По ирония на съдбата семейство Джаксън — една от най-изисканите фамилии в града и причина за съществуването му — изгубило цялото си богатство, когато дървосекачеството замряло. Споменът за миналото им и за парите, които притежавали навремето, ги крепял известно време. Скоро обаче престанали да плащат данъците си и били принудени да напуснат Блу Ридж Мадам. Повечето хора с фамилия Джаксън напуснали и града. Един обаче останал — девойка на име Джорджи Джаксън, бабата на Уила. Била на седемнайсет, неомъжена и бременна. Станала, представете си, прислужница на семейство Осгуд, някогашни добри приятели на Джаксънови.

Уила отби встрани от шосето точно преди завоя към алеята, отвеждаща до имението. Винаги преценяваше внимателно времето, за да пристигне, след като строителите са си тръгнали. Слезе от джипа и седна върху предния капак, облегната на стъклото. Беше краят на юли — най-горещата и душна част от лятото, огласяна от песните на влюбени щурци. Уила си сложи слънчевите очила, за да затъмни лъчите на залязващото слънце, и се взря към къщата.

Оставаше само да обновят градината, с което очевидно се бяха заловили днес. Уила се развълнува.

Нещо ново за проучване. Дървени колчета и въжета ограждаха квадратни площи в предния двор, а разноцветни линии върху тревата сочеха мястото на подземните кабели и тръбопроводи, за да не ги разкопаят работниците. Най-трескава деятелност обаче явно цареше около единственото дърво върху равното теме на хълма, където се издигаше къщата.

Дървото се възправяше точно над левия скат на възвишението. Листата му приличаха на дълги, източени гроздове, а клоните му се протягаха далеч настрани. Когато слънцето осветеше дървото надвечер, то заприличваше на човек, надвесен над урва, канещ се да скочи в океана. До него чакаше багер, а клоните му бяха овързани с найлонови въжета.

Да го махнат ли възнамеряваха?

Почуди се защо. Изглеждаше съвсем здраво.

Е, каквото и да си бяха наумили, щеше да е за добро. Осгудови се славеха с изтънчения си вкус. Блу Ридж Мадам щеше отново да се превърне в място за чудо и приказ.

Колкото и да не искаше да го признае, Рейчъл беше права. Уила мечтаеше да надникне вътре. Просто мислеше, че няма право. Къщата не беше собственост на семейството й от почти цял век. Дори сега се чувстваше като нашественик… което, честно казано, беше една от причините да е тук. Ала не смееше да приближи и да надзърне вътре дори като момиче, когато взломът в срутени къщи се смяташе за свещен ритуал. На младини вършеше всякакви лудории, и то толкова умело, че никой не разбираше кой е виновникът чак до самия край. Беше легендата на випуска в гимназията. Съучениците й измислиха прякор Жокера. Това място обаче беше различно. Оказваше й тайнствено въздействие — привличаше я и същевременно я отблъскваше. И досега. Всички младежи, проникнали в къщата, разказваха истории за загадъчни стъпки и захлопващи се врати и за тъмна филцова шапка, носеща се из въздуха, сякаш върху главата на невидим мъж. Сигурно затова не смееше да приближи. Страхуваше се от духове благодарение на баба си.

Уила се изправи и бръкна в задния джоб на джинсите си. Извади поканата и я прочете отново. Пишеше да върне с обратна поща приложената картичка. Надникна в плика и я извади.

Изненада се от прикрепената към нея бележка: „Уила, твоята и моята баба са единствените живи членове на първоначалния клуб. Иска ми се да ги поздравим с нещо специално на празненството. Обади ми се да го измислим. Пакс“.

Почеркът беше красив, разбира се. Помнеше го от гимназията. Веднъж прибра бележка, която Пакс бе изпуснала в коридора, и я пази месеци наред — странен списък с качества, които Пакстън искаше да притежава бъдещият й съпруг. Уила го изчете стотици пъти, изучавайки косите и наперени букви. След толкова взиране откри, че може да ги имитира. И щом се научи да подражава на почерка й, не устоя на изкушението да приложи умението. Резултатът беше много неловка разправия между надменната Пакстън и училищния донжуан без пукнат грош Роби Робъртс, решил, че Пакстън му е изпратила любовно писмо.

Жокера от гимназията бе нанесъл поредния си удар.

— Красиво е, нали?

Уила се сепна при тези думи, а сърцето й подскочи в гърдите. Изпусна поканата и вятърът я понесе към собственика на гласа, застанал на няколко крачи вдясно от джипа й.

Носеше тъмни панталони, а вратовръзка с индийски десен стърчеше от джоба му. Бялата му риза беше станала прозрачна от пот, а тъмната му коса лепнеше по челото и по врата. Слънчеви очила с огледални стъкла криеха очите му. Поканата го улучи право в гърдите и запляска като риба на сухо. Той се усмихна леко и изморено и я отлепи от ризата си, сякаш е последното нещо, с което му се занимава. „Това е знак“, помисли си Уила. Ала знак за какво? Нямаше представа. Така казваше баба й, когато се случеше нещо неочаквано, и обикновено прибавяше указания да почука три пъти, да се завърти в кръг или да остави няколко пенита или кестени върху перваза.

Той свали очилата си и я погледна. Странно изражение се изписа по лицето му.

— Ти? — възкликна.

Тя се втренчи в него и най-после разбра. „Божичко“. Да я спипат тук беше едно; да я спипа някой от тях беше съвсем различно нещо. Унизена, Уила се плъзна бързо по капака на джипа и скочи, вътре. Беше знак, естествено. Знак да си плюе на петите.

— Чакай! — чу го да казва, когато запали двигателя.

Но тя не почака. Включи рязко на скорост и потегли главоломно.

Втора глава

Шепот

Пакстън Осгуд остана до късно да преглежда документи в центъра за благотворителност. Тръгна си едва на здрачаване. Потегли към дома, следвайки премигващите светлинки на уличните лампи, които трептяха като сънливи пътеводни светулки. Паркира пред къщата на родителите си и излезе от колата. Помисли си, че ако разпредели добре времето си, ще успее да поплува набързо, преди да се преоблече и да поеме обратно за вечерната среща на Дамския клуб.

Този план се крепеше несигурно върху едно условие — да не се натъкне на родителите си. Седмици наред съобразяваше графика си така, че да не се налага да разказва как е минал денят й още щом прекрачи прага. Раздразнението и желанието да ги отбягва бяха съвсем ново явление и тя не беше сигурна как да го тълкува. Досега не й пречеше да живее с родителите си. Веднъж на сезон, когато отпътуваше да посети колежките си от университета Тюлейн в Ню Орлиънс, всички до една се дивяха как така Пакстън още живее в родния си дом. Не разбираха защо изобщо се бе върнала при родителите си след дипломирането, след като разполага с достатъчно пари да постъпи както пожелае. Изглеждаше необяснимо, но тя обичаше Уолс ъв Уотър. Харесваше й да е част от историята му, да движи колелото й. Градът досягаше дълбока, чувствителна струна в душата й. Усещаше, че му принадлежи. И понеже работата на близнака й Колин изискваше да пътува из цялата страна, а понякога и отвъд океана, Пакстън мислеше, че е справедливо поне едното дете да остане край родителите си.

Миналата година обаче, когато трийсетгодишнината й надвисна застрашително над нея като черен балон. Тя най-сетне реши да се премести — не в друг щат, не дори в другия край на града, а в къща, която приятелката й Кърсти Лемън продаваше. Намираше се на 10 километра от Хикъри Котидж. Пакстън измери разстоянието с одометъра в колата и го изтъкна пред родителите си като основно предимство на покупката. Идеята да ги напусне, да сложи край на идиличното им несъвместимо съжителство обаче толкова разтревожи майка й, че Пакстън се принуди да отстъпи. Все пак се изнесе от голямото имение и се премести в къщата край басейна — нищожна, но наложителна стъпка. Трябваше й време.

Къщата край басейна й осигури известно уединение, но за жалост единственият начин да влезе там беше през главната сграда и родителите й винаги разбираха кога влиза и кога излиза. Не можеше дори да донесе плик с продукти, без да изслуша коментара на майка си. До това се свеждаха мечтите й фантазираше си как оставя кутия с понички в кухнята си, без да се налага да обсъжда покупката.

Изкачи стъпалата пред просторния дом на родителите си, наречен Хикъри Котидж заради десетките хикории в двора. Наесен бонбонено жълтите им листа озаряваха целия заден двор толкова ярко, че превръщаха нощта в ден. Птиците, гнездящи в короните на хикориите, се объркваха, защото не успяваха да различат утрото от залеза. Будуваха дни наред и накрая започваха да падат изтощени от клоните.

Пакстън отвори тихо предната врата и я затвори леко зад гърба си. Знаеше, че родителите й гледат Си Ен Ен в дневната. Реши да се шмугне на пръсти в кухнята и да излезе през френските прозорци, без да я усетят.

Обърна се и се спъна в куфар.

Приземи се на ръце върху мраморния под на антрето. Дланите й пламнаха от болка.

— Какво, за бога, стана? — чу да казва майка й.

От дневната се заспускаха забързани стъпки.

Пакстън се изправи и видя, че съдържанието на дамската й чанта се е разпиляло навсякъде. Всичките й списъци се бяха разлетели наоколо, което тутакси я хвърли в паника. Нейните списъци бяха поверителни. Не ги показваше на никого. Събра ги припряно и ги натъпка в чантата си. В същия миг трима души се появиха в антрето. Пакстън стана и се заизтупва.

— Пакстън! Добре ли си? — възкликна майка й. — Колин, махни тези куфари, за бога!

— Смятах да ги занеса в къщата до басейна, но открих, че Пакстън се е преместила там — обясни Колин.

Гласът на брат й накара Пакстън да се извърне. Хвърли се в прегръдките му.

— Чакахме те в петък! — притисна го силно със затворени очи и вдъхна спокойната, ведра атмосфера, която винаги го обгръщаше като ореол.

Едва не се разплака, толкова щастлива се почувства, че го вижда. После я обзе гняв и й се прииска да го удари. Колко по-лесно щеше да й бъде да се справя с родителите им, ако той престанеше да скита насам-натам и се завърнеше завинаги.

— Приключих проекта по-бързо от планираното — обясни Колин, отдръпна се и я огледа. — Изглеждаш прекрасно, Пакс. Време е да се изнесеш и да се омъжиш.

— Не, не я съветвай да се омъжва! — прекъсна го майка им София. — Знаеш ли с кого излиза сега? Със Себастиан Роджърс.

— Не излизаме, мамо. Просто сме приятели.

— Себастиан Роджърс — повтори Колин, без да откъсва поглед от Пакстън. — Не бяхме ли съученици с него? Женственото хлапе с дългия пурпурен шлифер?

— Да, точно така — каза майка им, сякаш той е потвърдил мнението й.

Пакстън усети как стисва зъби.

— Вече не носи пурпурен шлифер. Зъболекар е.

Колин се поколеба няколко секунди, преди да смени темата:

— Ще отнеса куфарите си в стаята за гости горе.

— Глупости. Занеси ги в твоята стая. Всичко в нея е така, както си го оставил — възрази София и улови съпруга си за ръка. — Доналд, и двете ни дечица са у дома! Не е ли чудесно? Донеси шампанско.

Той кимна и излезе.

С течение на времето бащата на Пакстън лека-полека бе отстъпил кормилото на жена си до такава степен, че сега безгласно я оставяше да взема сама всички решения и запълваше дните си на игрището за голф, Пакстън разбираше подбудите на майка си, разбираше и колко по-лесно е да действаш сам, отколкото да разчиташ другиму, ала често се питаше защо София не негодува срещу вечното отсъствие на съпруга си. Не се ли състоеше в това смисълът на брака? Да намериш партньор, човек, комуто се доверяваш да ти помага за важните решения?

— Ще остана само за една чаша — каза Пакстън. — Съжалявам, Колин. Клубът има среща.

Той поклати глава.

— Не се притеснявай. Ще си поприказваме после. И аз трябва да изляза за малко.

София се протегна и отметна един непокорен кичур от челото на сина си.

— Едва пристигна и ще излизаш?

Колин й се усмихна широко.

— А ти вече не можеш да ми налагаш вечерен час. Това те влудява, нали?

— Ама че си и ти! — запъти се тя към кухнята и им махна енергично да я последват със съвършено лакираната си ръка. Диамантената й гривна улови светлината и засия, сякаш се опитваше да ги хипнотизира да й се подчинят.

Щом се отдалечи достатъчно, за да не успее да ги чуе, Пакстън въздъхна и каза:

— Слава богу, че си тук. Ще се върнеш ли най-сетне за постоянно?