Но Джеси преливаше от бодрост. Сякаш цялото това женско удоволствие я зареждаше с нова енергия. На него пък му се искаше да заспи и да не се събужда поне една седмица.

— Каква загадка? — Всъщност изобщо не го интересуваше. Нито пък можеше да издържи буден и минута повече. Той се измъкна от нея и се свлече на леглото, като я притисна до себе си. — Каква загадка? — сънливо попита пак той, като в същото време се опитваше да си спомни за друг момент в живота си, когато е бил толкова преситен, толкова доволен, толкова щастлив. И причината за всичко това беше не някой друг, а Джеси Уорфийлд, предишната хлапачка. Невероятно!

— О, съжалявам, забравих за какво точно мислех. Съзнанието ми се насочи към това, което току-що усетих, Джеймс: как се изплъзваш от мен и как цялата ми вътрешност потръпна.

— Стига вече, Джеси. Аз съм вече на ръба на умирачката. Каква загадка?

— Нали си чувал за изчезналата колония на остров Роаноук?

— Разбира се. Сър Уолтър Роли бил собственик на корабите и главен поддръжник на експедицията. Той оставил колонизаторите недалеч от крайбрежието на Северна Каролина, на остров Роаноук. Било е някъде в края на шестнадесети век.

— Да, през 1587 година. Имало е повече от стотина колонизатори от Англия, включително жени и деца. Всъщност първото дете, родено на американска земя, била Вирджиния Деър, внучка на Джон Уайт, ръководителя на експедицията. Когато дошло време сър Уолтър да замине от остров Роаноук, колонизаторите помолили Джон Уайт да се върне в Англия, за да се увери, че там не са ги забравили, и за да възстанови запасите им от храна. Малко след това обаче Испания нападнала Англия и така към остров Роаноук не могли да потеглят никакви кораби с помощи и храни. Уайт успял да се върне едва през 1590 година. Когато той и хората му стъпили на острова, там нямало никой. Нито една жива душа. Нямало никакъв знак от тях, нито следа, че са били там. Ако хората са били избити, щели са да останат кости, отломки и развалини, а там нямало нищо. Колонизаторите просто били изчезнали. Та, значи, какво се е случило с колонизаторите от остров Роаноук? Това и до ден-днешен остава загадка. Много мъже са се опитвали да я разрешат и са предлагали какви ли не смахнати теории, но напразно.

— За какво ми го обясняваш всичко това, Джеси?

— Защото аз съм жена, но успях да разреша загадката.

— Какво?!

— Е, все още не съм я разрешила съвсем, но докато успея да го направя, няма да ми се наложи да изучавам всичко така, както са го правили горките мъже през последните триста години. Само ще ми трябва да дочета дневника на Валантайн — това е нейното собствено име, предполагам. Просто навсякъде, където говори за себе си, тя споменава това име. Разбира се, трябва първо да открием всички онези дневници.

— Коя, по дяволите, е тази Валантайн? И откъде изобщо е взела това глупаво име?

— Тя е била една от колонизаторките. А така също и прабаба на Черната брада. Да, добре си ме чул. Очевидно точно тя е предала традицията да се записва всичко в дневници. Щом тази жена е била прабаба на Черната брада, това означава, че е оцеляла, а следователно е възможно да са оцелели и всички останали колонизатори. Когато намерим дневниците в Окракоук, ще прочета докрай нейния дневник и ще разбера какво точно се е случило с колонизаторите. Бях забравила за нея, както бях забравила и за Черната брада. Нейният дневник навярно няма да ни помогне да открием съкровището на Черната брада. Умряла е много преди той да се роди. Но си мисля, че тя веднъж и завинаги ще сложи край на загадката за остров Роаноук. Не е ли вълнуващо, Джеймс?

— Пълни измислици. Този път сексът ти дойде в повече, Джеси. Ти изобщо не мислиш с главата си, щом като се сещаш за такива щуротии като тази допотопна родственица на Черната брада. Просто ти се иска пак да те погаля, да вляза в теб и да те накарам да викаш й да стенеш.

— Е, да, всъщност може и да си прав за последното. — Ненаситницата го обгърна с ръка и той насмалко не скочи от леглото:

— Спри вече, че после ще съжаляваш!

— И как точно мислиш да направиш това, Джеймс? — Тя се приведе над него и го целуна по гърдите.

— Толкова съм уморен, че не бих могъл да те накарам да съжаляваш за нищо точно в този момент, Джеси, но винаги има и утре. Всъщност до утре остават още цели два часа. Просто ми е нужна малка почивка, само за няколко минути. Значи прабабата на Черната брада, казваш? Това вече надминава всичко. И, тя била член на изчезналата колония на Роаноук? Ти съвсем си загубила представа за реалността, момичето ми. Явно твърде дълго вече не си се качвала на кон. Прекалено дълго ти се събра да носиш дамски чорапи и красиви рокли. Тези висулки съвсем са ти разбъркали мозъка. — Не се чу никакъв отговор.

Той едва не се изсмя на глас. Джеси беше дълбоко заспала, все още обвила ръце около него.

Тази нощ кошмарът, свързан със Стария Том, не се появи. Джеймс не спомена нищо за това на другия ден, нито пък Джеси. Може би кошмарите си бяха отишли завинаги. Може би. Но Джеймс не желаеше да рискува. Искаше да отидат до Окракоук, за да може Джеси да си припомни къде се беше случило всичко. После искаше да намери онова проклето съкровище, каквото беше желанието и на всички останали в къщата му.

ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

— Дълго обсъждахме нещата и стигнахме до конкретно решение.

Нито Маркъс, нито Джеймс показаха с каквото и да било, че са изненадани от съобщението на Спиърс. Джеси обаче попита:

— И какво е това решение, до което сте стигнали?

— Господин Баджър, ако обичате, бихте ли обяснил вие как стоят нещата?

Баджър подаде на всички по още едно парче от вкусния си плодов пай, докато Сампсън наливаше портвайн. После се прокашля и каза, докато се настаняваше на масата в трапезарията:

— Става дума за онази жена, Валантайн, и за изчезналата колония на остров Роаноук. Ти възбуди мисловния ни апетит с доста пикантни подробности към цялата бърканица, Джеси, и ние смятаме, че тази история с изчезналата колония всъщност е много интересна. Може би истински интересното ще дойде едва по-късно, но човек трябва да го открива още в началото. Ние точно това и правим.

— Само като си помисли човек — каза Маги и деликатно отхапа парченце от своя пай, — че една млада жена, живяла преди толкова време, сега ни изпраща послание през вековете. И при това тя е прабаба на онзи зъл пират.

— Това определено доказва, че изчезналата колония е оцеляла — обади се Маркъс. — Щом като тази Валантайн е родила деца и потомците й са оцелели, другите, или поне част от тях, може също да са останали живи.

Вниманието на дукесата беше приковано от креслото в стаята, което, както беше заявила, сигурно е стояло в стаята на Джеймс — огромно, удобно кресло с облегалки за главата, но дяволски погрозняло с този парцалив и избелял брокат. Ушите й обаче се наостриха, когато чу да се говори за Окракоук и за някаква изчезнала колония.

— Какво за тази Валантайн, Баджър? Не чух добре.

— Джеси ни напомни, че била забравила за дневника на Валантайн, така както беше забравила всичко за дневниците на Черната брада. Стария Том й разкрил, че дядо му бил докопал отнякъде с мръсните си ръце всички тези книжа. Бил запазил дневника на Валантайн само защото го намирал за доста чудат, а пък и нали все пак му била родственица.

— Точно така — каза Джеси. — Стария Том ме оставяше да му чета на глас част от дневника на Валантайн. Благодарение на него знам доста за това как са живели в тази колония. Сигурна съм, че онова, което им се е случило, трябва да е описано някъде към края на дневника. Мисля си, че мога дори да се прочуя, ако публикувам нейния дневник и представя своите изводи.

— Това също го обмисляхме, Джеси — отвърна Спиърс. — Дори само заради него си заслужава да се направи нещо. И все пак — всичко по реда си. Онова, което искаме да направим сега, е първо да стигнем до остров Окракоук и да изровим всички дневници. После ще открием местонахождението на съкровището. Ти пък можеш да продължиш с проучванията си, а ние ще ти помогнем да ги огласиш пред обществото. Мисля, че вече всички сме почти готови да тръгнем на път с някой кораб. В края на краищата не става дума за кой знае колко голямо разстояние.

Маги се развесели и Сампсън лекичко я потупа по красивата й ръка.

— Има още четири парчета плодов пай. Кой би искал да ги изяде? — предложи Баджър.

— Аз съм съгласна с идеята да тръгнем на път — каза дукесата, като се приведе да си вземе още едно парче. — Е — добави тя, — може би не точно утре, но съвсем скоро. Първо аз и Джеси трябва да поръчаме всички мебели, които са необходими за къщата. Когато се върнем, всичко вече ще е почти готово. О, забравих, че някой трябва да се погрижи и за розите. Вече помолих Томас да поразпита, за да ти намери градинар, Джеймс. Не мога да гледам цветята ти така раздърпани и неугледни, а се боя, че няма да имам достатъчно време, за да се погрижа сама за тях.

— Не се притеснявайте, дукесо — взе думата Джеси. — Сега, когато Джеймс и аз получим моята зестра, ще можем да си наемем дори трима градинари. Непременно ще се погрижа, когато следващия път дойдете в Америка, всичко да е така, както сте свикнала да го виждате във вашето имение.

— Джеймс — обади се Маркъс и косо погледна към последното парче плодов пай, — има ли изобщо някаква нужда от нас? Нямаш ли усещането, че за нас двамата ще е най-добре да си вземем багажа и да се върнем в Англия? Че дамите ще могат съвсем сами да се погрижат за всичко?

— Джеймс е много необходим за моето щастие — лукаво изрече Джеси и погледна към съпруга си, който й се усмихна дяволито.

— Мила Джеси, не точно това имах предвид, но може би аргументът ти е достатъчно сериозен.

— Какво ми остава тогава, Маркъс? — Джеймс успя да отмъкне последното парче пред погледа на графа. — Явно моята съпруга ще залинее без мен, ако само тя и дукесата се отправят на пътешествие.

— Никога не бихме ви оставили да се оправяте сами. Прекалено опасно ще бъде за вас — обади се дукесата, приведе се напред и подпря нежните си лакти върху бялата покривка.

— Поръчайте тогава всичко, дукесо — каза Джеймс, и после ще тръгнем. Но първо утре вечер ще отидем на бал при семейство Бланчард, организиран в чест на нас двамата с Джеси. Там всъщност започна всичко, когато Джеси се стовари от едно дърво върху мен… след като, разбира се, вече беше простреляла Мортимър Хаки в крака.

— О, Боже! — възкликна Джеси. — Как мислиш, Джеймс, дали този ужасен тип също ще бъде там?

— Ако е там — отвърна Джеймс, протегна крака напред и ги кръстоса, като междувременно сладострастно сдъвка последното парче и го преглътна — и ако пак ме поглежда заплашително, ти, скъпа моя, можеш направо да го застреляш в градината на Бланчард.

За изненада на всички Джеси не се разсмя заедно с тях. Тя съвсем сериозно кимна с глава и успокоително потупа мъжа си по ръката.

— Няма защо да се притесняваш от Хаки. Той сигурно ми има страх още откакто го прострелях в крака.

Джеймс само завъртя очи. Спиърс каза:

— Точно така, Джеси.

Маркъс също се обади:

— Баджър, сигурно не си се сетил да скриеш поне още едно парче от плодовия най? Джеймс се оказа доста лош домакин. Той напъха последното парче в устата си.

Баджър дари графа със същия умилителен поглед, с който често се обръщаше към Антъни, повдигна крайчето на някаква салфетка и извади изпод нея още едно последно парче.



Бланчард много обичаха Джеймс, но не и неговата майка, така, както изпитваха дълбоки симпатии към Оливър Уорфийлд, но не и към съпругата му или към дъщеря му Гленда. Те с удоволствие решиха да приемат Джеси, още повече когато госпожа Бланчард се увери, че тя вече не носеше панталони и не миришеше на коне. Всъщност съпрузите бяха истински зарадвани, че в дома им се появиха някакви по-интересни хора, и за това господин Бланчард нареди от избата да се изнесат повече бутилки с шампанско.

Той потри мускулестите си ръце:

— Джеймс, тя е чудесно момиче, само погледни тази красива коса. Никога преди не съм забелязвал даже, че има коса. Ами нейните, така де, другите й женски части изглеждат толкова съблазнително, което е огромна промяна, трябва да ти кажа.

Джеймс прие всичко просто развеселено — само се усмихваше и кимаше с глава.

На госпожа Бланчард й се искаше да излее неудържимо целия си възторг, но изпитваше страхопочитание пред дукесата — тази великолепна английска графиня, която спокойно би могла да бъде и кралица, с цялата си грация и изящество. А пък беше и така болезнено красива, че джентълмените в града щяха направо да се избият кой да застане по-близо до нея. Да не говорим пък за съпруга й — истински граф! И той беше братовчед на Джеймс. Бланчард бяха слушали за английските Уиндам, разбира се, но да ги видят сега тук, в собствения им дом в Балтимор, това наистина надминавани всички очаквания. Госпожа Бланчард беше сложила длани на гърдите си и прехласнато слушаше изискания и фин глас на дукесата. Домакинята на бала преливаше от гордо самодоволство, защото знаеше, че всяка жена в Балтимор и околностите щеше да разбере за нейното блестящо постижение — да посрещне в дома си такива изискани гости. Което всъщност си беше и истинската причина да уредят това парти.