— Откога имаш навика да си дърдориш с Ослоу?

— Познавам го, откакто съм родена. Той е приятел и освен това знае всичко за всеки кон, като се започне от сегашните и се върнем назад — чак до Байърли Търк, Дарли Арабиан и Годолфин Арабиан. Ти знаеше ли, че по бащина линия Соубър Джон произхожда от Годолфин Арабиан?

— Знам. Никога преди не съм те виждал тук. Колко често идваш да го виждаш?

Тя мълчаливо разрови пръстта с ботуш.

— Джеси, не те обвинявам, че шпионираш или че слагаш отрова в овеса на някой от конете.

— По-скоро ще сложа отрова на тебе, отколкото да причиня зло на който и да е кон. Е, добре, идвам тук още от малко момиченце. Когато господин Бумър живееше тук, винаги ми даваше чаша бордо, разредено с лимонада.

— Боже, та това звучи ужасно.

— Така си беше, но той просто се опитваше да ми угоди. Нищо обаче не разбираше от деца. Горкичкия господин Банкс, не стана от него добър престъпник… Беше прекалено добродушен.

— По-скоро беше един хленчещ страхливец, който бе готов да падне на колене пред всеки, само и само да не го предизвикат на дуел. Предпочете тъмницата пред това да застане лице в лице с някой от онези, които беше измамил.

— За мен той не беше хленчещ страхливец.

— Ти нямаше нищо за крадене. Е, хайде стига за това. Предполагам, че не си си счупила нищо при падането?

— Не, само малко се понатъртих. Предната вечер татко беше поправял покрива. Но онова гадно дърво беше изгнило точно там, където си сложих коляното.

— Едва ли обаче си си взела някаква поука от това?

Той отново използваше отвратителния си, провлечен английски акцент, защото знаеше, че това я вбесява. Челюстта й потрепна, рамото й видимо помръдна, но тя не вдигна глава.

— Не, взех си — отвърна тя и накрая го погледна. — Взех си поуката, че първо трябва да проуча един терен, преди да реша да навляза в него.

Той не можа да се сдържи и се разсмя гръмогласно.

— Би ли желала да дойдеш до къщата за чаша бордо?

Тя внезапно доби вид на дете, на което неочаквано са предложили лакомство. Той се стресна от лъчезарната усмивка срещу себе си:

— Е, с лимонада, естествено.

Джеси Уорфийлд бързо се овладя и стана съвсем сериозна. После погледна встрани от него към буренясалата градина:

— Трябва да се връщам у дома, но ти благодаря за любезното предложение. Градината ти е в пълен безпорядък, Джеймс. Трябва да намериш някого да я оправи.

Тя не го изчака да й отговори, просто се обърна и закрачи в обратната посока. Дългите й крака набързо погълнаха разстоянието по чакълената пътека и стигнаха до Риалто, проклетия кон, който беше победил Тинпин. Той я изгледа как потупа животното по муцуната, провери ремъците на седлото и грациозно се метна върху гърба му. Миг след това придърпа шапката над очите си, леко срита Риалто по мускулестите му хълбоци и се понесе надолу но алеята.

Не се обърна назад нито веднъж. Един дълъг кичур червена коса се беше измъкнал изпод шапката и се диплеше надолу по гърба й.

Той беше готов да се закълне, че бе надушил миризма на краставици. Почуди се дали тя не ги носеше със себе си в джобовете — те и без това бяха винаги издути.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Гленда Уорфийлд се беше втренчила право в чатала на Джеймс Уиндам. Джеймс обаче в момента беше погълнат от най-задълбочен разговор с Алън Белмонд. В този тъмнокос, мургав мъж Гленда никога не се зазяпваше, защото той я плашеше с тъмните си, мрачни очи. Тя не можеше да понася кльощавата му, припряна женица Алис, която, колкото и да беше странно, се възхищаваше на Джеси и непрекъснато възхваляваше нейната независимост. Впрочем, с това тя само предизвикваше отвращението на Гленда.

Тя продължаваше все така вторачено да фиксира Джеймс. Ако само се задържи достатъчно дълго с поглед, вперен в него, накрая той щеше да се обърне и тя сигурно щеше да забележи изблик на страст в очите му, но заедно с това и болка от невъзможността да утоли страстта си.

Но Джеймс не се обърна прекалено дълго време. Направи го чак накрая, когато зет му, Джиф Попълтън, го поздрави. Той срещна за миг погледа на Гленда, кимна й бегло с глава и после се заслуша в нещо, което му каза Джиф.

Гленда не остана доволна. Тя беше на осемнадесет, доста хубавичка, с млечнобели, сочни гърди. Мъжете обичаха да гледат гърдите й — беше го разбрала още преди две години, когато бюстът й наедря. Сред момчетата от конюшнята настъпваше шумно вълнение всеки път, когато Гленда се появяваше наоколо. А тя го правеше доста често, още от деня, в който навърши шестнадесет и жадно започна да проверява въздействието си над всяко мъжко същество.

Но защо Джеймс Уиндам не проявяваше никакъв интерес? Той сигурно си даваше сметка, че ако се ожени за нея, най-накрая ще може да прибави конефермата „Уорфийлд“ към своите собствени владения.

— Няма никаква логика.

— Кое, миличка?

— О, мамо, просто си помислих, че Джеймс Уиндам има повече основания да ми направи предложение, отколкото да ме пренебрегва.

— Права си — каза Поршия Уорфийлд и се смръщи при тази несправедливост. — Няма никаква логика. Озадачаващо е. Долната ти риза изобщо я няма, скъпа. Ела с мен до женската стая и ще ти я оправя. Нали не искаш другите дами да те мислят за разпусната?

— Добре, мамо — отвърна Гленда и послушно излезе след майка си от голямата гостна на Попълтън.

Докато се изкачваха към втория етаж по широките стълби от черешово дърво в дома на Попълтън, Поршия Уорфийлд поверително каза на дъщеря си:

— Успях да го измъкна от баща ти — Джеймс бил женен за англичанка. Баща ти искаше да спре дотук, но аз не го оставих на мира. Накрая съвсем се предаде, когато му заявих, че ще му позволя да си избере за вечеря, каквото пожелае. Жената, за която Джеймс се оженил, била дъщеря на барон и много млада. Умряла при раждане още през първата година от брака им. Би могло да се предположи, че той все още страда, поне дотолкова, доколкото изобщо един мъж е способен да страда, когато умре жена му. Разбира се, той не е бил с нея чак толкова дълго. Детето също умряло с нея. Предполагам, че това да загуби наследника си, би угнетило един мъж, но доколкото разбирам, вече са минали поне три години, откакто се е случило. На Джеймс вече му е време да се отърси от това безразлично отношение, което е възприел към всички хубави момичета в Балтимор.

— Той си има любовница. Не му е нужно никое от тези хубави момичета, докато не стане готов да се ожени, за да му осигурят наследник.

— Любовница ли? — Госпожа Уорфийлд замълча за миг и прехапа устни. — Защо аз не съм чувала нищо за това? Коя е тя, Гленда? Не че ти трябва да знаеш каквото и да било за такива неприлични истории, но все пак, коя е тя?

— Госпожа Максуел.

— Кони Максуел? Боже мой, та тя трябва да е най-малко на тридесет и пет! Вече от толкова години е вдовица… Сигурна ли си, миличка?

— О, да. От Маги Хармън научих, че баща й ги е видял двамата заедно в нейната градина как се целували и смеели, а правели също и разни други неща. Баща й казал на майка й, че изчезнали зад един огромен розов храст и смехът им спрял.

— Интересно — отбеляза госпожа Уорфийлд. — Не казвам, че Кони е стара вещица, но пък и не е такова невинно създание като тебе, миличка. Вярно, трябва да призная, че си е запазила фигурата. А и предполагам, че все още има доста хубавичко лице — заради тая нейна руса коса и толкова бяла кожа често ми се е приисквало да я застрелям. Е, да, Джеймс е мъж, така че изобщо не съм изненадана. Но скоро ще му се наложи да си намери съпруга. Сигурно вече наближава тридесетте.

— Джеймс е на двадесет и седем — каза Гленда, а гласът й прозвуча някак потиснато. — Само преди три седмици навърши двадесет и шест. Това не е чак толкова много за един мъж, мамо.

— Напълно достатъчно е, за да започне скоро да остарява. Не се мръщи, мила, това ще набръчка ангелското ти челце.

— Може би, когато Джеймс реши да се ожени, той ще иска пак да е за англичанка. Нали знаеш, неговият братовчед е граф, а това вече е почти кралско потекло. Той може да се ожени за която си поиска.

— Защо изобщо ще му е притрябвала друга англичанка? Първата не е изкарала и до края на годината. Макар акцентът му да подсказва, че у него има нещо английско, той е само наполовина англичанин, и то без съмнение това е по-лошата му половинка, оная половинка, която все още страда, макар и не чак толкова, че да не си гледа мъжките удоволствия. Баща ти ми довери, че Джеймс ще бъде тук през останалата част от годината. Това ти осигурява бая голям период от време, Гленда. Но слушай, мила, има и други млади господа, на които можеш да се спреш.

— На кого, мамо?

— Емерсон Маккадъл да речем. Симпатичен млад мъж с много богат баща.

— Той има лош дъх.

— Какво от това? Остави го да те целува по бузите, а пък ти през това време сдържай своето собствено дишане.

— Но Емерсон е адвокат. Той не се интересува нито от конни състезания, нито от развъждане на коне. Какво би могъл да направи с конефермата и с конюшните?

— Тъкмо в това е проблемът. Що се отнася до Джеймс Уиндам, навярно той скоро ще се възстанови. Кони Максуел може и да му омръзне. А и годинките й ще да започнат да я издават, макар че не бих разчитала много на това. Ти ще танцуваш с него тази вечер. Е, хайде тогава да не издърпваме долната ти риза прекалено нависоко. Съгласна ли си, мила?



Джеси се заизмъква назад, към храсталака. Беше готова да се закълне, че Джеймс гледаше право към нея. Но това беше невъзможно! Той беше вътре, облян от светлините на лампите. Можеше да види само черната нощ и четвъртинката луна точно над цъфналите ябълкови дръвчета от лявата й страна. Тя чу как четиримата музиканти в отдалечения край на гостната засвириха валс. Макар и да нямаше представа как се танцува, тя обичаше валса, мелодията, усещането, от което й се приискваше да се върти наоколо в широки кръгове и да се смее, да се смее…

Тя се промъкна обратно и погледна през прозореца. Видя как Джеймс хваща ръката на Гленда и я понася в бързия ритъм на мелодията. После той се приведе, за да чуе нещо, което му казваше Гленда, и се усмихна. Джеси не си спомняше Гленда някога да е успяла да я разсмее. Видя как майка й отива и застава до Уилхелмина Уиндам, майката на Джеймс и Ърсюла. Ърсюла и съпругът й сега танцуваха под звуците на валса и си разменяха усмивки с Джеймс. Там беше и Джиф, който подвикваше нещо. Последва още смях. Скоро целият дансинг се изпълни с валсиращи двойки. Даже и господин Орнак, дебел като огромна пълнена мида, препускаше щастливо със своята слабичка съпруга.

Джеси леко докосна бузи с върха на пръстите си. Добре — сместа от краставици се беше втвърдила точно колкото трябва. Тази сутрин беше разглеждала лицето си много внимателно. Мостът от лунички над носа й беше станал по-светъл, сигурна беше в това. Тя помириса въздуха. Джеймс беше прав. Наистина миришеше на краставици. Не беше лоша миризма, но определено беше необичайна.

Тя въздъхна и отново се загледа вътре. Броеше стъпките и се полюляваше в такт с музиката. Когато тя спря, видя как Джеймс заведе Гленда обратно при майка им, която все още говореше на госпожа Уиндам. Отдръпна се от прозореца, когато един тъмен облак скри лунната светлина. Тъй като познаваше балтиморското време, Джеси знаеше, че всеки момент можеше да завали. Изправи се и изтупа дупето и краката си. Тогава разпозна гласовете на Джеймс и неговия зет, Джифорд Попълтън, които излизаха през отворените остъклени врати.

— Казвам ти, че я видях с нос, залепен за прозореца.

— Абсурд, Джиф. Прекалил си с тоя твой пунш. Ти му слагаш ром, нали? Какво, по дяволите, може да прави хлапачката тук?

Джеси замръзна на мястото си. Божичко, трябваше да се измъкне веднага! Двамата наближаваха, слизаха надолу по стълбите, които водеха от остъклените врати на балкона надолу към градината. Тя се сниши на длани и колене и запълзя между ниските розови храсти, които ограждаха целия път до градинската порта. Трябваше само да не се отделя от земята и да продължава да пълзи. Но се спря, когато чу Джеймс да пита:

— Гленда Уорфийлд зяпа ли те в чатала, Джиф?

Джиф се изсмя:

— Чувал съм, че тя се заглежда в чатала на всеки мъж. Започнала да го прави преди около година, така поне ми каза Ърсюла. Гленда, да ти призная, доста честичко се упражняваше и върху мене, когато пристигнахме от Бостън в края на януари. Беше си бая ми ти преживяване… Доколкото разбрах, вече била станала малко по-дискретна. Тоест, сега не се заглеждала в онова място на всеки срещнат, а само на мъжете, за които смята, че биха могли да се оженят за нея. Да не би сега ти да си опитал този сочен поглед?

— Да. Беше доста смущаващо.

Джиф отново се засмя:

— Джеси Уорфийлд сигурно ще го научи от сестра си, щом седеше тук и гледаше през прозореца.