— Не.

* * *

Пакстън потегли към къщата на Себастиан и паркира отпред. Колата му я нямаше. Спомни си, че в четвъртък той остава до късно в кабинета. Затова бе успял да я придружи до старческия дом сутринта. Вече изпитваше необходимост да го вижда два пъти дневно? Почуди се как е оцелявала, когато го е нямало в града. Обикновено не даваше израз на напрежението; смекчаваше го с бонбони от женско биле или се мъчеше да го преодолее, вглъбена в безкрайните си тайни списъци.

Спусна стъклата на автомобила и изключи двигателя. Почувства се по-добре дори само при вида на Шейд Трий Котидж. Пресегна се към издутата си чанта и извади малък бележник — един от дузината, които винаги разнасяше. Понякога използваше каквото й попадне подръка — салфетка или плик от писмо. Накрая всичко се озоваваше в чантата й. Повечето списъци й помагаха да не изпуска юздите, да раздробява живота си на обозрими части. Някои обаче съдържаха просто желания. Нямаше нищо по-приятно от това да запечаташ на хартия най-горещите си копнежи. Така придаваше форма на безплътното и го приближаваше с една крачка до действителността.

Разгърна празен лист и започна списък за Себастиан. Имаше много списъци за него. „Любимите неща на Себастиан“, „Ако със Себастиан заминем заедно на почивка, къде бихме могли да отидем?“…

Днес започна така:

Защо със Себастиан се чувствам добре:

Не му пречи, че съм висока колкото него.

Не му пречи, че тежа повече.

Държи ме за ръката в трудни моменти, но не се отнася снизходително заради това.

Ухае фантастично.

Изтъкан е от чисти линии и съвършени обноски.

— Често ли правиш така, когато ме няма? Седиш пред къщата и съставяш списъци?

Пакстън се сепна и вдигна поглед. Облегнал ръце върху капака на колата й, Себастиан надзърташе през прозореца. Слънчевите лъчи подчертаваха чистото му гладко лице и превръщаха очите му в сини кристали. Не го беше чула да приближава, но сега видя, че колата му е паркирана на алеята зад нейната.

Усмихна му се и бързо затвори бележника.

— Не. Просто те чаках.

Той отвори вратата на колата и й помогна да излезе.

— Твърде горещо е вътре. Косата ти е мокра. Положи хладна длан върху голия й врат. Усети как я побиват тръпки, надигащи се от най-съкровените й дълбини — кладенец от болезнени копнежи и безмълвни мечти. Колкото и да се стараеше, не успяваше нито да напълни този кладенец, нито да го зарови. В името на приятелството им обаче се мъчеше да не го показва.

— Ти никога не се потиш — усмихна се. — Човек ли си всъщност?

— Уважавам климатиците и гледам да не оставам дълго без тях. Ела вътре.

Тръгнаха към входа. Той отключи и й махна да влезе първа. Пусна ключовете върху масичката в антрето. Тя зърна отражението си в огледалото с позлатена рамка. Веднага остави чантата и с две ръце приглади косата си назад, подпъхвайки всички свободни кичури в кока, който беше оформила сутринта.

— Вечеряла ли си? — попита я той.

Тя отпусна ръце.

— Не.

— Ще ми правиш компания тогава. Ще изпека сьомга. Радвам се, че първо се отбих у дома.

— Първо?

— Понякога ходя в ресторанта на магистралата.

— В „Хепи Дейс Дайнър“? — удиви се тя.

Мястото не му прилягаше никак. Навремето беше семеен ресторант, а сега — западнала закусвалня, кретаща някак благодарение на по-възрастната клиентела, която помнеше по-добрите му дни.

Реакцията й го развесели.

— Дори да не ти се вярва, пазя мили спомени от него. Сестрата на баба ме водеше там, когато бях малък — разхлаби вратовръзката си той. — Е, как мина денят ти?

— Все същото. Докато не се прибрах у дома вечерта.

Пакстън се поколеба.

— Мисля, че брат ми се интересува от Уила Джаксън.

Той вдигна вежди.

— А ти не одобряваш?

Вратовръзката му изсвистя, докато я сваляше. Може би защото и без това се чувстваше напрегната, звукът й прозвуча прелъстително. Кожата й настръхна.

— Не, напротив. Ще я обичам до края на дните си, ако го накара да остане.

— Какъв е проблемът тогава?

Тя се подвоуми, все още разтревожена от разговора с Колин.

— Каза ми, че е трябвало да я поканя да участва във възстановяването на Блу Ридж Мадам.

— А ти защо не я покани?

— Не се сетих. Трябваше ли?

Той сви рамене.

— Добре би било.

— Така каза и Колин. Не съм я изолирала нарочно.

— Знам. Просто държиш да контролираш всичко — усмихна се той и я погали с длан по лицето. — За някои неща понякога си струва да помолиш, скъпа.

— Лесно ти е да го кажеш — отрони жално тя.

— Не, напротив — отвърна той. — Ще се преоблека. Не си разглеждала горе, откакто ремонтирах спалнята, нали?

— Не.

— Ела тогава.

Тя знаеше разположението на всички стаи — гостната, помещението със скъпото гимнастическо оборудване, празната стая, която Себастиан обмисляше да превърне в кабинет, и главната спалня. Миналия месец бе споменал, че я пребоядисва, но Пакстън не беше подготвена за драстичната промяна. Сивите стени проблясваха с металически оттенъци и всички мебели бяха лакирани в черно. След като се нанесе, Себастиан се зае да преобрази долния етаж и да се отърве от средновековния декор, наследен от предишния собственик. Беше й приятно да наблюдава как къщата придобива нов облик, в който личи почерка на Себастиан. Обстановката горе обаче не оправда очакванията й — мрачна, унила, аскетична и мъжествена.

Понечи да излезе, докато Себастиан се преоблича, но той й каза да остане и се оттегли в гардеробната.

— Защо избра толкова голяма къща, след като живееш сам? — викна му тя, крачейки из спалнята.

Леглото му беше огромно. Имаше място за двама; само дето той не изглеждаше склонен да отправя покани въпреки живия интерес — и от жени, и от мъже.

— Всички се нуждаем от простор. За да вместим добрите неща, които ни очакват.

— Уха, Себастиан! Колко философско!

Чу го как се смее.

Мина край леглото и прокара пръсти по черната копринена покривка. Вгледа се в картината над бюрото му. За пръв път я виждаше. Беше поомачкана и потъмняла, очевидно стара. Приличаше на творба, чието място е в етнографски музей — червена купа, пълна с узрели червени малини. На ръба на купата беше кацнала черно-жълта птичка. Очите й светеха гневно, все едно предизвикваха някого да открадне малина. Върхът на клюна й беше почервенял от малиновия сок. Или от кръв. Картината будеше някакво безпокойство.

— Беше на сестрата на баба ми — каза Себастиан.

Усети как гърдите му досягат ръката й, когато спря зад нея.

— Обичаше я. Висеше в дневната й, до печката на дърва. Това е единственото ми наследство. Не бях я разопаковал от години.

— Защо я окачи чак сега? — попита тя, впила очи в картината.

— Не бях сигурен дали ще остана.

— В тази къща?

— Не. В Уолс ъв Уотър. Не знаех как ще ми се отрази.

Той замълча.

— Но съмненията ми се разсеяха.

Косата й настръхна, сякаш беше избягнала на косъм гибелна катастрофа. Не знаеше, че едва не го е изгубила. Какво му имаше на това място, та всички искаха да избягат оттук? Толкова ли са нетърпими домът, историята, семейството? Ако изключим, че лазят по нервите. Все още с гръб към него, Пакстън каза:

— Тази вечер споменаваш за втори път сестрата на баба си. Не съм те чувала да говориш за нея преди.

— Тя беше единственият ми роднина, който ме обичаше безусловно. Ала почина, когато бях на десет.

Себастиан не говореше често за семейството си, но от малкото, което й беше разказвал, Пакстън знаеше, че баща му непрестанно ги ругаел и че има много по-голям брат, който отседнал в Западна Вирджиния.

Живеели в каравана в най-отдалечената западна част на града. Може би наистина трябва да избягаш от някои неща. Разбираше Себастиан. Но не разбираше брат си. Обърна се и за да смени темата, попита усмихнато:

— Вечеря?

Едва сега осъзна колко близо до нея е застанал.

— Освен ако не ти се прави нещо друго тук — каза той.

Не искаше да се впуска в това. Не биваше.

— Намекваш, че няма да е зле да потренирам с уредите ти? — пошегува се тя.

Той сведе очи.

— За нищо на света, скъпа. Харесвам те такава, каквато си.

Пета глава

На бял свят

Звучеше невероятно в ден като днешния, когато Уила и Рейчъл бяха толкова заети, че за обяд едва успяха да хапнат по няколко залъка капучинови понички и айскафе, ала след Деня на благодарността клиентелата по Нешънъл Стрийт оредяваше рязко. Дни наред, а понякога по цяла седмица през сивата зима в магазина не влизаше никой. През февруари — най-студения месец в града — търговията се оживяваше слабо, понеже туристите посещаваха националния парк, за да видят как замръзват прочутите водопади. От декември до април обаче хората, прехранващи се от туристите, преживяваха тягостни времена и мечтаеха за топлина, яркосини небеса и ослепително зелени, сякаш прясно нарисувани листа, които не смееш да докоснеш, за да не размажеш боята.

През тези мудни месеци, отвеждащи към пролетта, мнозина пришълци се отегчаваха и решаваха да си тръгнат. Уила го беше виждала неведнъж. Рейчъл се бе задържала повече от година, ала Уила усещаше колко тягостни са студените месеци за енергичната й приятелка. Ужасяваше се от предстоящата зима! Страхуваше се, че ще й я отнеме. А само кафето и шоколадът на Рейчъл правеха живота тук поносим, само тях предвкусваше с нетърпение сега, след като обновяването на Блу Ридж Мадам беше почти приключило и нямаше повод да се изкачва всеки ден по Джаксън Хил, за да провери докъде е стигнало.

— Уила, виж! — възкликна Рейчъл към четири следобед, когато най-сетне в магазина настъпи миг на затишие. Уила се обърна и забеляза, че тя е спряла да подрежда щанда на кафенето и се взира през витрината. — Висок, тъмнокос и богат. Върви насам.

Колин Осгуд се беше запътил към входа на магазина.

— О, по дяволите! Кажи му, че ме няма — каза Уила и тръгна към склада.

— Какво ти става? — подвикна й Рейчъл.

Уила се скри в склада и затвори вратата точно когато камбанката звънна зад гърба й.

Какво й ставаше? Добър въпрос. Ала й беше трудно да обясни, особено на човек като Рейчъл. И Уила понасяше тежко зимите — дори по-тежко, защото знаеше, че няма къде да замине. В това се състоеше огромната разлика между нея и Рейчъл, между нея и другите пришълци в града. Баба й беше тук. Къщата на баща й беше тук. Семейната й история беше тук. Понякога се облягаше на тезгяха, обронила брадичка в шепа, и се взираше в снега, замечтана за нещо друго, нещо различно от живота, и усещаше как стомахът й се свива напрегнато както през седмиците в гимназията, когато се заричаше да сложи край на глупостите. Усещането я терзаеше все по-мъчително и накрая тя се предаваше и провесваше посред нощ въже с балетни трика през прозореца на танцувалната кула, за да си помислят всички, че група танцьорки са се залостили там, завързали са си дрехите и са се спуснали голи долу.

Затова искаше да стои далеч, много далеч от Колин Осгуд. Никой, абсолютно никой не беше й казвал, че го е вдъхновявала. Никой никога не беше й казвал, че го е изпълвала с възхищение. Това противоречеше на всичко, което беше чувала, на твърдото убеждение на всеки дипломиран гимназист, че ако впрегнеш волята си, ще успееш да загърбиш някогашното си „аз“. Не за пръв път обаче си зададе въпроса — ами ако тогавашното й „аз“ е било истинското?

Чу разговор в магазина. Дълбокият баритон на Колин и смехът на Рейчъл.

После, ненадейно, кръглата дръжка на вратата на склада се завъртя. Беше с гръб към нея и инстинктивно я блъсна назад. Силата и инерцията обаче бяха на негова страна и битката беше обречена. Тя се отказа и отстъпи встрани. Вратата зейна.