— Ало? — каза Пакстън.

— В къщата до басейна съм, но ти не си там. Къде си?

Беше Колин.

Пакстън се озърна.

— Не съм сигурна. В дома на Уила Джаксън, мисля.

— Това обяснява защо тя вдигна твоя телефон. Какво правиш там?

Картини от предишната нощ нахлуха в ума й. Не възнамеряваше да ги споделя с него. С когото и да било. Божичко, ако разберяха как се е изложила…

— Цяла нощ ли беше там?

— Така мисля.

Колин замълча и тя усети до какви изводи стига.

— Пияна ли си? В дневната ти има празна бутилка от уиски.

— Не. Вече не. И се махни от къщата ми.

Той се засмя.

— Какво стана?

— Да не мислиш, че ще ти кажа?

— Знаеш, че рано или късно ще разбера.

— Само през трупа ми — отсече тя.

— Добре де, добре. Слушай, обаждам се, защото се оказва, че ти си авторитетът относно Блу Ридж Мадам. Всички искат да говорят с теб. Да се срещнем в полицейското управление. Трябва да разберем кога ще освободят местопрестъплението, за да преместя онова дърво. И то незабавно.

— Добре — постара се да се посъживи тя. — Дай ми един час.

Прекъсна връзката и застина, отпуснала глава в шепи. Дори косата я болеше. Не усети колко време мина, преди Уила да се върне.

— Добре ли си? — попита я тя.

Пакстън я погледна. Държеше чаша кафе и таблетки против главоболие. Подаде й и двете.

— Ти ме спаси снощи — каза Пакстън.

Никога нямаше да забрави ослепителния блясък на фаровете, когато джипът спря и Уила излезе от него да й се притече на помощ. Не беше се радвала толкова на никого през целия си живот.

Уила сви рамене.

— Ти не беше в стихията си.

— Не мога да повярвам, че ми помогна. Защо го направи?

Уила я изгледа така, сякаш й задава много странен въпрос.

— Когато някой се нуждае от помощ, помагаш. Нали? Не беше ли това мотото на Дамския клуб… Забрави ли „добротворството“? — цитира тя поканата на Пакстън за празненството.

Пакстън се запита какво я тревожи повече — че Уила я възприема като обект на благотворителност или че не може да си представи някоя от приятелките й от клуба да й се притече на помощ така. Дамският клуб помагаше на хората възможно най-дистанцирано. Даряваха пари, после обличаха най-хубавите си рокли и отбелязваха случая. Благотворителният център на семейство Осгуд, който Пакстън ръководеше, вършеше истинска работа и не изискваше похвали. Защо тогава упорстваше, вместо да се откаже от клуба? Заради семейната история вероятно. Наследството. Те бяха главната причина.

Преглътна две таблетки със силното кафе. После остави чашата на масичката и усети как стомахът й изкъркори.

— Благодаря. За всичко. Трябва да тръгвам. Къде ми е чантата?

Ненадейно се паникьоса.

— Къде ми е колата?

Някой похлопа на вратата.

— Не знам къде ти е чантата, но колата ти е пред „Веселяците“. Не се безпокой. Погрижих се за нея — обясни Уила.

Отиде до вратата и отвори.

Беше не кой да е, а Себастиан. Погледна Уила в скромното й нощно одеяние и каза:

— Божичко, под джинсите и тениските все пак се крие жена!

Уила подбели очи, но се усмихна.

Утринните лъчи огряваха светлата му коса и му придаваха ангелски вид. Би трябвало да се зарадва, но той беше последният човек, когото искаше да види сега. Пакстън се изправи и понечи да се извърне, но веднага съжали. Сякаш менгеме пристегна натежалата й глава и й се догади.

— Защо е тук Себастиан? — попита тя Уила.

Уила затвори вратата и светлината се отдръпна, възвръщайки му човешкия облик.

— Снощи ти звънеше непрекъснато на мобилния. Реших да отговоря. Притесняваше се за теб. Казах му, че си добре и спиш.

Себастиан приближи до Пакстън и отметна кичура коса от очите й. Само с един поглед успя да я върне към случилото се помежду им предишната вечер. Към всичко, което желаеше. Към всичко, което той не можеше да й даде.

— Уила пропусна да спомене, че очевидно е намесено и голямо количество алкохол — каза той. — Скъпа, ако очите ти почервенеят още малко, ще се сдобиеш с рентгеново зрение.

Пакстън се отдръпна, отбягвайки погледа му.

— Добре съм. От сълзотворния спрей е.

— От какво?

Пакстън се взря в Уила, която поклати глава. Не беше му казала.

— Нищо.

Себастиан я изгледа изпитателно.

— Обещах на Уила да дойда да те взема и да те откарам до колата ти, но не съм сигурен, че можеш да шофираш.

— Мога, разбира се — възрази тя. — Добре съм. Наистина. Не се тревожи за мен. Просто трябва да се наплискам с вода в банята.

— Минава се през кухнята. В дъното на къщата — посочи Уила и Пакстън се упъти благодарно натам.

Прекоси симпатичната кухня в жълто и откри тясната баня. Затвори вратата и се облегна върху мивката. Пое дълбоко дъх, за да не й призлее. Не можеше да повярва, че Себастиан я видя така — жалка и замаяна от алкохола след очевиден опит да удави мъката си, сякаш не може да преодолее стреса другояче, сякаш не може да преодолее отказа му.

Защо го беше извикала Уила? Спомни си как й каза, че е влюбена в него, единственото откровение, което се бе заклела да не изрича гласно. Трябваше да се досети. Тайните винаги излизат наяве.

Наплиска си лицето със студена вода и успя да измие спиралата от очите си. Беше се гримирала? Погледна надолу. Червена рокля и обувки. Само за да отиде до денонощния магазин. Какво си е мислела? Точно там беше проблемът. Не беше мислила. Стегна косата си в кок и въздъхна. Положението не се подобри кой знае колко. Реши да приключва с това и пое към дневната.

Себастиан и Уила разговаряха оживено. И двамата млъкнаха, когато Пакстън влезе в стаята като въплъщение на прословутия розов слон.

Себастиан се обърна.

— Ще тръгваме ли?

— Да. Знам, че бързаш за благотворителните прегледи в клиниката — каза Пакстън и се запъти към вратата. — Още веднъж благодаря, Уила.

— Няма защо — отвърна тя.

Щом излязоха, Себастиан отвори вратата на аудито си и Пакстън се плъзна вътре. Той седна зад волана и потегли мълчаливо.

— Искаш ли да ми разкажеш какво се случи снощи? — попита след малко.

— Не.

— Знам, че не желаеш да обсъждаме случилото се между нас — тихо добави той. — Говорех за теб и Уила.

— Женски работи — отвърна Пакстън, вперила очи през страничното стъкло. Усмихна се леко. — Е, и ти си един от нас всъщност.

— Не съм жена, Пакстън — каза той и студеният му тон я накара да се обърне към него.

— Не намеквах, че си като нас. Не в буквалния смисъл на думата. Просто…

— Къде е колата ти? — прекъсна я той.

— Пред „Веселяците“ на Стейт Булевард.

— Какво прави там? Повреди ли се?

— Не.

— Тогава какво си търсила там?

— Няма значение — обърна се отново към прозореца тя.

Себастиан сви на паркинга пред „Веселяците“, който гъмжеше от автомобили на хора, отбили се в магазина на път за работа. Спря до беемвето й, което изглеждаше — слава богу — непокътнато. Не знаеше какво щеше да обяснява на Себастиан и на семейството си, ако тези кретени бяха разбили колата й за отмъщение.

— Не носиш „Визин“, нали? — попита тя. — Мама ще припадне, ако ме види така.

— Имам у дома — каза той. — Искаш ли да те заведа там?

— Не, благодаря.

Беше на трийсет. Не се полагаше да се вмъква вкъщи като крадец след една нощ навън.

— Щеше да е по-лесно, ако не се налагаше да се прибирам у дома, за да се преоблека.

— Донеси си дрехи при мен. Ако ти потрябват, ще са там.

Тя се обърна към него, изненадана от близостта, която подсказваше предложението. Особено след снощи.

— Защо не ми се обади, Пакс? — попита той и тя осъзна с почуда, че се чувства обиден. — Щом не си искала да се прибираш вкъщи, можеше да дойдеш при мен.

— Уила предложи да ме закара при теб, но аз отказах.

— Защо?

— Защото бях пияна. И двамата знаем каква неприятна гледка съм, когато изпусна юздите.

— В моите очи винаги си прекрасна.

Нямаше сили за това. Не сега. Отвори вратата.

— Ще се видим скоро. Благодаря, че ме докара.

Той се протегна и я задържа.

— Искам да ти помогна, Пакс.

— Знам. Затова няма да моля повече.

* * *

Когато спря пред Хикъри Котидж, Пакстън грабна чантата си, която с облекчение откри непокътната в колата, където явно я беше забравила. Влезе възможно най-тихо в къщата. Майка й спеше до късно, а баща й се събуждаше рано, когато времето беше подходящо за голф. Шансовете да се промъкне незабелязано бяха добри.

Щом стигна кухнята, реши, че е успяла. Усмихна се на Нола — набитата им позастаряла икономка с червена коса, преливаща в сиво, и толкова много лунички по лицето, че приличаше на опръскана с боя. Месеше тесто върху кухненския плот. Прашинки брашно плуваха край нея, все едно е фигурка от снежен глобус.

Усмивката на Пакстън тутакси избледня, когато осъзна, че Нола не е сама.

— Мамо! — възкликна тя. — Защо си станала толкова рано?

София седеше до кухненската маса. Пред нея стоеше чаша чай. Беше в бялата си бродирана нощница и в бял халат; широка диадема придържаше косата й. Всяка нощ спеше с диамантените си обици. Слагаше ги, преди да легне, дори да не ги носеше през деня.

— Чух те да излизаш снощи — каза София.

— Да. Не успях да заспя.

— Ще ми кажеш ли къде беше? — попита София. — С онзи Себастиан? Не мога да повярвам как се появи изневиделица снощи. Аз… не знам как да се държа с него.

Тя придърпа яката на халата.

— Не, мамо. Не бях със Себастиан.

— Е, не ми е приятно да се прибираш по това време, особено сега, когато се вдигна толкова шум около „Мадам“. Къде витаеш, Пакстън? Какво ти става?

— Не знам — отвърна тя.

В детството й със София се разбираха добре. Главно защото Пакстън усещаше, че няма друг избор. Майка й планираше фанатично специални случаи за сближаване. Когато Пакстън беше в гимназията, приятелките дори й завиждаха за връзката с майка й. Всички знаеха, че Пакстън и София не планират нищо за неделните следобеди, защото това е времето за пуканки и педикюр, когато майка и дъщеря се настаняват в дневната, гледат сълзливи филми и пробват разкрасяващи козметични продукти. Пакстън помнеше как София — почти невидима зад надиплената тафта — носеше в стаята й рокли, които бе поръчала за поредния бал с танци. Обичаше да помага на дъщеря си да си избира дрехи и наистина притежаваше изтънчен вкус. Пакстън още помнеше роклите, които тя й носеше преди повече от двайсет и пет години — бяха запечатани в ума й — в искрящо синьо и бяло, в ефирно розово. На благотворителни празненства наблюдаваше как майка й и баща й танцуват и от съвсем крехка възраст знаеше, че го иска — не роклите, макар до известна възраст да смяташе, че само това е необходимо — а мечтата да танцува с любимия и той да я прегръща, сякаш не може да се отдели от нея.

Едва през последната година отношенията й със София се обтегнаха и тя започна да разбира защо. Майка й не приемаше, че е пораснала. Осъзнаването беше като мъчително газене из блато — бавно и изтощително.

Пакстън запристъпва към френските прозорци.

— Извини ме, но трябва да се преоблека и да изляза. Колин ми се обади. Ще се срещнем в полицейското управление да помолим за разрешение да посадим дървото.

— Колин и неговите дървета — усмихна се София.

И Пакстън се усмихна. Брат й открай време обичаше дърветата. Половината си детство прекара в горичката с хикории зад имението. Лежеше по гръб и се взираше в клоните, сякаш съзерцаваше световната история.