— Не. Това са вещите на баба. Свалих ги от тавана.

Тя тръгна към кухнята и каза:

— Не съм яла от обяд. Ще си направя сандвич. Искаш ли?

— Не, благодаря — последва я той. — Вече ядох. Семейните вечери все още са задължителни в Хикъри Котидж. Не знам как ги изтърпява Пакстън.

Беше ясно, че според него тези вечери са пъклено дело, но на нея й изглеждаха идилично.

— Сигурно не е толкова зле.

— Може би. Вероятно негодувам неоснователно.

Гласът му стихна изнурено. Дръпна си стол и седна до кухненската маса. Забеляза снимката, подпряна върху купата с праскови, и я взе. Уила я беше оставила тук, защото се страхуваше да я докосне и почти очакваше тя да се премести отново по своя воля.

— Хубава снимка на баща ти.

— Да — съгласи се тя, без да я поглежда.

Отвори вратата на хладилника.

— Той се гордееше с теб.

Тя възприе думите му като изтъркано ласкателство. Откъде би могъл да знае какво изпитва баща й към нея?

— Нищо подобно. Но знаех, че въпреки това ме обича.

Извади хляб, пуешко месо, бобени кълнове и топено сирене.

— Съжалявам, че не успях да ти се обадя след онзи петък.

Уила остави продуктите за сандвича върху плота и взе пурпурна чиния от полицата.

— Няма за какво да съжаляваш.

— Гледката беше шокираща. Успокои ли се вече?

— Да. Разбира се. Тя замълча, извади нож и намаза с топено сирене две филийки пшеничен хляб. Без да го поглежда, добави:

— Уди Олсън дойде в неделя да го обсъдим.

— Нима? Защо?

Очевидно се изненада. Тя го погледна през рамо. Той явно не знаеше, че Уди подозира баба й. Това сигурно означаваше, че Пакстън не му е разказала как Агата е поела отговорността за смъртта на Тъкър Девлин. Внезапно я обзе надежда, че с Пакстън са единодушни по този въпрос — да мълчат, докато не разберат повече.

— Попита ме дали баба е споменавала, че са погребали някого на хълма. Не е споменавала.

— Затова ли свали кашоните?

— Да — отговори тя и смени темата, заемайки се отново със сандвича. — Изглеждаш изморен. Явно не си почивал през уикенда.

Той се засмя.

— Сънят все още ми убягва. Но моят уикенд е нищо в сравнение с премеждията на Пакстън. Какво точно се случи през онази нощ, когато спа при теб?

— И това ли не ти е разказала?

— И това? — учуди се той. — Какво друго е премълчала?

— Нищо.

След известно колебание, Колин попита:

— Знам, че с Пакс не сте точно приятелки, но нали не си я напила нарочно? За да се пошегуваш?

Тя се обърна. Той си мислеше, че тя е виновна.

— Дори не съм… — замълча, чудейки се как да се оневини, без да издава сестра му. След малко каза: — Нямам пръст в тази работа. И се чувствам объркана. Смятах, че според теб най-привлекателната ми черта е стаената ми необуздана природа.

— Харесвам много неща у теб.

Тя се залови отново със сандвича, вече определено смутена.

— Не бива да идваш тук толкова изморен. Мисля, че казваш неща, които иначе би спестил.

Чу как краката на стола изстъргаха по пода, когато той стана.

— Не ти ли хрумва, че именно затова идвам при теб, когато съм изморен? — попита той и тръгна към нея.

Застана до Уила и проследи с поглед как затваря капака на топеното сирене и бръсва няколко разпръснати бобени кълна в мивката. Протегна ръка и отметна косата й зад ушите. Жестът беше нежен, ала я сепна с неочаквана сила — все едно бе в океана и я блъска вълна. Толкова мека и хладна, но необяснимо могъща. На пръв поглед водата винаги изглежда съвсем безобидна.

— Ела да гледаш как ще посадим дървото утре — каза той.

Тя се осмели най-сетне да вдигне поглед към него. Лоша идея. Изморените му тъмни изкусителни очи се взираха в Уила и виждаха нещо, което според нея тя вече не притежаваше.

— Защо?

Той се усмихна.

— Част от плана ми да те съблазня.

Тя замълча, спомнила си как я бе заслонил с тяло онзи ден, когато земята в Блу Ридж Мадам забушува.

— В прелъстител ли се превърна вече?

Той се приведе бавно, впил търсещ поглед в лицето й. Очевидно откри каквото търсеше, защото се приведе още повече и долепи устни в нейните. Тя усети как въздъхва и в миг поема по течението. Не й струваше никакво усилие. Силата на чувствата му — каквито и да бяха — я понесе. Той се притисна към нея, обви с длани лицето й и целувката стана по-дълбока. Тя хареса водовъртежа, хареса й как я потапя цялата, как сърцето й затуптява не от страх или от тревога — както бе свикнала — а от чисто, неподправено удоволствие.

Извила гръб, сплете пръсти в косите му — искаше да го притисне по-близо, искаше още. Помести се леко и ножът върху кухненския плот издрънча на пода.

Звукът ги сепна и те се отдръпнаха.

Застинаха за миг, вперили очи един в друг. Дланите на Колин все още обгръщаха лицето й. Палците му погалиха още веднъж скулите й, преди да отстъпи назад.

— Да, вече съм прелъстител.

— А ако не искам да ме съблазняват?

След случилото се и двамата знаеха, че въпросът е излишен, но Колин благородно реши да не я оборва.

— Какво искаш тогава, Уила?

Тя не отговори и той добави с усмивка:

— Ще те чакам утре.

И си тръгна.

Само допреди няколко дни щеше да му отговори категорично. Щеше да му каже, че иска да загърби миналото и да живее спокойно и скромно.

Сега не беше толкова сигурна.

* * *

Как е възможно да съблазниш някого, като садиш дърво? Това в крайна сметка я подтикна да отиде. Остави Рейчъл в магазина и подкара към Джаксън Хил. Наложи се да паркира в подножието на хълма и да се изкачи пеш, защото за нейно учудване шосето се оказа блокирано за коли.

Още повече я учуди многолюдната тълпа. По протежение на целия хълм, чак до Блу Ридж Мадам, се редяха зяпачи, фотографи и дори телевизионен екип. Чакаха дървото да пристигне.

Нима Колин смяташе да съблазни всички? Събитието очевидно беше по-грандиозно, отколкото Уила си го представяше.

Стигна върха на хълма и погледна към къщата. Опита се да си представи как седемнайсетгодишната Джорджи живее в имението в аристократична бедност, когато обаятелният измамник се премества тук с обещание да спаси всички. Дали Джорджи се беше влюбила в него? От него ли беше забременяла? Не, разбира се. Съзнанието й просто отказваше да го приеме. Ами ако Агата се беше влюбила в него? Ако с Джорджи бяха станали съпернички? Затова ли го беше убила?

Купчината пръст на мястото на прасковата все още се виждаше ясно. Внезапно й хрумна, че баба й сигурно е знаела какво се е случило. Нали във вестника пишеше, че не се появявала в обществото същото лято? Значи е била тук и е наблюдавала всичко. Знаела е какво е направила Агата. И никога не бе казала нито дума.

Докато оглеждаше къщата, забеляза Пакстън, която разговаряше с възпитател от един от околните летни лагери, субсидирани от благотворителния фонд на Осгудови. Децата от лагера чакаха да приветстват дървото, стиснали собственоръчно изработени знаменца.

Пакстън я видя, но извърна поглед. У нея Уила вече неизменно зърваше частица от Агата и се питаше какво ли са преживели бабите им през онова лято.

Боботенето на някаква машина привлече вниманието й към гигантски изкоп в страничния двор на Блу Ридж Мадам и към десетките мъже и инструменти край нея. Накрая откри и Колин — крачеше насам-натам, притиснал мобилния си телефон към ухото. Каза нещо, прекъсна връзката и застана на ръба на хълма.

Уила проследи погледа му и разбра, че се взира в магистралата, затворена за автомобили, за да докарат дървото. Обаждането вероятно оповестяваше неговата поява. Не след дълго, разбира се, на хоризонта се появи влекач; движеше се бавно, съпровождан от полицейски коли с включени сини лампи. Гледката й се стори изненадващо величествена; сърцето й затуптя развълнувано при вида на старото дърво, възправено гордо върху откритата платформа.

След цели четирийсет и пет минути влекачът най-после стигна подножието на Джаксън Хил и се заизкачва нагоре, стенейки под монументалната тежест на товара си. Отблизо дъбът, живял повече от век, изглеждаше още по-царствен. Хората посрещнаха с аплодисменти и въодушевени възгласи столетника, висок почти дванайсет метра, и с корона, разперена на около 25 метра. Множеството очевидно споделяше възторга й от дръзкия и благороден опит да спасят този старец, вероятен очевидец на Гражданската война.

Подготовката за засаждането му се оказа мъчително бавен процес. Повечето хора се разотидоха през следващите няколко часа. Уила бе сред малцината останали. Не можеше да си тръгне. Беше запленена.

Самото засаждане се оказа смайваща гледка — като примитивна битка между звяр и човек. Дървото приличаше на огромно животно, борещо се със заобиколилите го ловци. Когато машината сниши колосалния корен, увит в зебло и тел, мъжете грабнаха въжетата, завързани за клоните. Те викаха, а дървото стенеше и като живо се гърчеше в оковите си. Мъжете, стиснали въжетата, се движеха в синхрон — наляво и после надясно. Познаваха този звяр, познаваха привичките му. Знаеха как да го опитомят.

И най-накрая го усмириха и той влезе покорно в земята — едно от най-величествените зрелища, на които беше присъствала.

Беше сигурна, че Колин няма представа дали тя е там. Нито веднъж не отклони очи от дървото. Накрая скулите му бяха поруменели, а дрехите — напоени с пот. Дишаше тежко и очите му блестяха екзалтирано.

В този момент той най-сетне се озърна наоколо, сякаш търсеше някого. Откри Уила сред малобройната публика. Усмихна се бавно и — бам! — ето я отново страстта, обзела я снощи. Гореща и първостихийна. Сякаш електрическа вълна порази всичко наоколо и я накара да отстъпи назад.

Как беше разбрал какво въздействие ще й окаже това, след като тя самата не знаеше?

Чувството, че вече не познава собствената си природа, собствената си коренова система, я порази.

Обърна се и си тръгна.

* * *

До края на деня Уила беше неспокойна, трескава. В магазина се сепваше всеки път, когато камбанката иззвънеше. Когато се прибра у дома, все очакваше някой да похлопа по вратата. Влезе под душа, защото кожата й гореше, пламнала сякаш от слънцето. Чувстваше се така, все едно е била изложена на нечие продължително и непреодолимо въздействие.

Телефонът иззвъня точно когато излезе от банята.

— Ало?

— Мисля, че денят мина добре — тихо каза Колин.

Това беше чакала часове наред.

— Да — отвърна тя и се опита да преглътне с ненадейно пресъхнала уста. — Мисля, че постигна каквото искаше.

— Вземи си почивка в събота и ела с мен.

Може би прелестта на краткотрайния му престой тук се състоеше във възможността да превъзмогне бързо слабостта, с която я заразяваше. Ще си тръгне и тя ще се върне към нормалния живот. Така оправда съгласието си и каза „да“.

* * *

На вечеря бащата на Пакстън натискаше бутоните на смартфона си, заменил вестника, който обичайно четеше на масата, а майка й бърбореше доволно колко положителен отклик е предизвикало засаждането на дървото и как той ще компенсира отрицателния отзвук след откриването на скелета.

— Радвам се, че тази неприятност приключи — каза София. — Отрази се зле на всички ни. Пакстън, трябва да свикаш специална среща, за да съобщиш на клуба, че вече всичко е наред. Чух слухове, че някои членове дори настоявали празненството да се проведе другаде. Представи си! След като поканите вече са разпратени.

— Да — отвърна Пакстън. — И аз разбрах.

Усети, че е трябвало да си държи езика зад зъбите. Твърде късно.

— И не си ми казала? Трябваше да го чуя от Шейн Ийстън!

Преди двайсет и пет години София оглавяваше клуба и бе подготвила Пакстън да я замести. Когато напусна клуба, дъщеря й с мъка успя да обуздае желанието й да продължи да дърпа конците чрез нея. Изпита истинско щастие, когато майка й най-после престана да я разпитва за всички подробности още щом се прибереше след срещите на клуба. Това не означаваше обаче, че София не очаква да я държат в течение.