Сара Алън - Тайна с цвят на праскова

Пакстън се обърна към Себастиан, който се взираше замислено в чашата си с вино.

— Щом десертът е готов, значи кулинарката ще си тръгне всеки момент. Няма да успея да й връча подаръка от мама. Като всички останали всъщност.

Някой я заговори от срещуположния край на масата и тя погледна натам. Когато се обърна, Себастиан беше изчезнал.

Озърна се и го видя да разговаря с младия сервитьор, който флиртуваше с него. Тя сведе поглед със свито сърце.

След няколко секунди Себастиан застана зад нея, приведе се и й прошепна:

— Намерих начин да влезеш в кухнята. Ела с мен. Пакстън грабна безмълвно дамската си чанта и подаръка и го последва. Мнозина се бяха изправили да се поразтъпчат и те успяха да се вмъкнат незабелязано в къщата.

Красивият сервитьор ги очакваше.

— Следвайте ме — намигна им усмихнато той. Пакстън погледна Себастиан. Беше го направил заради нея.

— Върви! — каза й той. — Аз ще те чакам в дневната. Сервитьорът — Бъстър — се оказа и сладък, и дързък.

Посещаваше кулинарно училище в Баскъм. Преведе я покрай човека пред кухненската врата — нещо като страж, който Мойра — като вещица от детска приказка — беше поставила, за да запази Клеър Уейвърли само за себе си.

Пакстън бе толкова изненадана и трогната от постъпката на Себастиан, че още щом пристъпи в кухнята, плановете й се промениха из основи. Идеята я осени толкова ненадейно, че не й остана време да я обмисли. Реши просто да го направи. Остави подаръка на рафт до вратата и тръгна напред. Имаше само една възможност и нямаше да я пропилее. Желанието й може би щеше да се сбъдне.

Две жени стояха до работния плот от неръждаема стомана, осеян с цветя, сякаш ярки конфети се бяха разпилели безразборно по него. Жените изглеждаха удивително спокойни и неподвижни като снежна пелена. Пакстън пристъпи неловко към тях.

Богатите дами не отлепят уши от земята, вслушани в тропота на новото, на нещо, което да ги направи по-щастливи, по-млади, по-самоуверени. Разчуе ли се за дерматолог с чудодеен крем, графикът му се запълва за месеци напред. Обявят ли някой треньор за най-добрия, всички се струпват във фитнес клуба му. Същото важеше и за Клеър Уейвърли — красива, загадъчна кулинарка, способна според мълвата да предизвика ревност у съперничките ти, да подобри любовния ти живот, да освежи сетивата ти. И всичко това благодарение на храната, която приготвя. Специалитетът й бяха ядивните цветя. Щом плъзна слух, че предлага нещо различно от другите, всички й налетяха като мухи на мед. Ала беше изключително трудно да се домогнеш до нея.

— Клеър Уейвърли?

— Да? — извърна се едната жена към Пакстън.

Малко над четирийсет, с красива прическа и сдържано, будно лице.

— Казвам се Пакстън Осгуд.

— Привет! — каза Клеър и прегърна през рамо младата жена до себе си. — Това е племенничката ми Бей.

— Приятно ми е — поздрави Пакстън.

Бей се усмихна. Семейната прилика определено личеше. В тъмните коси, в изваяните черти. Очите на Клеър обаче бяха остри и тъмни, а тези на Бей — светлосини. Изглеждаше на около петнайсет — слабовата, стеснителна и неизразимо обаятелна. Плетени гривнички покриваха ръката й чак до лакътя, а на тениската й пишеше: „Ако ме попитате, ще ви кажа“. От задния джоб на джинсите й стърчеше овехтяло издание с меки корици на „Ромео и Жулиета“.

— Съжалявам, че ви безпокоя — извини се Пакстън.

— Не ни безпокоите. Свършихме си работата. Десертът е готов — посочи Клеър големите подноси с купички, очакващи да ги сервират на гостите.

— Лимонов крем с лешников крокант, теменуга, лавандула и върбинка.

— Звучи чудесно.

— Бей, отнеси, ако обичаш, тази кутия в колата. Щом момичето излезе, Клеър каза:

— Имате въпрос.

Пакстън разбра, че не й се случва за пръв път. Свикнала е влюбени да искат нещо от нея — лек, отвара, надежда. Четеше се в очите й. Беше го виждала и преди. Копнежът. Отчаянието. Знаеше какво ще я помоли Пакстън, преди да е чула и дума.

Пакстън се озърна да провери, че са сами.

— Наистина ли съумяваш да накараш хората да се почувстват другояче благодарение на храната и напитките, които им поднасяш?

— Мога да променям настроението им. Не мога да променям хората. Не съществува такава магия. Кого искаш да промениш?

Въпросът я отрезви. Не искаше Себастиан да се промени. Любовта не беше лошо чувство. Не можеше, не биваше да го променя. Осъзна, че е предприела отчаян опит да постигне своето. „Открий къде е щастието ти“, казал й беше Колин. Това не й носеше щастие, защо упорстваше тогава? Разбра, че е време да се откаже.

— Никого, предполагам — отговори.

Клеър й се усмихна съчувствено.

— Така е най-добре. Колкото повече се борим, толкова по-зле става. Споделям личен опит.

Пакстън излезе от кухнята леко замаяна. Но не се чувстваше сломена. Влезе в дневната, където я чакаше Себастиан.

Въпреки деликатните черти и стройната фигура, стига да поискаше, той излъчваше неотразимо достолепие — надменен и недосегаем. Сега изглеждаше така, седнал върху кожения диван, вперил очи през прозореца. Обърна се, чул я да приближава.

Изгледа я изненадано.

— Не си дала подаръка?

Пакстън сведе очи към кутията в ръцете си.

— Не. Искам да се прибера вкъщи.

Той се изправи. Вдигна сакото си от облегалката на дивана и тръгна мълчаливо към нея. Излязоха и Себастиан подаде билета си на пиколото. Вдясно украинските музиканти се качваха в голям бял ван. Без да се замисля, Пакстън отиде при тях и им подаде подаръка на София с думите:

— Благодаря ви. Свирихте прекрасно.

Те се усмихнаха. Не разбираха тези странни южнячки.

Когато се върна, пиколото вече беше докарало аудито на Себастиан. Той й помогна да влезе и седна зад волана.

Преди да включи двигателя, Пакстън каза:

— Без малко да помоля Клеър Уейвърли за любовна отвара.

Той се облегна бавно назад и я погледна.

— Без малко?

— Не искам да си нещо, което не си. Чудесен си такъв, какъвто си. А чувствата ми са неуместни, но не са погрешни. Не мисля, че бих ги променила, дори да можех.

Той въздъхна, приведе се и опря чело в нейното. Затвори очи. Явно също разбираше колко безнадеждно е положението. След миг се отдръпна и я погледна. Очите му обходиха лицето й и после бавно, почти недоловимо той се наведе към устните й. Въображението ли я подвеждаше? Сигурно горещото й желание рисуваше миражи.

— Не го прави — каза му тя, когато устните му почти досегнаха нейните и усети лекия им аромат на вино. — Не ме съжалявай.

Очите му се стрелнаха объркано към нейните.

— Защо мислиш, че те съжалявам?

— Знам, че не искаш да го обсъждаш. Знам, че предпочиташ да забулваш сексуалността си в загадъчност. Но аз те видях, помниш ли? През последната година в гимназията. Беше с група момчета в ашвилския търговски център. Единият те целуна и ти погледна право към мен.

Той се облегна стъписано назад. Веднага я жегна желание да почувства отново близостта му, толкова силно, че й се прииска да се сгуши на кълбо, за да запази последните частици от топлината му.

— Никога няма да те помоля да бъдеш нещо, което не си. Никога. Знам, че не можеш да изпитваш към мен това, което аз изпитвам към теб. Проблемът съм аз. Аз трябва да го преодолея. Не ти.

Той пое дълбоко дъх и поклати глава.

— Бях забравил за това — каза.

След миг неудобно мълчание Себастиан запали двигателя и потегли. Стигна кръстовище и спря, а Пакстън разпозна колата вляво от тях. Вътре седеше Колин. До него беше Уила. Колин натисна клаксона и й помаха.

Ако не обичаше толкова силно брат си, сигурно би му завидяла.

Той очевидно бе прекарал деня си далеч по-приятно от нея.