— Още не съм превзел Дивия запад — сви той стройните си рамене.

Всички в семейството бяха високи, ала засега Колин беше най-високият. В гимназията приятелите му го наричаха Бастуна. Косата му беше по-тъмна от нейната — руса и със старателно подчертано сияние — ала и двамата притежаваха тъмните очи на клана Осгуд.

— Носиш костюм — посочи тя. — Не подхожда за Дивия запад.

Той отново сви рамене.

— Добре ли си? — попита тя.

— От два дни не съм лягал. Трябва да поспя… Та какво се мъти между теб и този образ Себастиан?

Пакстън отклони очи и намести чантата си върху рамото.

— Просто сме приятели. Мама не го одобрява.

— Нищо ново под слънцето. Между другото, Блу Ридж Мадам изглежда прекрасно. По-красиво е, отколкото на снимките, които ми изпрати. Късно следобед ходих там. Ще променя малко проекта за градината, след като я видях на живо, но иначе всичко е както трябва.

— Сигурен ли си, че ще успеем да приключим преди празника следващия месец?

Колин я улови за ръката и отново й се доплака.

— Обещавам.

— Шампанско! — извика баща им, изкачвайки стъпалата от сутерена.

Колин и Пакстън въздъхнаха в унисон и отидоха при родителите си.

* * *

Тази вечер срещата на Дамския клуб се провеждаше в дома на Кърсти Лемън — Лемън Трий Котидж. Когато Пакстън пристигна, къщата я посрещна украсена в лимоненожълто. В хартиените фенери покрай алеята към главния вход бяха изрязани фигурки във формата на лимонови резенчета. Декоративните храсти до входа бяха окичени с изкуствени лимони. Самата врата беше облицована с яркожълто фолио. През годините срещите на клуба някак си се съсредоточаваха все по-малко върху благотворителните начинания и все повече върху стремежа към показност.

Пакстън похлопа на вратата. След като пийна по чаша със семейството си, тя бе сменила служебното си облекло с бяла рокля и обувки с високи токчета. После беше излязла заедно с Колин. Родителите им не бяха издържали на изкушението и им махаха от алеята.

Кърсти отвори вратата. С късата си кестенява коса и дребни ръце тя приличаше на умален модел на жена и притежаваше загадъчната способност да кара всички наоколо да изглеждат по-внушителни, отколкото са в действителност. Пакстън беше две педи по-висока от нея и поне двайсет килограма по-тежка. Мразеше усещането, че се извисява като кула над Кърсти, но никога не го показваше, не привеждаше рамене и не носеше ниски обувки край нея. За да не наруши баланса на силите.

— Здрасти, Пакс. Влез. Закъсня малко.

— Знам. Съжалявам. Колин пристигна по-рано. Трябваше да си поговорим.

Пакстън влезе и последва Кърсти към дневната.

— Как си ти?

Кърсти забърбори за съвършения си съпруг, за милите си буйни момченца и за чудесната си почасова работа като брокер на недвижими имоти.

Двайсет и четирите членки на клуба седяха върху сгъваеми столове, разположени в прави редици в дневната. Някои държаха в скута си чинии, пълни със салата с лимон и пиле, малки сандвичи с броколи и лимон и миниатюрни лимоненожълти целувки от бюфета. Край масичка в дъното на стаята седяха три тийнейджърки в празнично облекло и си шепнеха. Наричаха ги Пролетни предвестници. Бяха дъщери на жени от организационния комитет, подготвящи се да заемат местата на майките си, щом настъпи моментът. Клубът приемаше главно млади жени. Навършеха ли определена възраст, вече не бяха добре дошли и идваше ред на дъщерите им. Като правило богатите дами от Юга не обичат да ги превъзхождат нито по популярност, нито по красота. Правят изключение само за дъщерите си. За своите майки дъщерите от Юга са като потоците за реките, в които се вливат — извор на непресъхваща сила.

Пакстън се усмихна на момичетата, отиде при тях и им подаде малки пликчета с шоколад. Като президент на клуба тя винаги подаряваше нещо на младите, за да се почувстват добре дошли. И трите я прегърнаха и тя отвърна топло на поздрава. Представяла си беше, че на тази възраст вече ще е омъжена и ще има деца, че ще подготвя дъщеря си да я замести, както правеха приятелките й. Искала го бе толкова силно, че понякога го сънуваше. Събуждаше се и кожата по китките и около врата й червенееше от твърдата дантела на сватбената рокля, с която се виждаше насън. Ала така и не беше почувствала нищо към мъжете, с които излизаше, нищо, освен собственото си отчаяние. А желанието й да се омъжи не бе чак толкова непреодолимо, никога нямаше да стане толкова непреодолимо, че да я подтикне да се омъжи за човек, когото не обича.

Както винаги тя пренебрегна храната заради погледите, с които приятелките й измерваха възшироките й хълбоци, и тръгна към центъра на стаята, поздравявайки всички по пътя. Странен бриз прошумоля край нея, сякаш някой нашепваше тайни. Тя го пропъди разсеяно.

Застана на подиума и извади записките си.

— Добре… Внимание, моля. Трябва да обсъдим много неща. — Обратните разписки за празненството просто валят. Мойра предлага Блу Ридж Мадам да отвори за гости по-рано, за да отседнат там по-възрастните посетители от други градове. Първо обаче да прочетем протокола от последното събрание. Стейси?

Стейси Хърбст стана и прелисти бележника си. Наскоро бе започнала да боядисва косата си червена и макар всички да й повтаряха колко им липсва кестенявият й цвят, в действителност тя изглеждаше по-добре с огнения ореол. Ала вероятно всеки момент щеше да се върне към кафявото. Стейси винаги се съобразяваше с мнението на околните.

Тя понечи да започне да чете протокола, но изненадващо от устата й се изплъзнаха думите:

— Крада червило всеки път, когато вляза в дрогерията. Не мога да се сдържа. Пускам го в дамската си чанта и излизам. Харесва ми, че не знаете. Пазя ревниво тайната си от вас.

И закри устата си с длан.

Пакстън вдигна вежди. Преди да успее да каже нещо обаче, Онър Редфорд, председателствала клуба, преди Пакстън да заеме мястото й, изстреля:

— Откакто съпругът ми остана без работа, се страхувам, че клубната такса вече няма да ми е по джоба и ще престанете да ме харесвате.

Мойра Кинли се обърна към седналата до нея жена и каза:

— Знаеш ли защо обичам да излизам с теб? Защото съм по-красива и подхранвам самочувствието си.

— Построих новото крило, за да ми завидиш.

— Наистина си направих пластика на гърдите.

— Знам за проблема ти с бъбреците, но казвам на всички, че ходиш толкова често в тоалетната, защото страдаш от булимия.

Сега всички заговориха една през друга и всяко откровение звучеше по-скандално от предишното. Пакстън се втренчи раздразнено в тях. Отначало си помисли, че я вземат на подбив. Мнозина се забавляваха при мисълта как я изкарват от кожата й, понеже се славеше с непоклатимо хладнокръвие. После обаче осъзна, че всички изглеждат уплашени и подбелват очи като подивели коне. Сякаш тайните им помисли внезапно са надигнали глас, и те са безпомощни да ги смълчат.

— Тишина, моля! — каза Пакстън. — Запазете тишина!

Безрезултатно. Врявата нарастваше. Пакстън се качи върху стола и шумно запляска. Накрая извика:

— Замълчете! Какво ви става?

Всички вдигнаха погледи към нея и гълчавата стихна. Тя слезе от стола. Усети го — безпокойство, пълзящо по кожата й. Примигна бързо, защото всичко в стаята ненадейно й се стори разкривено, все едно вижда отражението си в лъжица. Едва се сдържа да не избърбори, че е влюбена в някого, а не бива — нещо, което не бе признавала никому. Сега думите напираха върху езика й. За бога, чувстваше се така, сякаш ще умре, ще се задуши, ако не изплюе камъчето.

Преглътна и успя да каже:

— Кърсти, сигурно климатикът ти е повреден. Може би изпаренията са ни замаяли.

— Поне имам собствен дом — промърмори Кърсти, стана и тръгна към термостата. — Поне не живея в къщата на родителите си.

— Моля? — прекъсна я Пакстън.

— Ммм… аз… — заекна Кърсти. — Не исках да го изричам гласно.

Пакстън въдвори ред, накара ги да отворят прозорците и да дишат дълбоко. Лепкавата юлска жега пропълзя в стаята и тутакси струйки пот се процедиха през леката им лятна пудра. Събранието продължи, отметнаха дневния ред, ала Пакстън усещаше, че някои изобщо не слушат. Наближаваше десет, когато приключиха. Разцелуваха се и се втурнаха към домовете си да се уверят, че всичко е наред — къщите им не са изгорели до основи, съпрузите им не са си събрали багажа и любимите им рокли все още са им по мярка.

Пакстън седеше в колата си, наблюдаваше как другите профучават по алеята на Кърсти и си мислеше: „Какво, по дяволите, се случи?“.

* * *

Вместо към вкъщи, Пакстън подкара към дома на Себастиан Роджърс. Видя, че вътре свети, и сви в алеята.

Когато миналата година Себастиан се върна в Уолс ъв Уотър да поеме стоматологичния кабинет на доктор Костов, той купи и къщата му, защото пенсионираният доктор бе решил да се премести в Невада, за да избяга от влажния въздух, тормозещ артрита му. Наричаха мрачната каменна сграда с декоративна каменна кула Шейд Трий Котидж. Веднъж Себастиан обясни на Пакстън, че харесва драматичната й атмосфера и обича да си представя как живее в епизод от сериала „Тъмни сенки“.

Тя почука на вратата. След няколко секунди Себастиан я открехна.

— Здравей, красавице — каза той и разтвори широко вратата, за да влезе. — Не очаквах да те видя тази вечер.

— Прииска ми се да се отбия — отвърна тя и думите прозвучаха неубедително дори в нейните уши, сякаш непременно се нуждаеше от извинение, макар да знаеше, че той няма нищо против да я види.

Влезе в дневната и седна на канапето. Съдейки по фасадата, човек би предположил, че по стените вътре висят саби и ризници, но Себастиан бе обзавел къщата удобно и в светли тонове. Беше се върнал в града скоро след като Пакстън се отказа да купи къщата, която Кърсти продаваше, и тя с радост проследи как той превръща Шейд Трий Котидж в свой дом. Понякога дори завиждаше тайничко на независимостта му. Свали си обувките и сви стъпала под роклята. Себастиан седна до нея и кръстоса крака. Носеше къси панталонки и тениска. Ноктите на босите му стъпала бяха спретнато изрязани.

Беше красив мъж с лице, деликатно като поема на Джон Дън. Всички предполагаха, че е гей, но никой не знаеше със сигурност. Той нито потвърждаваше, нито отричаше — в гимназията и сега. Пакстън обаче бе убедена, че е единственият човек тук, който може да го докаже. В гимназията Себастиан беше слаб и светъл, слагаше си очна линия и носеше дълги палта и ученическа чанта, въпреки че всички в училището ходеха с раници „Л. Л. Бийн“. Набиваше се на очи. Затова го бе забелязала в ашвилския търговски център през последната им година в гимназията. Ашвил се намираше на около час път от Уолс ъв Уотър и Пакстън и приятелите й ходеха там почти всяка събота. Себастиан седеше в закусвалнята с поне половин дузина тийнейджъри с крещяща външност — момчета, които не живееха в Уолс ъв Уотър. Бяха различна група, на каквато няма как да се натъкнеш в малък град. Пакстън минаваше с приятелките си край тях, когато ненадейно едно от екзотичните момчета с черна щръкнала коса и черно-бели ръкавици без пръсти, които му стигаха до лактите, се приведе през масата и целуна Себастиан по устата — дълго и дълбоко. След известно време Себастиан отвори очи и я зърна. Без да прекъсва целувката, той я проследи с поглед как се отдалечава. Пакстън не помнеше да е виждала нещо по-смело и прелъстително.

Сега той не приличаше никак на момчето от този спомен. Изглеждаше уравновесен, почти безполов в изисканите костюми, които носеше в работно време, задължително с копринени вратовръзки, гладки като огледало.

— Как мина денят ти? — попита Себастиан и подпря лакът върху облегалката на канапето, толкова близо, че почти я докосна.

— Добре, предполагам.

Тя се протегна, взе преполовената му чаша с вино от масичката и отпи глътка.

Той наклони глава.

— Просто добре?

— Най-хубавото е, че Колин си дойде по-рано, отколкото го очаквахме. Сега градината на Блу Ридж Мадам със сигурност ще е готова навреме. Срещата на клуба обаче беше много странна. За пръв път виждам такова нещо. Толкова работа имаме покрай Празненството, а всички изведнъж се разсеяха.