Усмивката на София се стопи бързо.

— Колин не се прибра още първата нощ, след като пристигна, но ти не бива да следваш примера му.

Пакстън вече бе свикнала с двойния стандарт. София бе съсредоточила всичките си усилия да я извае по свой критерий, но оказваше само периферно въздействие върху сина си, когото баща им привидно моделираше на голф игрището по някакъв загадъчен мъжки метод. Колин обаче се беше откъснал от мимолетните очаквания на баща им, а майка им бе изпуснала момента да го оплете в мрежите си.

София стана и въздъхна. Огледа се сънено и вяло.

— Ще полежа до закуска. Нола, събуди ме, ако заспя.

Нола и Пакстън я проследиха с поглед как излиза като героиня от стар филм.

— Ще останеш ли за закуска? — попита Нола, когато София се оттегли.

Пакстън преглътна.

— Не. Сега май не ми е до храна.

Нола я изпрати с усмивка.

— Време беше — каза тя.

* * *

По някаква причина, която не разбираше, а баба й навярно би нарекла „поличба“, Осгудови пропълзяваха от небитието в съвършено нормалния живот на Уила и нарушаваха равновесието.

Тя все пак се успокои, че погълнати от шумотевицата около Блу Ридж Мадам, едва ли ще се мярнат повече пред очите й. И слава богу.

През почивните дни от Ашвил пристигна телевизионен екип да заснеме репортаж за скелета, открит в имението. Журналистите оповестиха, че непотвърдената причина за смъртта вероятно е убийство, защото някой бил забелязал белег върху черепа. Бяха узнали и името Тъкър Девлин от анонимен източник — очевидно от някого, който беше видял албума с изрезки и гимназиалната диплома. Открили, че през януари 1936 година неколцина измамени подали жалба в полицейското управление в Ашвил срещу мъж със същото име, който им откраднал пари.

Търговски пътник? Вероятно убийство? На всички им течаха лигите и Уила също усети, че я гложди смътно любопитство. Събитията в Блу Ридж Мадам нямаха нищо общо с нея и навярно никога нямаше да имат. Тамошните призраци не я засягаха.

Поне така смяташе, докато в неделя не я посети полицай.

— Видя ли го? — подвикна Рейчъл откъм кафенето, когато изпратиха последния си клиент в неделната привечер.

Уила тъкмо бе извадила парите от касата. Вдигна поглед и забеляза, че Рейчъл си записва нещо в тефтера.

— Цяла седмица е обикалял планината и сега се прибира у дома. Знаеш ли какво си поръча? Айсмока с мляко. Това е питие за хора, готови да вкусят домашния уют. Казвам ти, наука е.

Тя дописа изречението и размаха тефтера към Уила.

Днес възкъсата коса на Рейчъл стърчеше като бодли на таралеж. Тя носеше непромокаема блуза от асортимента на магазина и карирана минипола. Целият ансамбъл беше толкова несъвместим, толкова в стил Рейчъл, че Уила неволно се усмихна.

— Какво? — попита младата жена, забелязала втренчения й поглед.

Уила поклати глава, замислена колко е щастлива, че Рейчъл влезе в магазина й преди година и половина.

— Нищо.

— Бързо! Кажи ми какво кафе ти се пие сега?

— Сега не ми се пие кафе.

— Но ако ти се пиеше?

— Не знам. Нещо студено и сладко. С шоколад и карамел.

— Ха! — възкликна Рейчъл. — Това означава, че току-що си мислеше за нещо радостно.

— Е, хвана ме. Права си.

Камбанката над вратата звънна и те се обърнаха да видят кой е.

Ала нямаше никого.

— За втори път се случва — намръщи се Рейчъл. — Кога ще го поправиш? Подлудява ме.

— Не каза ли, че не вярваш в призраци? — подразни я Уила, закопча депозитния плик и отиде в склада да го прибере в сейфа.

Камбанката звънна отново, докато беше в склада.

— Уила? — извика Рейчъл.

Уила излезе и отвърна:

— Добре де, обещавам да я поправя.

— Един човек те търси.

Сърцето й подскочи леко. Незнайно защо си помисли, че Колин е дошъл отново. Не й остана време да открие причината за обзелата я радост — особено след като бе решила, че той й създава само неприятности — защото се обърна и видя, че застаналият до вратата мъж не беше Колин. Беше Уди Олсън, детектив от местното полицейско управление.

Бащата на Уила му бе преподавал в гимназията и Уди винаги се отнасяше с уважение към него. Именно той й се беше обадил в Нашвил да й съобщи, че са блъснали и убили баща й на магистралата. По онова време беше толкова млада, объркана и потънала в скръб, че Уди й помогна да организира всичко. Дори произнесе прощалното слово на погребението. Всяка Коледа тя му изпращаше кошница с плодове, вместо да му благодари лично за подкрепата. Просто не можеше да го понесе. Дори сега застина при вида му, защото съзнанието й винаги го рисуваше като предвестник на лоши новини. Веднага се запита какво ли се е случило, какви ли неприятности ще я сполетят.

— Здравей, Уила — каза Уди.

Очите му бяха големи и непрекъснато влажни, поради което й беше невъзможно да разгадае дали наистина го води някакъв нещастен случай.

— Трябва да ти задам няколко въпроса за баба ти. Ще ми отделиш ли малко време?

— За баба?

— Всичко е наред. Наистина — усмихна се той и махна полека към кафенето, сякаш колкото по-бавно жестикулира, толкова по-спокойна ще се почувства тя. — Да седнем — предложи й.

Уила тръгна объркано към кафенето и седна. Уди се настани срещу нея. Беше кльощав, но с издут корем. Вратовръзката му лежеше върху корема като домашен любимец.

— Какво има, Уди? — попита го тя.

— Баба ти не може да разговаря и трябва да се обърнем към теб като неин единствен жив роднина. Това е.

— Но защо ще ме разпитвате за нея?

Уди извади бележник от вътрешния джоб на сакото си.

— Кога семейството на баба ти е напуснало Блу Ридж Мадам?

— През 1936-а. Не знам точната дата — поклати глава Уила. — Защо?

— Споменавала ли е за някого, погребан в имението?

Интересуваше го скелетът. Раменете й се отпуснаха облекчено.

— О! За това ли става дума?… Не. Никога не разказваше за живота си в Блу Ридж Мадам. Съжалявам.

Уди се втренчи в бележника, без да я поглежда.

— Разбрах, че е била бременна, когато семейството й изгубило къщата.

— Да — отвърна след кратко колебание Уила.

— Споменавала ли е кой е бащата?

— Не. Била е на седемнайсет и неомъжена, което по онова време несъмнено е било скандално. Не обичаше да го обсъжда.

— Баща ти знаеше ли?

— Възможно е. Винаги повтаряше, че е лична тема. Не задавах много въпроси. А трябваше.

Тя приведе глава, опитвайки се да срещне погледа му.

— Нелепо е, Уди. Мъжът, погребан на хълма, не е баща на детето на Джорджи. Няма връзка.

Най-сетне той вдигна очи.

— Колин Осгуд ми каза, че си разгледала вещите, заровени със скелета.

— Да… Тоест тогава не знаехме за скелета. Той ме помоли да видя дали разпознавам нещо.

— Значи си разгледала изрезките?

Тя го изгледа с недоумение.

— Да.

— Не позна ли нещо?

— Не. А ти?

Уди прибра бележника обратно в джоба на сакото.

— Благодаря ти за отделеното време, Уила. Това беше всичко.

Той тръгна към вратата, ала една ужасна мисъл осени ненадейно Уила.

— Уди!

Той се обърна.

— Нали не смяташ, че баба има нещо общо с този скелет?

Той се поколеба.

— Каквото и да се е случило, оттогава е минало много време. Съмнявам се, че ще научим цялата история.

— Не отговори на въпроса ми.

— Ако изникне нещо ново, ще те уведомя. Не се тревожи. Сигурно няма да те безпокоя повече.

Той отвори вратата и се усмихна леко.

— Благодаря за кошниците с плодове. Винаги им се радвам.

Уила погледна към Рейчъл, която бе чула всичко.

— Трябва да… — подхвана тя и се изправи.

Не довърши изречението. Не знаеше какво точно трябва да направи.

— Върви — кимна Рейчъл.

* * *

Уила отиде право в старческия дом, нещо, което рядко правеше толкова късно, защото баба й ставаше неспокойна по залез-слънце. Закрилническите й инстинкти обаче я доведоха тук.

Джорджи вече беше вечеряла и бе взела успокоителни. Уила седна до леглото й и се опита да обмисли случилото се. Знаеше, че вещите, открити в гроба, не свързваха по никакъв начин баба й с човека на име Тъкър Девлин. Нямаше представа защо Уди смяташе, че има връзка.

Спомни си, че вестникът в куфара беше от август 1936 година. Де да знаеше кога точно се бе преместила баба й! Ако беше преди това, нямаше повод за притеснение.

Всичко беше абсурдно, разбира се. Баба й винаги бе спазвала благоприличие; беше красива, крехка жена, познала много трудности, но с невероятно трудолюбие осигурила сносен живот на себе си и на обичния си син. Не би наранила никого.

Уила стана и я целуна по челото, обзета от желание да намери някакво магическо средство, да щракне с пръсти като хипнотизатор и да я върне от далечните селения, където беше отплувала.

Отби се в стаята на медицинските сестри и ги помоли да й се обадят, ако някой дойде да се срещне с баба й. Не уточни, че става дума за полицаите, но тях имаше предвид.

Докато разговаряше с медицинските сестри, зърна някого да минава по коридора. Беше Пакстън Осгуд, очевидно дошла на посещение при своята баба. Изглеждаше значително по-добре от последния път, когато я беше видяла. Всъщност отново беше олицетворение на съвършенството.

Ако я поздравеше, Пакстън сигурно щеше да се престори, че петъчната вечер изобщо не е съществувала. А ако ще се преструва, че петъчната вечер не е съществувала, значи нищо не ги свързваше и размяната на любезности се обезсмисляше. Уила понечи да поеме в обратната посока.

Но тогава ненадейно я осени идея.

Агата. Разбира се.

Пътищата й не се пресичаха с тези на Агата Осгуд, но беше прекарала доста време в старческия дом и знаеше, че смятат възрастната жена за шумна и неотстъпчива, а понякога дори направо зла. На младини обаче Агата и Джорджи са били близки приятелки. Когато Джорджи родила сина си, Агата й помагала да го отглежда, докато Джорджи работела за семейство Осгуд. Всички живеели заедно в Хикъри Котидж, докато Хам навършил шест. Тогава Агата се омъжила. Бащата на Уила бе споменал веднъж, че след това майка му сметнала за нередно да остане там. Двете жени скоро се отчуждили, очевидно без конкретен повод. Според бащата на Уила обаче Джорджи вече не се чувствала част от техния кръг.

Уила последва Пакстън надясно към дъното на коридора и я видя къде влиза. Застана пред прага и надникна изненадано вътре. Стаята на Агата приличаше на гостна на изискана дама от Юга. По стената висяха красиви маслени портрети, мебелите бяха подбрани с изтънчен вкус, имаше дори малък хладилник. Изглеждаше сякаш всеки момент прислужница в бяла престилка ще влезе да сервира ягодов чай и петифури.

Пакстън стоеше с гръб към Уила. Уила прочисти гърло.

— Пакстън?

Пакстън се обърна и след първоначалната изненада по лицето й се изписа необяснимо облекчение.

— Виж, бабо! — каза тя. — Дошли са ти гости! Не е ли прекрасно?

Агата седеше във фотьойла пред прозореца, а прегърбеното й тяло приличаше на морска раковина. Движенията й обаче бяха изненадващо бързи; главата й се извърна мълниеносно към долетелия откъм прага глас.

— Кой е? Кой е там? — попита тя.

— Уила Джаксън, госпожо Осгуд.

Агата веднага се опита да се надигне.

— Какво има? Добре ли е Джорджи?

— Да, мадам — побърза да отговори Уила. — Вече спи.

Агата се отпусна във фотьойла.