Сара Алън - Тайна с цвят на праскова

Европейски балетни трупи, африкански инструментални групи, китайски танцьори — все едно. Всяка година Дамският клуб избираше някоя неизвестна чуждестранна група и я спонсорираше за турне в Америка. В замяна му се отблагодаряваха с частен концерт. Той винаги бележеше кулминацията на летния социален сезон — с изключение на този. През този сезон всички говореха за юбилейното празненство — за ужас на Мойра Кинли, чийто ред беше да домакинства на концерта.

Дотогава оставаше едва седмица и Мойра разбираше срещу какво се изправя. Ала умът й сечеше. Беше комбинативна. И най-вече беше южнячка. Затова реши да подчертае разликата и да покани гостите по обяд, а не вечерта. Освен това успя да осигури Клеър Уейвърли за главен готвач. Всички искаха Клеър Уейвърли от съседния студентски град Баскъм. Храната й оказваше магическо въздействие. Хората я помнеха години наред и я сравняваха с всичко останало, което вкусват. Никой не би устоял на изкушението, дори Пакстън, която обикновено не се хранеше на публични събития и дори нямаше кавалер за концерта.

— Представи се на Клеър Уейвърли — каза майка й, докато я изпращаше до входа.

— Непременно — отвърна Пакстън и си погледна часовника.

Надяваше се да й остане време да се обади на Уила, за да я попита как се чувства. Предишната вечер беше напрегната. Сега времето също летеше. Успокои се, че все пак се бяха уговорили да се срещнат в неделя отново в старческия дом.

— Постарай се да оставиш добро впечатление — предупреди я София.

— Добре.

— Дай й това — подаде й майка й малка кутийка, увита в красива синя хартия, завързана с карирана панделка.

Пакстън я погледна любопитно.

— Какво има вътре?

— Подарък за Уейвърли — златна шнола с форма на цвете, защото специалитетите й съдържат ядивни цветя. Написала съм и мило послание.

Не беше подарък, а подкуп, ала Пакстън не изрази гласно мислите си.

— Изгаряш от желание да я наемеш за юбилейното си парти, нали?

— Остават само осем месеца! — угрижено възкликна София.

Пакстън отвори вратата.

— Довиждане, мамо.

— Да, довиждане — каза Колин, появил се изневиделица.

И се измъкна през вратата.

— Колин! Къде отиваш? — извика София.

— Да общувам с природата — извика й той в отговор.

Пакстън излезе, а София я скастри:

— Каишката на обувката ти е изкривена. Нагласи я!

Пакстън настигна Колин, запътил се към черния мерцедес на баща им.

— Лесно ти се размина — констатира тя. — На мен ми отне десет минути само да стигна до вратата.

— Номерът е да избягваш контакта с очи, за да не ги превъзбуждаш.

Тя се усмихна неволно.

— В добро настроение си.

— Да. — Изгледа я замислено той. — За разлика от теб. Кога за последно си била в добро настроение, Пакс? Смяташ, че ми е все едно, но не си права. Нищо няма да се промени, докато не се измъкнеш от тази къща. Открий къде се чувстваш щастлива. Очевидно не е тук.

Не, не беше тук. Ала не беше сигурна къде да търси.

— Наистина ли ще общуваш с природата?

— Всъщност имам среща с Уила. Затова тръгвам — кимна той, сочейки някъде зад гърба й. — И твоят кавалер те очаква.

— Нямам кавалер. Благодаря, че ми напомни.

— Кажи му го — целуна я той по бузата и влезе в мерцедеса.

Пакстън се обърна и видя, че Себастиан е паркирал колата си пред нейната на завоя на павираната алея. Стоеше облегнат на автомобила, пъхнал ръце в джобовете.

Проследи я с поглед как приближава — нито усмихнат, нито намръщен. Ала категорично предпазлив.

— Казах ти, че не е необходимо да идваш — застана тя пред него.

— А аз ти казах, че за теб съм готов на всичко — отвори й той вратата. — Тръгваме ли?

Не можеше да отрече, че изпитва облекчение. Не изгаряше от желание да е сама.

— Благодаря, Себастиан.

Не разговаряха много по пътя. Не обсъдиха какви неотложни задачи са им попречили да се срещнат и дори да се чуят по телефона цяла седмица. Той й каза, че изглежда прекрасно в розово. Тя го похвали колко излъскана до блясък е колата му. И толкоз. Запита се дали някога между тях отново ще е същото. И тъжният отговор бе „сигурно не“, защото и сега тя чувстваше, че няма как да е толкова близо до него и да не усеща това привличане, това желание, което несъмнено не беше само приятелско. Както винаги. Но го беше показала и връщане назад нямаше.

Спряха пред Сауъруд Котидж, къщата на Мойра във федерален стил, и пиколото пое колата на Себастиан. Изкачиха стъпалата и щом застанаха пред вратата, той най-сетне попита:

— За кого е подаръкът? За Мойра?

— Не. Майка ми иска да подкупи кулинарката, за да организира юбилейното й празненство. По някое време ще се наложи да се измъкна и да й го връча, инак лошо ми се пише.

Когато влязоха вътре, прислужничката ги упъти към задната част на къщата, където членовете на клуба и гостите им се разхождаха и разговаряха по просторната морава. В този жарък ден Мойра бе разпънала сенник от небесносиня тъкан над масите и сцената. Огромните вентилатори се въртяха и по материята пробягваха красиви вълни. Всичко това и Клеър Уейвърли в добавка гарантираше, че хората ще обсъждат приема дни наред. Мойра наистина се бе постарала.

Докато вървяха към сенника, Пакстън забеляза, че доста жени носят подаръци. Клетата Линдзи Тийгър се опитваше да балансира кутията с панделка с една ръка, а в другата стискаше чаша вино. Очевидно не само майка й искаше да се домогне до кулинарния талант на Клеър Уейвърли за следващото си парти.

Мойра ги поздрави първа. Изглеждаше щастлива и горда от себе си. Разбираше добре какво точно попадение е нанесла.

— Добре дошли! — възкликна тя и ги прегърна леко.

— Изумително е, Мойра — каза Пакстън. — Поздравления!

— Твоето одобрение означава много за мен — отвърна Мойра. — И не мисли, че искам да засенча галавечерята ти. Сигурна съм, че и тя ще е приятна.

Посочи подаръка в ръцете на Пакстън.

— Нека позная? За Клеър Уейвърли?

Пакстън сви рамене.

— Мама настоя.

— Ще ти кажа същото, което обясних и на всички други. Кухнята е забранена територия. Не допускаме никого вътре. Не искам да разсейват Клеър. Съжалявам! Ала се насладете на виното и ордьоврите. Пожелавам ви приятно прекарване.

Щом Мойра отлетя към другите гости, Себастиан се приведе и каза:

— Жени като нея трябва да носят табелки „Опасно“.

Пакстън се усмихна и двамата влязоха под сенника, за да открият своята маса. Почти веднага ги спря сервитьор в началото на двайсетте, красив и с плътни устни. Недвусмислено похотливо впи очи в Себастиан и му предложи вино. Себастиан му благодари и взе чаша и за Пакстън. Подаде й я и я поведе, прегърнал я здраво през кръста, очевидно смутен.

През следващия половин час поговориха с този-онзи и в крайна сметка се оказаха в компанията на Стейси Хърбст и Онър Редфорд. На Пакстън й омръзна да стиска подаръка за кулинарката. Биеше на очи с него, понеже всички останали се бяха отказали и или бяха напъхнали кутийките в чантите си, или ги бяха оставили по масите. Тя се извини и тръгна да остави и своята върху масата.

Не се забави много. По обратния път наблюдаваше с възторг Себастиан. Край него всички изглеждаха нескопосани. Костюмът му беше в опушено сиво, ризата — снежнобяла, а вратовръзката — синя. И трите — без нито една гънка. Движеше се така, сякаш дрехите му не оказват никакво съпротивление.

Пакстън не беше единствената, която го наблюдаваше. Симпатичният млад сервитьор се върна, този път с поднос ордьоври. Протегна ги към Себастиан, който поклати глава, загърби го и отпи глътка вино. След кратък размисъл сервитьорът предложи ордьоври и на останалите.

Пакстън приближи до групата, в която беше Себастиан, и чу как една от жените му казва:

— Изглежда мил. Струва ми се, че проявява интерес към теб.

— Скъпа! — възкликна Себастиан, щом забеляза Пакстън. — Преди да ни прекъснат, разговаряхме за теб и за Блу Ридж Мадам. Облакът на скелета очевидно се е разнесъл.

Точно както беше предвидил.

— Да — отвърна ведро Пакстън. Прекалено ведро. — Трепери, Тъкър Девлин! — вдигна тя чашата си като за наздравица, но я наклони леко и виното плисна върху сакото на Себастиан. Обзе я странно усещане. Готова бе да се закълне, че някой беше бутнал чашата. Но нали щеше да го види? — О, Себастиан, съжалявам!

— Няма нищо. И без това е твърде горещо за сако.

— Да не би да си прекалила с алкохола? — осведоми се Стейси.

Пакстън я изгледа намръщено.

— Не. Това беше първата ми чаша.

Сервитьорът забърза към тях, но Себастиан вдигна ръка и поклати раздразнено глава да го спре. Подаде чашата си на Пакстън, свали сакото и го изтръска.

— Пралеля ми разказваше за него — каза той, преметна сакото си върху лакътя и си взе чашата. — За Тъкър Девлин. Омагьосал целия град. Помниш ли онази картина в спалнята ми, която наследих от нея — картината с птицата, кацнала върху купа с малини? — попита той Пакстън и събеседничките им се спогледаха дискретно. Вече всички знаеха, че е била в спалнята му. Пакстън се запита дали го е споменал преднамерено. — Разказа ми как Тъкър Девлин веднъж й дошъл на гости — ухажвал момичетата, за да ги държи подвластни на чара си. Описа ми как докато разговаряли, протегнал ръка, бръкнал в картината и извадил шепа малини. Изял ги пред очите й. Ръката му кървяла, сякаш птицата го е клъвнала. Не съм чувал по-странна история. Пралеля ми не беше с развинтено въображение. Но и досега, щом погледна картината, се питам дали човката е поаленяла от кръв или от малинов сироп.

— Чакай малко! И моята баба разказваше за магьосник — прекъсна го Онър. — Търговец, пристигнал тук, когато била девойка. Казваше, че крадял сърца. Всеки път повтаряше: „Ако някой мъж те докосне и изгори кожата ти като с нажежено желязо, значи е дяволът. Плюй си на петите“.

Това отприщи цял водопад от полузабравени истории, които бабите бяха разказвали на внучките си за магьосника, главно за да ги предупредят. Баба Осгуд явно не преувеличаваше колко магнетична личност е бил Тъкър Девлин. И досега го споменаваха със страхопочитание, макар да се бе превърнал по-скоро в легендарен герой.

Той продължаваше да живее в историите, изплували от небитието, както скелетът му беше изскочил на бял свят. Човек като него обаче не заслужаваше да си го спомнят. Защо не си бе останал погребан? Нищо добро нямаше да излезе от това.

Удивени възклицания се надигнаха сред множеството и Пакстън се озърна. Черно-жълта птица бе влетяла под сенника и кръжеше над хората, които снишаваха глави. Няколко минути птицата се щураше в кръг и се блъскаше в сенника, докато най-сетне отлетя на свобода.

И когато изчезна, всички бяха забравили за какво са говорили.

Най-после Мойра покани гостите си да седнат. Произнесе кратко слово в своя чест и едва не пропусна да представи групата, която клубът бе спонсорирал тази година — квартет украински цигулари. Сервираха обяда — красива храна, украсена с ядивни рози, ухаеща на лавандула, мента и съблазън. Хората притваряха очи при всяка хапка и из въздуха се понесе сладко и прохладно ухание. Квартетът засвири пленителна музика, странна и екзотична. Атмосферата натежа от копнеж и всички го доловиха. Потънаха в мисли по отшумели страсти и пропуснати възможности. За разлика от повечето подобни приеми, сега никой не искаше да си тръгва. Обядът се проточи часове наред. Квартетът изсвири два пъти репертоара си. Когато разчистиха масите за десерта, музикантите обявиха, че трябва да потеглят за следващия концерт от турнето. Всички се запротягаха, сякаш след дълбок сън. Мойра, застанала права отстрани, изглеждаше много самодоволна.