Катрин Каултър - Тайната на Валантайн

Сега вече не трябваше да изпускат безценното сандъче. Джеймс беше освободил от камъка три халки от веригата. Най-сетне.

Джеймс попита съвсем тихо:

— Има ли дръжки сандъчето, Джипсъм? Напипваш ли нещо подобно?

— Не смея да търся дръжка, господин Джеймс, иначе ще взема да изпусна сандъчето откъм мойта страна и той пак ще ме прати в тоя трап.

— Точно така го нарича и Черната брада — обади се Фийлдинг, — „Дълбоко в един трап“. Е, Джеймс, колко още има, докато сандъчето се покаже на повърхността? — Докато говореше, той избута Джеси напред и я докара до самия край на тресавището.

Земята там беше мочурлива, смрадта от гниещата растителност и от блатните газове беше направо непоносима. Тя обаче беше толкова уплашена, че не смееше дори да повърне.

— Успяхме да освободим три халки от веригата, усукана около камъка. Тази дължина би трябвало да е достатъчна, за да измъкнем сандъчето на повърхността, но не мога да бъда сигурен. Имай малко търпение. И за Бога, внимавай Джеси да не падне вътре.

— О, няма да я загубя така лесно, Джеймс, не се притеснявай. Изненадан съм, че не поиска да узнаеш малко повечко около тази история. Възхищавам се на твоята сдържаност и на умението ти хладнокръвно да разсъждаваш. Знаеш кое е най-важното в даден момент. По-късно, Джеймс, ако всичко върви, както аз искам, ще разбереш всяко нещо, което пожелаеш.

Сандъчето се подаде на повърхността. Чу се силен всмукващ шум, когато двамата с Джипсъм успяха да го извлекат върху земята на края на тресавището. Джеймс се втренчи продължително в него, давайки си сметка, че всъщност никога не беше вярвал в съществуването на това нещо.

— Слава Богу — произнесе той накрая. — Извадихме го.

— Отлично! — заяви Фийлдинг, обзет от такова вълнение в момента, че едва дишаше. Също като Джеймс, и той седя няколко мига втренчен в това старо метално сандъче, покрито с воняща тиня. Ключалката беше все още непокътната. — Моето съкровище. Най-сетне онова, за което положих толкова усилия…

— Вие не сте положил изобщо никакви усилия за него — обади се Джеси. — Вие не го заслужавате.

На Джеймс му се прииска да й натъпче устата с нещо, за да я накара да млъкне.

— Няма значение — прекъсна я той бързо. — Твое е, Комптън. Сега обаче ще трябва да го отворим.

Джеймс успя да хване калната, ръждясала дръжка отстрани на сандъчето и с усилия го повлече по хлъзгавата, тинеста трева. Беше си направо голям сандък.

— О, не! — изкрещя Фийлдинг и размаха бясно пищова си. — Проклятие, погледнете само! По него има дупки. Та това е метал. Как изобщо са се появили тези дупки отстрани?

Той грубо дръпна Джеси на колене до себе си, докато опипваше заключалката в предната част на сандъка. Но не успя да я отвори. Тогава се отдръпна назад и гръмна в нея. Тя се раздроби на множество дребни късчета, които се разхвърчаха в тресавището и безшумно потънаха в тинята.

Той се разкикоти ликуващо и бутна назад металния капак.

— Господи, всичко е покрито с тиня, но ето вижте — скъпоценности и толкова много монети! Слава Богу, че не са изпаднали от тези проклети дупки. Скъпоценностите не ръждясват и не гният. — Той остави пистолета си и зарови до лакти ръце в сандъка.

И тогава изпищя пронизително.

От вътрешността на сандъка изскочи една змия, най-отвратителната змия, която изобщо можеше да съществува… Тялото й беше почти с дебелината на човешки врат, а устата й имаше студен, някак си подпухнал бял цвят — бяло, което приличаше на гранясало, покрито с личинки месо. Змията разтвори уста. Наниз от перли провисна от нея и се проточи от двете й страни подобно на юзда в устата на кон, чиито краища се влачеха. Змията впи поглед в очите на Комптън Фийлдинг. За по-малко от миг отблъсна ръката му с тялото си и впи зъби дълбоко в ризата му. От сандъка светкавично изпълзя и втора змия. Когато тя разтвори уста, от нея провисна огърлица от изумруди — змийската отрова така беше излъскала скъпоценните камъни, че те просто светеха с дълбок и наситен зелен цвят. Влечугото се уви около ръката на Комптън — движенията му изглеждаха така бавни и леки, и толкова плавни… Змията изплю изумрудите и впи зъби дълбоко в задната част на ръката му.

— Комптън, извади си ръцете от този сандък! По дяволите, размърдай се!

Фийлдинг не се помръдваше. Той само пищеше, просто не спираше да пищи. Нова змия, която изпълзя през една от страничните дупки на сандъка, се изви нагоре по гръдния кош на Комптън, леко се промуши под ръката му и злостно го ухапа веднъж, два, три пъти под мишницата, преди да се смъкне надолу и да се скрие обратно в сандъка.

Нещастникът продължаваше да пищи, но пак не се помръдна. Не можеше ли да се движи? Джеймс не знаеше. Той му изкрещя още веднъж да се помръдне, но безрезултатно. После дръпна Джеси по-надалече от този прокълнат сандък, защото една от змиите се насочи към тях с още по-широко разтворена паст. Джеймс смътно осъзнаваше, че са минали само секунди, но те му се сториха цяла вечност.

— По дяволите, Комптън! Махни се от този сандък!

Фийлдинг извърна съвсем леко глава, колкото да може да вижда Джеймс. После каза с тих, уморен и примирен глас:

— Не мога. Само ги погледни, Джеймс. Та те са прояли сандъка само защото са искали да се доберат до съкровището. Виж я тази с перлите, които са се омотали през устата й. Тя дори не ги изплю, преди да ме ухапе. О, Господи, само ги погледни, толкова са много…

Още две змии изникнаха от дълбините на сандъка. Тези нямаха никакви скъпоценности в устите си. Бавно пълзейки, те пролазиха по коленичилия нещастник и все така бавно и спокойно го ухапаха по ръцете и по врата. След това отново се пъхнаха в сандъка, измъкнаха се навън през страничните му дупки и виейки се върху хлъзгавата трева, накрая се шмугнаха обратно в тресавището.

Джеймс трескаво се оглеждаше за пищова на Фийлдинг, когато изведнъж си спомни, че беше напъхал своя в ботуша си. Измъкна го и стреля. Една от змиите, все още омотана около ръката на Фийлдинг, се свлече и потъна обратно в сандъка. Джеймс гръмна пак, макар да знаеше, че от това няма полза, но просто се чувстваше вбесен и безпомощен. Защо Фийлдинг изобщо не помръдваше?

Змиите направо го изяждаха жив. От няколко минути той вече даже не шепнеше, нито пък дори потрепна, когато още една змия излезе и го ухапа. Просто стоеше там, на колене, пред онова прокълнато ковчеже, заровил ръце до лакти във вътрешността му, и се беше оставил змиите да го довършат.

— Джипсъм, бързо отведи Джеси оттук. Може да има още змии. Заведи я на по-безопасно място.

— Аз ще го направя — чу се гласът на Баджър и в следващия момент самият той вдигна Джеси на ръце.

— Да, Джеймс, ние всички сме тук — обади се Маркъс. — Не се ли усъмни в нещо, когато не видя никого от нас, докато ти и Джипсъм напускахте къщата с онези два пръта? Този тип тук май е почти мъртъв. Кой, по дяволите, е той?

— Не бяхме виждали истински злодей от толкова години — каза дукесата, но не направи нито крачка напред. — Не мога да понасям змии. Господи, толкова са отвратителни! Внимавайте, пазете се всички.

— Какво ще правим с този човек? — попита Спиърс.

— Аз също не мога да понасям змиите, дукесо.

— Радвам се, че Маги не дойде с нас — каза Сампсън. — Нямаше да й стане много приятно при вида на тези отвратителни гадини.

— Отдръпни се назад, Джеймс — посъветва го Маркъс. — Остави ме да видя дали не мога да се справя с останалите змии.

Той стреля няколко пъти в сандъка и кимна на Спиърс, който гръмна след него два пъти.

Джеймс изчака. Вече не се виждаше никакво движение, никакви вълнообразни повдигания под онази купчина от скъпоценности и монети. Той успя да отмести Фийлдинг от сандъка. Лицето му изглеждаше страшно — гадно, подпухнало бяло.

— Комптън?

— Да, Джеймс — отвърна той с прегракнал шепот. — Не мога да те видя, но те чувам, макар и слабо. Къде е Джеси?

— Тук съм.

— Моля те, кажи ми какво се е случило с онези колонизатори от Роаноук?

— Когато останали съвсем без храна, отишли при индианците кроатоа. Предполагам обаче, че след това са се самозабравили и са започнали да се държат като господари към същите тези индианци, които им спасили живота. За отмъщение индианците ги продали на испанците. Валантайн била отведена в Испания. По-късно тя се върнала в Англия и се омъжила за някакъв търговец от Бристол. Що се отнася до другите колонизатори, навярно повечето от тях са останали в Испания.

— Благодаря — прошепна умиращият. — Джеси, надявам се да не кажеш на мама, че аз съм убил Алън Белмонд. Тя винаги го е харесвала, защото просто не знаеше, че беше негодник.

— Ще запазя тайната ви — отвърна Джеси.

— Благодаря ти. — Фийлдинг потрепна веднъж и после остана съвсем неподвижен.

Една змия се плъзна нагоре по брега и запълзя с невероятна бързина по мочурливата трева.

— Той е мъртъв — тихо изрече Джеймс. — И всичко — заради това дяволско съкровище.

— Какво ще правим сега? — попита Джеси, като гледаше сандъка с погнуса. Още не беше изрекла тези думи, когато друга змия подаде глава на повърхността, а от дебелата й глава се посипаха монети.

Сампсън вдигна пистолета си и стреля. Влечугото се свлече обратно в сандъка.

— Ужасно е, Джеймс, просто ужасно — повтаряше като в транс Джеси и не можеше да откъсна поглед от сандъчето. — Тези скъпоценности и монетите, всичките са били откраднати от хора, които Черната брада е убивал, за да напълни този сандък. Това е просто нетърпимо…

— Съгласен съм — каза Джеймс и погледна първо Спиърс, после — Баджър, след това — Сампсън, и накрая — Маркъс и дукесата. Всички те бавно кимаха с глави.

— Нека отново да бъде на тинята и на змиите — каза дукесата. — Нека да потъне вдън земята.

Джеймс и Джипсъм заедно подпряха обутите си в ботуши крака върху сандъка и силно го ритнаха. Той се катурна обратно в тресавището и бавно започна да потъва, докато напълно се изгуби под черната повърхност. Една змия от сандъка за миг се издигна над водата, след което отново потъна заедно с него.

Дебели, белезникави мехури бавно се вдигнаха нагоре, разпукаха се и се изравниха с повърхността. Никой не промълви нито дума — всички само гледаха мълчаливо, докато водата отново стана неподвижна.

В дълго проточилата се тишина Джипсъм внезапно се обади:

— Цялото ми тяло ме сърби. Божке, мислех си, че искам да съм богат… Ама не по тоя начин, никогаж по тоя начин.

Внезапно дукесата се наведе и вдигна нещо от мочурливата трева край тресавището.

— Я вижте това — каза тя и без да се замисля, го избърса от полата си. Беше огърлица — изящен наниз от злато. Точно в средата му светеше рубин с тъмночервения цвят на зимен залез. Дукесата отърка рубина в дланта си, след което го вдигна към тях: — Но това е необикновена рядкост…

После го подаде на Джеймс.

— Тук има някакъв надпис. — Той приближи огърлицата към очите си, за да го разчете.

— Какво е написано? — попита Джеси.

— „Валантайн Суон, 1718, Едуард Тийч.“