Джеси никога преди не беше виждала спалнята на Джеймс, но веднага забеляза, че беше неприветлива както цялата къща. Олющените стари тапети се белеха още повече около прозорците, където беше проникнала влага и стената беше добила мръсен кафеникав цвят. В стаята имаше само едно голямо легло с изподраскани дървени табли и гардероб, също толкова древен, колкото и леглото, и с врати, не по-малко изподраскани. По средата се мъдреше невзрачно плетено килимче с различни нюанси на кафявото. Но Джеси беше прекалено уморена, за да се замисля за тези подробности. Когато Джеймс разкопча копчетата на роклята й и тя остана пред него само по долна риза и по чорапи, той й каза:

— Чакай да ти намеря една нощница. — После замълча за миг, а очите му се разшириха. — Не, по-добре ще е отново да се научиш да спиш гола до мен. Не може вечно да се чувстваш като нахапана зелена праскова. Според Спиърс това няма да продължи повече от две седмици, да се надяваме. — Той не добави, че Каролайн Найтингейл, прекрасна приятелка на английските Уиндам, беше болна вече почти пет месеца с второто си дете. Не, не беше нужно Джеси да знае това.

— Аз винаги нося нощница, Джеймс. Мислех, че ти харесва да я отмяташ над главата ми или да я захвърляш в средата на стаята.

— Добре тогава, но само тази нощ. Става ли? В Америка аз забравям всички норми на благоприличие.

Той прерови дрехите й в отворения куфар на пода, метна й една чиста нощница, съблече своите дрехи и бързо се пъхна в леглото.

— Джеси, студено ми е и искам да ме стоплиш.

Всъщност беше доста топло, тъй като бе едва началото на септември. Слава богу, че не беше валяло, докато пропътуваха разстоянието от доковете на Прат Стрийт до „Маратон“. Беше дълго и уморително пътуване, но поне не беше валяло.

— Децата спят заедно с Маркъс и дукесата. Проклятие, просто бях забравил колко овехтяло и мизерно е всичко тук.

— Няма нищо — каза Джеси и се пъхна до него в леглото. — Изчакай само да видят конюшните ти и къщите на твоите работници. Тогава ще разберат къде харчиш всичките си пари.

— Много ли си уморена, Джеси?

Тя се беше сгушила до него, положила длан върху сърцето му:

— Не, не чак толкова… — Всъщност беше смъртно изтощена и й се искаше да затвори очи и повече да не ги отваря поне до края на седмицата.

Още не беше изрекла тези думи, още и той самият не ги беше осмислил докрай, и вече се обръщаше към нея, защото се усещаше по-корав, отколкото изобщо някога си е въобразявал, че може да стане за толкова кратко време. А тя вече го целуваше по рамото.

— Не — прошепна Джеси, като ближеше топлата му плът, — изобщо не съм уморена.

— Първата ни любовна нощ в Америка — каза той след известно време, когато вече беше в състояние да говори. Започна да я обсипва с целувки, докато я усети, че вече заспива. — Беше наистина страхотно. Чудя се дали Маркъс те е чул, когато нададе такъв силен вик. Ако го е чул, утре със сигурност ще разбера. Лека нощ, Джеси.

Тя спа до три часа и точно тогава се събуди с писък, като мяташе ръце на всички страни. Този път обаче Джеси веднага дойде на себе си, плувнала в пот, със залепнали къдрици по челото, а гърдите й се надигаха така учестено, че се уплаши да не й се пръсне сърцето.

— Пак Стария Том, Джеймс! Но защо не престава да ме тормози? Нали вече си спомних всичко за него. Защо, по дяволите, просто не престане да идва в сънищата ми?

— О, Господи, мисля, че ще повърна.

В стаята беше тъмно като в рог, но Джеймс светкавично скочи от леглото и й донесе гърнето точно на мига. Задържа я в ръцете си, после й даде да пийне вода и избърса лицето й.

— Не знам защо все още го сънуваш, Джеси — каза той накрая и я прегърна. — Опитай се да се успокоиш. Дишай бавно, точно така. Хайде сега, опитай се пак да заспиш.

Всеки път, когато й доставяше удоволствие, този проклет сън отново се връщаше. Дори сега, след като си беше припомнила цялата истина, тя продължаваше да има неспокоен сън. Искаше му се още утре да тръгнат за Окракоук, но идеята му беше пълен абсурд. Всички бяха изтощени. Последното нещо, което някой от тях би поискал, беше отново да се качи на кораб. Той погали лицето й с пръсти и нави една висулка около палеца си, после приглади назад косата от челото й.

— Всичко ще се оправи, Джеси.

— Джеймс, мисля да отида в кухнята. Сигурно ще намеря нещо, което да ме отърве от това проклето гадене.

— Аз ще отида, ти все още не познаваш къщата.

Джеймс слезе долу и бързо прекоси тухления коридор до кухнята. Баджър сто на сто вече си беше подредил продуктите. Сигурно беше приготвил и нещо за хапване. Той никога нищо не забравяше.

Изненада се, когато видя, че изпод вратата се процеждаше светлина на свещ. Нима старата Бес имаше работа в този късен час? Той тихичко открехна вратата и се заслуша.

— Съгласни ли сте всички, че това е начинът, по който трябва да действаме?

Беше гласът на Спиърс. Но за какъв „начин“ ставаше дума?

— Старата вещица ще се нахвърли върху Джеси веднага щом разбере, че скъпият й Джеймс се е оженил за нея — каза Сампсън. — Естествено, тогава пък няма да има възможност да излее цялата си канонада върху горката дукеса.

— Да, сигурно така ще стане — каза Баджър. — Искате ли още чай, Маги?

— Благодаря ви, господин Баджър. Сложили сте някаква успокоителна билка в него, нали?

— Да, Маги, така е. Това ще ви помогне да заспите, ще помогне на всички ни да заспим. Милостивият Бог знае, че ще трябва добре да си починем, за да се справим с безчетните проблеми, които просто изобилстват тук. — Той дискретно се прозя зад дланта си.

— Все още не мога да повярвам — каза Маги и отпи от чая си, — че вече сме в Колониите.

— Да — отвърна Спиърс, — и е три часът сутринта, а ние седим в кухнята и се опитваме да решим от кой край да подхванем всички тези проклети проблеми.

— И какво решихте? — попита Джеймс, като влезе в голямата стая.

— Джеймс — Спиърс спокойно се надигна от стола си, — не трябваше ли да бъдеш при Джеси?

— Бях, но тя се чувства неразположена и дойдох тук, за да намеря нещо подходящо за стомаха й.

— Омесих още малко безквасен хляб — каза Баджър, като стана, отряза парче и го загъна в салфетка.

— Та какво решихте всички вие? — попита пак Джеймс и огледа всеки един поотделно.

Спиърс, елегантен както винаги, в халат от тъмносиньо кадифе, с широк жест му посочи един стол.

— Моля те, Джеймс, седни. Открихме, че никой от нас не може да заспи, с изключение на господин Сампсън, който има щастливата способност да задрямва и прав до стената, ако му се наложи. Затова решихме да дойдем тук, да пийнем малко чай и да си поговорим. Стигнахме до единодушно решение за, х-м, твоята майка.

— Да не би да сте намислили да я удушите и да я пуснете в река Патапско? А какво ще стане с горките риби?

— Това се казва досетливост — отбеляза Маги. — Твърде зле би било за рибите, наистина. — Тя изглеждаше превъзходно в тоалета си с нежния цвят на праскова. Червената й коса беше разпусната. Както винаги Маги изглеждаше доста съблазнителна и напълно го осъзнаваше. — Как е станало така, че ти си толкова мил и симпатичен човек, Джеймс, а тя е такова страшилище?

— Това е истинска загадка. — Джеймс се настани при тях и остави Баджър да му налее чаша чай.

— Сега аз ще взема думата, вместо господин Сампсън. Твоята майка, Джеймс, ще направи живота на Джеси истински ад — каза Маги. — Ние ще я пазим от нея. Когато тя идва тук, всеки един от нас ще се редува да бъде до Джеси, така че старата куч… х-м, възрастната госпожа да няма възможност да й прави мръсни номера.

Джеймс огледа тримата прислужника около масата, които всъщност не бяха прислуга в истинския смисъл на думата. Той знаеше, че те вече обичат Джеси така, както обичаха дукесата, Маркъс и него самия, и усети безкрайна признателност към тях.

— Къщата не е като тази, с която сте свикнали. Съжалявам, че ще трябва да живеете при такива мизерни условия, но аз почти свърших парите, когато построих жилищата за прислугата и възстанових конюшните и пасищата около тях.

— Но къде са живели прислужниците преди? — попита озадачен Баджър.

— Те бяха роби — отвърна Джеймс. — Всички са чернокожи и бяха роби. Не бяха нищо друго, освен нечия собственост. Просто ги малтретираха. Разделяха жените от мъжете им, децата от родителите им. Мразя робството. Още щом купих имението, аз освободих своите роби и започнах да им плащам надници. Те обаче живееха в колиби, от които бягаха дори най-мръсните гризачи. Трябваше да им построя и прилични жилища Просто бях длъжен.

— Разбира се — отвърна Спиърс. — Какво ще кажеш за това, Маги?

— Че Джеймс е човек със съвест. А само като си помисля, че той наполовина е американец, че не е изцяло англичанин, просто не мога да повярвам…

— Да, наистина не е за вярване — отвърна Баджър.

— Ще ви оставя сами да решите коя е по-добрата ми половина. — Джеймс се засмя, допи чая си, после взе загънатата салфетка от Баджър, пожела им лека нощ и на излизане отбеляза:

— Не е само майка ми. Другото зло е майката на Джеси. Те обаче никога не се изявяват в дует. Винаги ти идват на главата от съвсем различни страни. Сигурно ще са зарадвате да научите, че майка ми тормози също и майката на Джеси. Явно, че като момичета са отраснали заедно. — Той се усмихна на общото им смайване и се върна при съпругата си, която се беше сгушила по средата на леглото.

— Джеси ми обясни — каза Спиърс, след като Джеймс излезе, — че нейният баща бил длъжен да й осигури зестра. Това ще бъде предостатъчно, за да се направи къщата на ниво.

— Значи имаме две майки, с които трябва да се оправим? — Маги въздъхна тежко и се подпря с лакти върху кухненската маса.

— Нищо, Маги — успокои я Спиърс, — ще измислим как да овладеем положението.

— Винаги сме успявали — добави Баджър. — Утре трябва да намеря рецепта за супата от рапани.



Печалното състояние на къщата беше съвсем очевидно на другата сутрин, когато всички се събраха в трапезарията с нейната стара маса и дванадесет стола, чиято тапицерия някога е била светлосиня. Стените имаха нужда от боядисване, а килимът на пода беше сравнително чист, но толкова стар, че направо се разпадаше.

Притеснен, Джеймс мънкаше някакви обяснения, докато настаняваше съпругата си на масата.

— Купих имението от Бумър Банкс. Той е бил вдовец дълги години и изобщо не се е занимавал с къщата. Много съжалявам…

— Предполагам, че всички ще оцелеем — оптимистично изрече дукесата, докато настаняваше Чарлз в средата на едно одеяло в ъгъла на стаята. Той беше захапал захарна пръчка, подадена му от старата Бес, която щом го видя, и се влюби в него. Бес непрекъснато му гукаше нещо, обясняваше му, че е най-сладкото бонбонче, което някога е виждала, че и неговата мама също е най-хубавата малка сладурана, която познава, е, не чак толкова хубава, колкото новата й господарка, но все пак наистина чудесна. „Предаността, отбелязала дукесата пред съпруга си, е нещо прекрасно.“

— Стаята е просторна и хубава — каза Джеси. — Прозорците са големи, с приятен изглед.

— Не мога да повярвам — обади се Томас от прага, — че къщата пак е пълна. Ние всички сме толкова щастливи, че сега вие сте господарката, госпожо Джеси.

— Благодаря ти, Томас. О, Баджър, може ли пак да ми дадеш парченце от онзи хляб?

— Разбира се, Джеси — отвърна Баджър. — Господин Такъри, бихте ли подали хляба на госпожа Джеймс?

След закуска Джеймс взе със себе си Маркъс, за да го разведе из конюшните. За щастие Антъни, който просто пращеше от енергия, се лепна за тях. По време на закуска той беше възкликнал, че няма търпение да тръгне, за да търси съкровището на Черната брада. Дукесата му беше отговорила с обичайния си спокоен глас:

— Чудесно, Антъни. Можеш да отидеш с баща ти да ни потърсите един кораб.

— Пак ли кораб, мамо?

— Разбира се. Няма да можем да стигнем дотам само по суша. Трябва отново да се качим на кораб, детето ми.

Антъни не беше обелил и дума повече. Всички искаха малко да си починат, но не прекалено дълго. Съкровището ги очакваше и те го знаеха.

След като стомахът й се успокои, Джеси отиде заедно с дукесата в гостната стая.

— Джеси, преди ти и аз да започнем да правим планове, предполагам, че ще искаш да посетиш твоите роднини.

„Точно това не го искам“, каза си Джеси и потрепна при мисълта, че Гленда можеше отново да се втренчи в чатала на Джеймс. Не, сигурно нямаше да го направи сега когато той вече беше женен.

— Домъчняло ми е за татко.

— Томас предложи да напишеш едно кратко писъмце до родителите си, с което да ги уведомиш, че с Джеймс ще ги посетите за обяд. Чувстваш ли се достатъчно добре, за да направиш това?

— Ту ми минава, ту пак започва — отвърна Джеси. — В момента се чувствам прекрасно, но само след пет минути може да стане така, че да изкарам чудесния хляб на Баджър и конфитюра от ягоди на старата Бес, който ядох на закуска.