Колин протегна ръка и я улови, преди да се удари в стената. После я изгледа изпитателно. През тежкия ден косата й бе натежала като грива и тя я беше вързала назад с шарено шалче от склада на магазина. Днешният й изтънчен тоалет допълваха сини джинси, обувки с висока платформа и тениска с надпис: „Живейте природосъобразно! Магазин за органично облекло и кафене «Натура», Уолс ъв Уотър, Северна Каролина“. Лекьосана, разбира се, с кафе.

— Защо натискаше вратата? — попита той.

— Казах ти, че няма да ме видиш, ако аз те видя първа.

— Не разбрах, че това означава буквално да се криеш от мен.

— Е, не беше от най-приятните ми моменти — призна тя.

Колин носеше панталони в цвят каки и мокасини. Авиаторските му очила бяха затъкнати в деколтето на светлосинята тениска. Изглеждаше овладян и самоуверен. В това очевидно се криеше уникалната сила на Осгудови — в способността им да я карат да се чувства леко излязла от релсите.

— Какво искаш, Колин?

— Искам да дойдеш в Блу Ридж Мадам с мен — отвърна той. — Искам да ти покажа нещо.

Е, това определено заостри вниманието й, но той вероятно го беше предвидил.

— Не мога. Работя — възрази тя.

За доказателство взе кашон с картонени чашки и се плъзна край него на път към вратата.

— Няма да се бавим — каза той и я последва към кафенето. — Днес открихме нещо в имението. Надяваме се да ни помогнеш да разберем на кого е принадлежало.

— Съмнявам се. Не знам нищо за тази къща.

Вярно беше, за жалост. Баба й никога не й беше разказвала за живота си там. Уила подаде чашите на Рейчъл, която й хвърли жизнерадостен съзаклятнически поглед. Обърна се и откри, че Колин е по-близо, отколкото беше очаквала.

— Какво намерихте?

Той се приведе — висок и невъзмутим — и й се усмихна.

— Ела и виж — предложи изкусително.

Миришеше интересно, различно от сандаловото дърво и пачули, запазена марка на Нешънъл Стрийт, която създаваше целенасочено бохемска атмосфера. Около Колин витаеше остър и свеж аромат — и непознат, и странно близък. Зелен, скъп.

Тя отстъпи една крачка.

— Не мога.

— Не си ли любопитна?

— О, любопитна е — намеси се Рейчъл.

Уила я стрелна с очи.

— Ела с мен тогава — каза Колин. — Няма да се бавим.

Изкушението беше твърде силно. От цяла година копнееше да надникне вътре и сега й предоставяха отлично извинение, което не включваше бални рокли, безсмислени светски брътвежи и Пакстън Осгуд. Включваше обаче Колин Осгуд с неведомите му подбуди, както и определено сексуално привличане. Той обаче си тръгваше след месец, та нямаше да се налага да си играят вечно на криеница.

— Рейчъл, удържай крепостта! — каза тя. — Връщам се веднага.

— Няма закъде да бързаш — усмихна се многозначително Рейчъл. — Аз ще доразвия теорията за капучиното с едно пакетче нерафинирана захар.

„И още как!“, рече си Уила.

— Запомнила е поръчката ми — каза Колин.

Излезе преди Уила и й задържа вратата.

— Винаги помни. Ще те следвам с джипа.

Понечи да тръгне надолу по улицата, където го беше паркирала. Той я улови за лакътя.

— Няма нужда. Ще отидем с моята кола.

Посочи големия черен „Мерцедес“ пред тях. Натисна дистанционното, фаровете примигнаха и вратите се отключиха. Тя позна колата. Набиваше се в очи. Беше на баща му.

Той слезе от тротоара и й отвори вратата. Тя въздъхна, решила, че съпротивата само ще я забави, и влезе. Огромните кожени седалки почти я погълнаха.

Колин се настани зад грамадния волан — имаше нещо сериозно свръхкомпенсаторно в тази кола — сложи си авиаторските очила и потегли. Маневрираше гладко сред автомобилния поток по Нешънъл Стрийт, стиснал с една ръка волана, а другата отпуснал върху коляното.

След няколко минути мълчание Уила се обърна към него и каза:

— Защо ще останеш тук цял месец?

Крайчецът на устната му се изви насмешливо при намека, че един месец й се струва цяла вечност.

— Взех си отпуск, за да помогна на Пакстън за Блу Ридж Мадам. И да присъствам на празненството.

— Къде живееш сега?

— Ню Йорк е базовият ми лагер. Но пътувам много.

В този момент свиха към стръмната алея, отвеждаща до имението, и тя прекрати опитите да поддържа неангажиращ разговор. Не беше прекрачвала по-нагоре. Впери поглед напред към приближаващата къща. Обзе я въодушевление. Кожата, цялото й същество сякаш разцъфна в усмивка. „Ще бъде паметно — помисли си. — Никакви духове. Ще бъде като завръщане у дома“.

Едва дочака Колин да паркира колата на товарната площадка пред къщата. Изгаряше от нетърпение да излезе. Нещо обаче не беше наред. Но какво? Вятърът изсвистя остро край нея, сякаш в ушите й прокънтяха гласове. Обърна се в посоката, откъдето долитаха повеят и шепотът. На ръба на платото работеше багер и неколцина мъже с каски стояха наоколо.

— Дървото го няма — каза тя, осъзнала какво липсва.

Колин заобиколи колата и застана до нея.

— Прасковата. Да.

— Праскова ли беше? — изненада се Уила. — Не знаех, че прасковите растат толкова нависоко.

— Растат, но не раждат плодове. Пролетта е твърде студена. Убива пъпките.

Той се облегна на колата до нея.

— Защо тогава са посадили праскова?

Колин сви рамене.

— Мога само да гадая. Пакстън каза, че я няма на нито една от старите снимки. Сигурно се е появила, след като семейството ти е напуснало къщата. Понеже не е историческа забележителност и не дава плодове, тя реши да го махне.

— Как разбра, че е праскова, след като никога не е раждало плодове? Не мисля, че някой знаеше какво е дървото.

— Ландшафтен архитект съм — отвърна той.

Картината се проясняваше.

— Аха! Ти отговаряш за градината. Затова си тук.

— Да. Начертах проекта и наех екипа, преди да пристигна. Най-значимият ми принос е, че намерих в Бънкоум жив дъб за двора — сто и петдесет годишен старец. Застрашаваше го съседен строеж, а предприемачът не искаше да влиза в разправии с природозащитниците, та се съгласи да си поделим разноските, за да го пресадим тук. Почти цяла година ни отне да го планираме и да подготвим дървото. Във вторник ще затворят магистралата, за да го докараме дотук.

Той я погледна и се усмихна.

— Ще дойдеш ли да гледаш?

— Как садиш дърво? Господи! Знаеш как да забавляваш момичетата!

Той се разсмя.

— Не е толкова просто. Довери ми се. Как е възможно да продаваш спортни стоки, а да не обичаш природата?

Преди да успее да му отговори, един от мъжете край багера извика рязко:

— Здрасти, Бастун!

Колин извърна глава, но иначе остана спокойно облегнат върху колата. Уила обаче усети как през тялото му преминава напрегнат трепет. Той впери очи в мъжа, който му беше извикал — очевидно преднамерена маневра — докато стана ясно, че не възнамерява да му отговори.

Онзи въздъхна и приближи до колата. Уила разпозна Дейв Джефрис — бяха съученици в гимназията. Участваше във футболния отбор и раменете му все още изглеждаха широки, макар и не толкова мускулести, а по-скоро месести.

— Какво става? — попита Колин, когато Дейв застана пред него.

— Точно щом тръгна, изкопахме още нещо.

Протегна му силно ръждясал тиган от ковано желязо, покрит с пръст.

Колин го взе и го огледа.

— Тиган?

— Да.

— Става все по-интересно.

Дейв забеляза Уила и се усмихна.

— Здрасти, Уила Джаксън! — поздрави и побутна каската си назад. — Почти не те виждам из града. Помниш ли как програмира училищния звънец да бие през пет минути? Беше страхотно! През пет минути се втурвахме в коридорите, а учителите се мъчеха да ни приберат в стаите.

Той я изгледа от главата до петите и размаха показалец към тях.

— Не излизаш с Бастуна, нали? Защото ако си самотна, може да пробваш стария Дейв.

— Неустоимо предложение, Дейв — каза Уила. — Но не, благодаря.

Дейв се засмя и перна Колин с юмрук по ръката. Ударът й се стори прекалено силен. Ала какво разбираше тя от мъжки ритуали?

— Успех! — пожела Дейв на Колин.

Щом се отдалечи, Уила се обърна към Колин и попита:

— Бастун?

— Така ме наричаха в гимназията. Благодарение на Дейв.

— Защото си много висок?

— Така смятаха всички.

Тя почака и след малко попита:

— Няма ли да ми кажеш?

Той въздъхна.

— Дейв ме наричаше Бастун, понеже според него се държах, все едно имам бастун в задника.

Уила толкова се изненада, че неволно се разсмя. Закри уста с длан и каза:

— Съжалявам.

— Е, вярно си беше, честно казано. Бях малко вързан. Така се държаха мъжете, които познавах, та смятах, че и аз трябва да съм като тях. Момчетата като Дейв се забавляваха да се подиграват на момчетата като мен, които сякаш нямаха представа какво е да се веселиш. Не мога да ти опиша колко великолепно беше усещането през последната година, когато всички мислеха, че аз съм Жокера. Гледаха ме и си казваха: „Олеле! Не предполагах, че е способен на това“.

— Помня това чувство — каза Уила. После, преди да се впуснат в поредната дискусия за смелостта й или за очевидната й липса сега, попита: — Е, какво искаше да ми покажеш?

Той свали слънчевите си очила и ги провеси през деколтето на тениската. Махна й да го последва по стълбите към предната веранда. Къщата беше огромна, много по-внушителна, отколкото изглеждаше отдалеч. Изпълни я със страхопочитание. Толкова дълго я беше наблюдавала отдалеч, че й се стори някак сюрреалистично да се изкачва наистина по стълбите, да докосва колоните.

— Когато разкопавахме корените на прасковата днес, открихме заровено съкровище. Куфар и филцова шапка. И тиган очевидно — добави Колин и завъртя ръждясалата вещ. — От филцовата шапка ме побиха тръпки, защото всяко дете, нахълтало с взлом в имението през последните четирийсет години, твърдеше, че е видяло филцова шапка да се носи из къщата. Баба ни плашеше с истории за призрака, който витае вътре.

— Виждал ли си го? — попита Уила.

— Единственият път, когато влязох тук с приятели, стоях със стиснати очи — отвърна той. — Но ще отричам, ако кажеш на някого.

Тя го изгледа учудено. На кого би могла да каже?

— А ти? Виждала ли си го?

— Никога не съм влизала.

— Шегуваш ли се? Толкова пакости си направила, но не си стъпвала в „Мадам“?

— За пръв път приближавам до къщата.

Тя протегна ръка и докосна стената, сякаш да се увери, че е истинска.

— Защо?

Уила отпусна ръка, уплашена, че изглежда смешно.

— Поради същата причина, която привличаше всички. Призраците. Моята баба ми разказваше същите истории.

— Страхуваш се от духове? Ти?

— Смятам просто, че което е погребано, трябва да почива в мир — отвърна тя и осъзна, че звучи досущ като баба си.

Пристъпи към куфара в края на верандата. Беше изработен от черна кожа — олющена и покрита с пръст, но иначе изненадващо запазена. Бяха извадили съдържанието и то лежеше спретнато подредено до филцовата шапка.

Уила се наведе и огледа всичко, макар да не разбираше защо. Не че би разпознала нещо от времето, когато баба й е живяла тук. Животът на Джорджи, поне според самата нея, започваше, след като бе напуснала това място.

Край куфара бяха подредени предимно старомодни мъжки дрехи от памук и лен. Имаше също разкъсан вестник и разтворен албум с изрезки от вестници. Тя вдигна внимателно албума и разлисти страниците — пожълтели и втвърдени като крехко стъкло от лепилото. Очевидно бе принадлежал на човек, силно заинтригуван от живота на кинозвездите от 30-те. Тук-там обаче имаше истински снимки. Бяха стари, на хора с неясни черти в някаква овощна градина.