гръб във водата. Беше тъмно, но лампите край басейна светеха толкова ярко, че не виждаше звездите. Прииска й се да остане така завинаги, оглушала и изолирана от всичко.

Най-сетне се изправи, понеже това не беше разрешение, а и майка й щеше всеки момент да дойде и да я предупреди, че е стояла твърде дълго във водата. Отметна мократа си коса назад и задържа ръцете си върху главата. Пое дълбоко дъх и си каза, че ще успее да се справи. Заловеше ли се с нещо, винаги успяваше.

Не разбра кога точно усети, че не е сама. Осъзна го постепенно, сякаш се събуждаше от дъждовни капки, ромолящи по прозорец. Извърна се и видя Себастиан, седнал в един от шезлонгите. Беше свалил сакото на костюма и то лежеше върху съседния шезлонг. Наблюдаваше я с неразгадаемо изражение. Знаеше колко добре умее да прикрива чувствата си. Когато не искаше да разбере какво изпитва, не го издаваше по никакъв начин.

— Себастиан! Как се озова тук?

Не беше идвал в къщата й. Тя тръгна към стълбата и излезе от водата. Грабна хавлията, която беше оставила до ръба на басейна. Подсуши се, крачейки към него. Обзе я смущение, защото за пръв път я виждаше по бански костюм. Не че имаше значение. Не и за него поне.

Той стана, взе си сакото и го преметна през рамо.

— Чух, че днес са открили скелет в Блу Ридж Мадам. Исках да проверя как си. Не си вдигаше телефона.

— Всичко е наред. Всичко ще бъде наред — каза тя.

Повтаряше го цял следобед, сякаш се надяваше думите да станат истина.

— Но как си ти?

— И аз съм добре.

Тя се уви плътно в хавлията и я притисна с ръка към гърдите. Погледна към голямата къща, питайки се как ли приема майка й появата на Себастиан тук.

— Не мога да повярвам, че си рискувал да се срещнеш с родителите ми само за да провериш как съм. Дано са се отнесли мило с теб.

Той отговори уклончиво.

— Свикнал съм да ме гледат странно. Открай време. Важното е, че майка ти ме пусна. Преди петнайсет години щеше да ми захлопне вратата. Не се тревожи за мен. Мога да преживея почти всичко.

По някаква причина това я смути. Незнайно защо.

— Но се съмняваш, че аз мога.

Той се взря безмълвно в нея. Тя никога не беше оставала сама. Все още живееше с родителите си. Разбираше защо си е помислил така.

— Да влезем вътре — предложи и го поведе към къщата до басейна.

Озърна се още веднъж към голямата къща. Майка й ги наблюдаваше през френските прозорци.

— Откога си тук?