Обзе я шеметно усещане, че най-после е свободна.

Представи си как сваля обувките си и ги захвърля долу на брега. Как се придвижва до ръба на голямата, гладка скала. Как се плъзва по водата към езерцето и се наслаждава на всеки миг. Представи си как изскача на повърхността, грейнала в усмивка.

И го направи.

* * *

След дълго плуване и ласки те най-после се изкатериха върху скалата на брега да се изсушат на слънце. Излегнаха се един до друг, потънали в уютно мълчание. Уила бе почти сигурна, че Колин тайничко се е възгордял от успеха си. Ала се чувстваше твърде добре, за да спори. Скалата я сгряваше, водата ромолеше приспивно, а гората миришеше на мъх и зеленина, на минало и на бъдеще. Не беше природолюбителка, но с това можеше да свикне.

— Исках да те питам нещо — каза Колин.

Уила извърна глава към него. Беше си свалил тениската и голите му гърди изглеждаха смугли и гладки. Очите му бяха затворени и тя го огледа на спокойствие. За пръв път излизаше с толкова висок мъж. И гледката не беше неприятна.

— Да?

— Защо смяташ, че са уволнили баща ти?

Въпросът я изненада.

— Защото оттогава загърби учителската професия.

— Бях там, когато напусна — каза Колин. — И не го уволниха. Напусна по своя воля.

Уила се изправи и се обърна към него.

— Какво?

Колин отвори очи и засенчи с длан лицето си.

— Когато задейства пожарната аларма и спусна плаката, оповестяващ, че ти си Жокера, родителите ми пристигнаха тутакси в училището. Настояха директорът да се извини, понеже аз бях основният заподозрян след онзи случай, когато написа цитата от Огдън Наш пред главния вход. Извикаха и баща ти да се извини. Личеше му колко е разтревожен, че са намесили полицията. Беше ясно, че не му е приятно да е там и да ни се извинява, сякаш е направил нещо лошо. Вече всички бяха разбрали, че си се измъквала безнаказано, благодарение на ключовете и паролите му. Директорът каза на баща ти: „Знам, че не си виновен, задето дъщеря ти е палава. Не те грози наказание“. И баща ти избухна. Каза, че ако аз бях извършил такава пакост и ме бяха спипали на местопрестъплението, нямаше да ме отведат полицаи. Всъщност, докато всички мислели, че съм аз, никой не предприемал нищо заради родителите ми. Чувствал се горд, че си се разбунтувала. Жалко, че не събрал смелост да направи същото, когато бил на твоята възраст. Знаел всичко почти от самото начало. Омръзнало му да живее толкова благоразумно и смятал да захвърли благоразумието по дяволите. И напускал.

Уила го гледаше смаяно.

— Не мога да повярвам…

— Знам — съгласи се Колин. — Но е така.

— Знаел е?

— Очевидно. Реших, че трябва да ти кажа.

— Изглежда ми съвсем абсурдно.

Колин сви рамене и пак затвори очи. Не след дълго се унесе в дрямка. Обвила с ръце коленете си, тя седеше и се питаше как е възможно баща й наистина да е знаел от самото начало за белите й, как е възможно да е казал, че захвърля благоразумието по дяволите. Какво означаваше това? Винаги беше смятала, че животът му го удовлетворява, че е щастлив да следва заръките на баба Джорджи. И смяташе, че се е срамувал от тийнейджърските й простъпки.

С Пакстън се бяха уговорили утре да посетят отново старческия дом и да поговорят с Агата. Реши да я попита за баща си и за баба Джорджи. Натъкнеше ли се на поредното откритие, значи нещата бяха далеч по-дълбоки, отколкото й изглеждаха.

Потънала в размисли, Уила изгуби представа за времето. Обърна се да види дали Колин все още спи.

Не спеше. Гледаше я, облегнал глава върху свитата си ръка.

— Подремна ли си хубаво?

— Съжалявам — каза той и се надигна. Коремните му мускули се очертаха ясно. — Не исках да захъркам пред теб. Не спя добре, особено когато съм у дома. И сънят ме оборва по никое време.

Тя му се усмихна съчувствено и отметна кичурите тъмна коса от челото му.

— Забелязах, когато се отнесе върху канапето ми.

— Прекрасно канапе!

Усмихнатите им очи се срещнаха. Като по даден знак Колин се приведе, а тя вдигна лице. Устните им се докоснаха нежно, стоплени от слънцето и сухи. Не след дълго нежността прерасна в жажда и настойчивост. Тя се отпусна назад и той я последва. За пръв път се чувстваше така. С него сърцето й сякаш щеше да изскочи. За бога, да се чувстваш така, без да нарушаваш закона, беше удивително! Добре де, строго погледнато, бяха нарушили закона, спускайки се по скалата, ала да се целуват тук на брега беше просто живот в мига, а срещу това не съществуваха закони.

Усети как ръката му дърпа блузата й и изви гръб.

— Толкова красива — каза той, когато дрехата й прелетя над главата й и се приземи някъде зад тях. Дланите му обгърнаха гърдите й и тя стаи дъх.

— Мисля, че винаги съм те търсил. Не мога да повярвам, че през цялото време си била тук.

Той захвърли сутиена й настрана и я целуна по гърдите. Тя отвори очи и ги насочи към върха на скалата. Някой можеше да се появи там всеки момент.

— Колин, ще ни видят…

Той вдигна глава.

— Кажи ми, че това не те възбужда — отвърна и впи устни в нейните.

Тя го дръпна за косата и той пак вдигна глава и я погледна. Дишаше тежко.

— Възбужда ме сега. Каквато съм сега, Колин — каза му, понеже, необяснимо защо, усещаше, че е важно да му обясни. — Не съм момичето, което съм била преди.

По лицето му се изписа объркване.

Внезапно я обзе тъга. Не беше така, както го искаше. И как би могло? Пречеха им твърде много недоразумения.

— Няма да останеш тук, нали? — попита тя.

След миг колебание той отвърна:

— Не.

— Значи планираше да ме прелъстиш и да си тръгнеш.

— Нищо не планирах.

Очите му се впиха в нейните.

— Защо не дойдеш с мен?

С цялото си сърце чувстваше, че Колин не е коварен мъж. Просто се опитваше да намери изход.

— Не мога да тръгна сега. Баба е тук.

— Погледни ме в очите и ми кажи, че си щастлива, Уила.

Коварен… Не… Ала удивително заблуден.

— Защо не го направиш ти?

Той се изправи бързо, сякаш го е зашлевила.

— Щастлив съм, разбира се.

Тя закопча сутиена и си облече тениската.

— Да бе… Затова спиш толкова спокойно.

Той разтърка лицето си с длани, все едно се събужда след дълъг сън. Въздъхна и няколко секунди погледа мълчаливо водата.

— Трябва да вървим — каза и й подаде обувките.

Е, поне един от тях бе научил нещо за себе си днес.

За жалост не беше той.

* * *

Върнаха се по пътеката за водопада Тинпени. Минаваше пладне и слънчевите лъчи се спускаха косо през дървесните корони, когато стигнаха до паркинга. Влязоха в колата и Уила спусна прозореца, за да усеща топлия летен вятър.

— Гладна ли си? — попита той.

Проговаряше за пръв път, откакто напуснаха скалата.

— Умирам от глад — призна тя.

— Да хапнем нещо. Не бива да приключваме деня толкова неловко — каза той и тя оцени жеста му.

— Бил ли си в ресторант „Железница“ на Нешънъл Стрийт? — попита Уила. — В него се събират планинари като нас.

Слязоха в града и спряха на кръстовище. Вдясно чакаше синьо ауди.

— Колата на Себастиан! — възкликна Колин, натисна клаксона и им помаха. — С Пакстън явно се прибират след обедния концерт. Не мога да повярвам, че е продължил досега.

— Искаш ли да им предложим да дойдат с нас? — попита Уила, стараейки се да не издава нетърпението си да ги поканят, за да разсеят възцарилото се неудобство.

— Добра идея — съгласи се припряно той.

Очевидно и той споделяше чувствата й.

Излезе и притича до колата на Себастиан. Каза им нещо и се върна бежешком.

— Добро хрумване. Едно питие явно няма да им се отрази зле.

Уила не се изненада, съдейки по признанието на Пакстън за връзката й със Себастиан.

— На нас също — констатира тя.

Тринайсета глава

Жокера, Бастуна, Принцесата и Особняка

Стигнаха Нешънъл Стрийт и паркираха до старата железопътна гара — сърцето на Уолс ъв Уотър преди повече от век, когато дърводобивът изхранвал града. Когато правителството купило околните гори обаче и ги превърнало в национален парк, влакът спрял да пристига и всичко се променило. Гарата се превърнала в ресторант и туристическо бюро. Складовете били преустроени в магазини. По Нешънъл Стрийт поставили десетки скулптури и плакати, изобразяващи водопадите в парка. През десет крачки се редяха табели, че оттук се стига до водопадите. Че това е правилният път.

Ресторантът — бившата гара, днес гъмжеше от планинари, подпрели раниците си върху столовете. Уила, Колин, Пакстън и Себастиан влязоха — интересна четворка, несъмнено. Уила и Колин с омачкани дрехи и разчорлени коси, а Пакстън и Себастиан — красива двойка в официално облекло.

Казаха им, че за маса се чака, но ако искат, могат да похапнат на бара. Идеята им допадна, особено след като Пакстън и Себастиан вече бяха яли и щяха само да пият.

Пакстън и брат й седнаха един до друг, а Уила и Себастиан — от двете им страни. На Уила й беше интересно да наблюдава как общуват братът и сестрата. Тя знаеше, че са близнаци, но бяха толкова различни, че долови приликата едва когато ги видя заедно — тъмни очи, нежни усмивки, съвършено изправени гърбове, привични закачки.

След като поръчаха, Колин, Себастиан и Пакстън единодушно похвалиха ресторанта. За пръв път идваха тук.

Уила се разсмя.

— Ама че гражданчета.

— Ами ти? — усмихна й се Пакстън.

— Аз съм разширила границите си.

Когато сервираха питиетата им, Колин се обърна към Себастиан и попита:

— Откога си в Уолс ъв Уотър?

— От една година — отговори Себастиан. — А ти? Възнамеряваш ли да се върнеш?

Колин отбягна предпазливо погледите на Уила и Пакстън и отвърна:

— Не.

— Не разбирам — намеси се Пакстън, вдигна чашата с коктейла си „Маргарита“ и отпи. — Какво му има на Уолс ъв Уотър? Тук е домът ни. Тук сме родени и сме отрасли. Историята ни е тук. Защо да сме другаде? Това място е изградило характерите ни.

— Тук улучи право в целта, Пакстън — каза Колин.

Пакстън и Уила се обърнаха едновременно към него с раздразнени изражения.

— Не ти харесва, че това място те е изградило? — попита Пакстън.

Колин сви рамене.

— Вече не съм Бастуна.

— И въпреки това предпочиташ да вярваш, че аз съм Жокера.

— Жокера символизираше излизането от черупката. Ти доказа на мнозина, че надхвърляш представите им. Това беше смела постъпка.

Той вдигна чашата си като за тост.

— Въплътих се в Жокера не само за да докажа на другите, че надхвърлям представите им. Жокера беше израз на много неразрешени семейни проблеми.

Себастиан изсумтя и всички го погледнаха.

— Вие двамата не знаете нищо. Опитайте само да бъдете Особняка!

— Струва ми се, че само ти не си се променила, Пакс — каза Колин. — Сигурно защото намери себе си дълго преди нас.

Пакстън изглежда се обиди и на Уила й се прииска да перне Колин по ръката.

— Значи съм Принцесата на групата, така ли?

— Казах го като комплимент.

— Не, нищо подобно — каза Пакстън. — Знаеш ли по какво се различавам от вас всъщност? Обичам ви, въпреки че не сте точно такива, каквито искам да бъдете.

— Да, ти критикуваш само себе си — тихо се обади Себастиан.

Тишина.

— Лъжа ли се, или разговорът изведнъж стана прекалено сериозен? — попита Уила.