— Горката Джеси… — Той й постави студена кърпи върху челото. — Не, остани със затворени очи и уста. Ти си в „Кандълторп“, в твоята стая. Успях да кача да двамата ни върху гърба на Бертрам, макар че той не изгаряше от желание да се нагърбва с това задължение мръсен егоист такъв, и през по-голямата част от пътя до вкъщи ме биеше през крака с дългата си опашка. Аз те държах безжизнена в ръцете си, а с лявата си ръка изпусках юздите на Есмералда. За нея целият път до „Кандълторп“ беше истинско удоволствие. Освен това от време на време се заглеждаше с типично женски интерес по Бертрам.

Джеси облиза устните си със сух език, но беше достатъчно благоразумна да държи очите си затворени. Чувстваше се готова за смъртта, защото знаеше, че човек не може дълго да издържи такава агония. Все пак успя да попита:

— Ти… направи ли ми го, Джеймс? Свърши ли вече всичко? Беше ли добре? Нали не съм станала за посмешище? Нали ще ме помниш с добри чувства, когато умра?

Той остана толкова изненадан, че само я зяпна ококорено и бързо смъкна кърпата надолу, за да покрие очите й. Знаеше, че не можеше да я излъже, така, както и тя нямаше да го излъже, ако го гледаше в очите. Какво да направи?

— О, Боже, толкова зле ли е било? Можеш да ми кажеш истината. Ужасно ли беше за теб? Искаш ли да се махна? Не мисля, че бих могла, защото съм сигурна, че краят ми наближава…

— Не, не бих казал, че е било ужасно… дори обратното. Аз винаги ще те помня с мили чувства, Джеси.

— Това е лъжа. Ти винаги си ме ругал много по-често, отколкото дори конете си.

— Може би, но смъртта прави спомените по-приятни и по-неопределени. Обзалагам се, че докато минат някъде около… шест месеца от смъртта ти, вече ще имам само мили спомени за теб.

— Как си успял да ми го… с всичките тези дрехи по мене?

— Е, не бих казал, че ми беше трудно. Ти беше много податлива и предразположена. Не си ли спомняш как ме караше да приключвам по-бързо, за да може нещата между нас пак да се върнат към нормалното им положение?

— Последното нещо, което си спомням, бяха ружите, с най-ярките розови и червени цветове, които някога съм виждала. Не помня нищо друго. А сега вече е твърде късно. Ще умра девица по душа, но не и по плът.

— Ти си една много хубава девица, знаеш ли?

— Какво искаш да кажеш с това „си“?

— Ами, всъщност, мислех си, че душевно си такава.

— А девствената част от плътта ми приятна ли ти беше, Джеймс?

— Отново ти напомням, че ти беше необикновено податлива, Джеси. От моя страна се изискваше само много умение и концентрация, за да приключа с всичко и да се върнем в „Кандълторп“.

Тя бавно вдигна лявата си ръка и докосна с пръсти нощницата си.

— Ти си ми свалил дрехите? Съблякъл си ме и си ми облякъл нощница?

— Нали някой трябваше да ти помогне да се почувстваш по-удобно? Ние сме женени, Джеси.

— О, Боже, Джеймс, аз не помня как си ми свалил дрехите дори там на поляната, а още по-малко си спомням как си го правил тук. Ти даже ботушите и чорапите ли ми свали? Как изобщо успя да ме накараш да стоя на ръце и колене, за да ми се качиш?

— Е, не винаги е нужно човек да сваля всичките дрехи на някого. Ботушите например могат и да останат. В някои случаи могат да бъдат дори съблазнителни, както например чорапи с жартиери. И още нещо, Джеси, мъжете не винаги се качват на жените. Хората, които правят секс, не са коне през цялото време.

— Предполагам, че трябва да съм ти благодарна, задето си го свършил така умело, че не си спомням абсолютно нищо.

— Ако си спомняш, Джеси, аз ти обещах, че можеш да ми имаш доверие.

Лицето й внезапно придоби гаден зеленикав оттенък. Джеймс реагира моментално и сложи легена до нея точно навреме. Тя започна да се тресе, да се свива конвулсивно и да бълва, докато той я държеше и внимаваше да пази плитката й от лицето. Когато накрая спазмите престанаха, той каза:

— Горкичката Джеси, съжалявам. Ето, изплакни си устата. Сега ще ти стане по-добре, ще видиш.

Тя се облегна назад върху възглавниците, като стенеше и притискаше с длани стомаха си.

— Остави ме сега да умра, Джеймс, моля те. Иди си. Искам сама да поема последната си глътка въздух. Кажи на Есмералда „сбогом“ вместо мен. Ще се грижиш добре за нея, нали?

— Да, кълна се.

— Сбогом, Джеймс. Съжалявам, че пак трябва да останеш вдовец, но така е по-добре. — Тя въздъхна дълбоко и му прошепна: — Ти да ме обикнеш само за шест месеца?… Това не е никак лошо.

Той отново сложи кърпата върху очите й, нежно сгъна ръцете й върху гърдите и каза:

— Минаха толкова бързо, Джеси.

Тя изпъшка тежко, когато той се изправи. Изчака я, докато дишането й стана равномерно и дълбоко. Госпожа Катсдор го чакаше в коридора:

— Как е тя, мастър Джеймс?

— Поиска да умре сама.

— Аха, най-тъмно е преди разсъмване. Отварата, която тя изпи, е отвара от моята баба. Тя винаги твърдеше, че дядо ми бил човек, който не носел даже и глътчица ром, но не можел хич да се удържа. Затова решила, че ако иска да има съпруг за повече от една година, ще трябва да измисли нещо, с което да го облекчава.

— Дядо ти изкарал ли е повече от една година?

Госпожа Катсдор придоби замислен вид:

— Да, мастър Джеймс. Той е вече на цели седемдесет и две, няма пукнат зъб в устата си и пие като коч. А баба ми я погребахме преди двадесет години. В мазето намерихме десетки литри от нейната отвара. Той изпи последната чаша преди около пет години.

— Има нещо твърде странно в поуката от тази история, госпожо Катсдор.

Тя въздъхна:

— И аз винаги съм си го мислила, мастър Джеймс. Вашата нова съпруга няма навика да си пийва, нали?

— Мисля, че не, макар че тази бутилка и половина шампанско, която пресуши днес, ще я пази от напиване поне за десет години напред.

— И моят дядо опяваше същото, когато се чувстваше най-гнусно след преливане. Но клетвите му не изтрайваха и до края на същия ден.

На Джеймс му се прииска да го види тоя колоритен дядо.

— Ще я оставим да поспи до сутринта, госпожо Катсдор. Ако все пак се събуди обаче, бихте ли направила нещо, което тя да може да изяде, без да го изкарва?

И на Джеймс не му се ядеше много, но харесваше как госпожа Катсдор приготвяше овесената каша с мед. Изяде си купичката, след което се съблече и си легна, до своята пияна до смърт съпруга.

Надвеси се за момент над нея и прилепи ухо до гърдите й. Сърцето й биеше бавно и равномерно.

— Все още не си умряла, Джеси.

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

„Жива съм“, помисли си Джеси и изпита неописуемо облекчение, когато осъзна: вече не беше така ужасно болна, че да й се иска да умре. Нерешително вдигна единия си пръст, после — цялата си ръка. Носеше своята собствена нощница, онази, която Джеймс й беше облякъл предния ден.

Все още ли беше предишният ден? Ярка слънчева светлина проблясваше през тънките муселинови пердета. Тя си спомни за отварата на госпожа Катсдор и как си беше помислила, че ще умре с този отвратителен вкус в устата си. Но тя не умря и Джеймс сто на сто е знаел, че няма да умре. Така се беше изложила, а и той я беше оставил да се прави на посмешище. Беше утро. Едва сега го разбра.

Да-а, и Джеймс бе направил всичко, което се изискваше от един съпруг, а тя нямаше спомен за това. Чу хъркане и подскочи, а после се обърна и видя своя младоженец да лежи по гръб, отметнал едната ръка над главата си, а другата — поставил върху корема си, който едва-едва беше закрит с чаршаф. Джеймс изхърка още два пъти и притихна.

Цялата й душа сякаш подскочи, когато го видя да лежи до нея. Имаше гъсти златисти и къдрави косми по гърдите си, под вдигната му ръка също се виждаше кичур златисти косми. Беше мускулест и жилав, с лек слънчев загар от това, че беше работил гол до кръста под слънцето. А на нея повече от всичко й се искаше да смъкне този чаршаф съвсем малко по-надолу. Искаше й се просто да види доколко там приличаше на жребец, за да се опита да си спомни какво беше правил с нея.

Тя раздвижи краката си. Нищо не я болеше. Спомни си как кобилите залитаха дълго време след сношение и се зачуди. Тя се измъкна от леглото, докато все още можеше да устои на изкушението да издърпа онзи чаршаф малко по-надолу, и тръгна през стаята. Изобщо не залиташе. Джеймс трябва да е бил много внимателен с нея.

Тя си подсвиркваше тихичко, докато си съблече нощницата, а после се изми в легена с хладка вода на тоалетната масичка. На всеки няколко минути поглеждаше назад към леглото. Джеймс не беше помръднал и сантиметър. Може би само онзи чаршаф се беше смъкнал малко по-ниско? Тя направи крачка към леглото, после се спря и се опита да поразкърши врата си. Чаршафът наистина се беше смъкнал. Тя видя тънката ивица златисти косми, която обаче се скриваше под този проклет чаршаф много по-бързо, отколкото на нея й се искаше. Джеймс имаше гладък корем, тя вече знаеше това, и все пак й стана приятно да го види гол. Кожата му тук беше по-бяла и тя реши, че това бе очарователно, макар че не можеше да си обясни защо.

Облече се набързо, като продължаваше да си подсвирква, погледна Джеймс за последен път и излезе от стаята.

— Госпожо Катсдор?

— Мили Боже! Госпожо Джеймс? Та вие изглеждате точно като лятна китка цветя — така свежа и нетърпелива, готова да разцъфтите на слънцето.

Джеси се сети за онези напръстничета и се усмихна.

— Вашата отвара се оказа вълшебна. Много ви благодаря. Мислех си, че обичам шампанско, и наистина ми хареса много, но за малко не ме умори. Съжалявам, сигурно не съм била достатъчно учтива вчера, когато пристигнах тук. Божичко, сега направо умирам от глад.

— Сигурно е така — каза Катсдор и се ухили, като си спомни как Джеймс внесе булката си на ръце, а тя изглеждаше като умряла. Мъртво пияна май беше по-точната дума. — Елате да хапнете малко овесена каша. Господарят Джеймс ми призна, че това е най-хубавата каша в цяла Англия и в Колониите. Всъщност вкусът й идва от меда, дето го слагам. Аз си имам много специални пчели и никой друг освен мене не им знае кошерите. Цели три кошера — и всичкият мед е за мене. Вие само седнете тук, госпожо Джеймс, аз ей сегичка ще ви нахраня.



Джеймс се събуди стреснат. Беше сънувал как целуваше една жена, която стенеше под устните му, шепнеше му колко прекрасен бил, какво удоволствие й доставял, колко много й харесвало, когато я докосвал и влизал в нея, а „той“ пък бил толкова голям и толкова… Джеймс разтърси глава. Типичен мъжки сън. Нищо друго, освен един проклет мъжки сън.

Нещо не беше наред. Беше си в своето легло, но не спеше от лявата страна. Лежеше отдясно. Никога досега не го беше правил, защото винаги сънуваше странни сънища, макар че последният му сън не беше никак лош. После си спомни, че беше поставил там Джеси да заспи жестоко пияна, убедена, че ще умре, а той беше легнал до нея. Възглавницата все още беше сплесната, чаршафите — намачкани. Тя бе излязла.

— Поне не умря — каза той гласно на празната стая, измъкна се от леглото и се напъха в своя халат.

Час по-късно я намери да реши Есмералда и да говори на Зигмунд така, сякаш го беше познавала цял живот. Тя не носеше бричове като старата Джеси, ами беше облечена в бледосиня рокля от памук — семпла и практична. Значи това беше новата Джеси, но в работно облекло.

Беше силела косата си на плитка на върха на главата, а над ушите й се спускаха и се виеха надолу от онези висулки. Почуди се дали си беше донесла в Англия нейната стара кожена шапка.

— Добро утро — поздрави той.

— Добро утро, мастър Джеймс — каза Зигмунд, като продължи да чопли предното ляво копито на Бертрам. — Тук има камъче. Ето, извадих го. Гадно нещо. Пипнал си го от тва твойто дълго пътуване, нали? Доброто ми старо момче, няма нищо, вече те оправихме.

— Добро утро, Джеси. Изглежда вече си се оправила след твоята невъздържаност.

Джеси беше умувала как точно ще го посрещне, когато той също се събуди. Джеймс й беше казал, че щом веднъж се приключи с всичко, те могат да възстановят нормалните си отношения. Така да бъде тогава! Тя му се ухили:

— Не изглежда ли Есмералда великолепно? Готова за езда, Джеймс. Искаш ли да дойдеш с мен? Да опитаме да направим един дует, какво ще кажеш?

— Не, Бертрам, ти стой настрана от Есмералда! — извика Зигмунд.

— Тя така безмилостно го дразнеше вчера — припомни си Джеймс.

— Днес обаче изобщо не й пука, тва е ясно — отвърна Зигмунд. — Минал й е мерако. Тя вече без друго ухапа горкичкия стар Бертрам, само задето се държеше малко по-приятелски с нея.

— Ами жени, какво искаш — отбеляза Джеймс и поклати глава. — Джеси, не мога да дойда на езда с теб. Очаквам тази сутрин да пристигне господин Де Уит и да доведе кобила за Минотавър.

Тя сви рамене, оседла Есмералда и излезе. Той се загледа след нея.

— Хич и не се притеснявайте, мастър Джеймс. Госпожа Джеймс си знае работата. Аз я разведох навсекъде и пак й показах сичко де що има. Тя им говори на секи поотделно, дава им захар, гали ги. Кълна се, че сичките я помнеха и се насъбраха около нея кат малки деца. Нивгаш преди не съм виждал жена да знае толкоз много за конете, а и тя е спокойна с тех, изобщо не ги нервира. Никой от конете не завъртя глава те така, както прават, когат немат доверие на некого.