— И успях. Затова просто си затвори устата, Джеймс.

— Такова си е моето момиче — каза Оливър с умиление и пристъпи навътре в стаята, за да може Бес да влезе зад него с голям сребърен поднос, върху който имаше храна, която би заситила двама дебели мъже. — Прати го по дяволите, Джеси!

— На обидчиви се правим, а? — коментира Джеймс и се отмести, за да може Беси да оправи възглавниците на ранената Джеси и да я вдигне в седнало положение.

— Хайде сега, мъничка сладурано, време е да ядеш и да не обръщаш внимание на тия мъже. То и без това, какво знаят мъжете? Единственото, дето могат, е да се перчат натам-насам, да дават глупавите си нареждания и да оставят едно малко момиче като тебе така да си повехне, без да направят нищо. Джеси, само им изскърцвай със зъби, като костенурка. Той, господин Джеймс, изобщо не е навикнал да му се сопват, но пък ти го направи.

— Ти си тази, която непрекъснато се разпорежда с мене, Бес — обади се Джеймс. — Не й давай на тази тук никакви съвети. Тя и без друго прави само онова, което не трябва, та даже и отгоре. Ти нея „мъничка сладурана“ ли я наричаш? Да му се додрайфа на човек.

— На мене „мъничка сладурана“ ми харесва. Млъкни накрая, Джеймс! Побеснял си само защото аз спасих Суийт Сузи, а не ти. Твоето наранено честолюбие започва да става досадно.

— Върви по дяволите, Джеси! Това няма нищо общо с нараненото ми честолюбие и ти много добре го знаеш.

— Ха!

— Хайде стига вече, господин Джеймс. Не искам детето да легне болно от ядове.

— Не, ти копнееш тя да се натъпче така добре и да стане толкова дебела, че да не може да се измъкне през вратата. И тогава ще й се наложи да остане тук и непрекъснато да се оплаква от всичко. Да виждаш още нещо, което да се нуждае от ремонт, Джеси? И какво им е толкова лошото на тези тапети?

Бес внимателно постави подноса върху скута на Джеси, след което я погледна с грейнала усмивка:

— Хайде сега си изяж всичко, дето донесох, миличка. Така за нула време ще почнеш да усещаш главата си като здрава кръгличка стафидка.

— Кръгличка стафидка с плешиво петно — допълни Джеймс.

— Тебе трябва отново да те ремонтират, Джеймс. Съжалявам, Бес, но не съм много гладна.

— Щеше да имаш апетит, ако не беше тук господин Джеймс да те мъмри непрекъснато. Хайде, вън оттук и двамата!

Докато излизаше през вратата след Оливър Уорфийлд, Джеймс извика през рамо:

— Хапни си, Джеси, хапни си. Предпочитам да си дебела, отколкото да си слабовато мършаво хлапе, което притиска нос по прозорците.

— За какво говориш, Джеймс? — полюбопитства Оливър Уорфийлд.

Джеси стисна очи, като дробеше с пръстите си едно парче бекон.

Джеймс продължи:

— Всъщност имах предвид тавана на твоя кабинет във фермата, не някакъв прозорец. А също имах предвид ушите й, не носа.

— О, така ли? — замислено промърмори Оливър. — Много странно наистина, че го казваш по такъв заобиколен начин.



На следващия ден, когато госпожа Уорфийлд, Гленда и каретата се появиха, за да си приберат Джеси у дома, Джеймс беше решил да не е там. Той си беше поставил и предупредителна система на подходящо място: Джипсъм, помощникът на Ослоу, трябваше да свирне два пъти с уста, а Джеймс щеше да яхне Тинпин и да отлетят с него като вихър. Но нещата не станаха точно така, както ги беше планирал. Джеймс остана като закован върху стълбището, когато Томас отвори вратата и посрещна госпожа Уорфийлд и Гленда. Какво, по дяволите, се беше случило с Джипсъм и с техния план?

— Госпожо Уорфийлд — каза той, покланяйки се на двете, след като бързо се овладя. — За мен е удоволствие, мадам. Гленда. Тъкмо носех на Джеси малко чай. Къде е Оливър?

— Ние сме твоите спасители, Джеймс! — Гленда се спусна към него, а възхитителният й бюст се понесе далеч пред нея. — Дойдохме да те освободим от Джеси. Много ли се оплакваше? Тя има навика да го прави. Сигурна съм, че ти е било трудно.

— Не съм имал никакви проблеми. Днес Джеси се чувства много по-добре. Бихте ли искали да дойдете с мен или може би ще ме изчакате тук, във фоайето?

— О, ще дойдем… — Гленда тръгна напред, впила поглед в чатала му. Тя застана плътно до него на стълбите, а гърдите й леко докоснаха лакътя му. Госпожа Уорфийлд просто грейна, като ги видя един до друг.

— Да — каза тя, — нека да идем да видим скъпата Джеси.

Скъпата Джеси обаче се чувстваше много зле. Главата й се пръскаше от болки. Джеймс не й беше разрешил да чете „Федерал Газет“, като й бе обяснил, че от това само още повече ще я заболи главата. Беше й скучно. Искаше й се Джеймс да е там, за да могат да спорят, или пък просто да го гледа. Когато той внезапно се появи на прага, тя се почувства така, сякаш в този миг слънцето грейна през черни облаци. Широка усмивка се разля по лицето й. В следващия момент обаче видя, че Гленда и майка й се промъкват от двете му страни, за да се втурнат към леглото й, при което усмивката й се стопи.

— О, моя скъпа, ненагледна Джеси… — пропя госпожа Уорфийлд и се смръщи на дъщеря си.

— Слушай, сестричке, не мислиш ли, че изглеждаш отвратително с тази оръфана коса и с този глупав бинт около челото ти?

Джеймс притвори за миг очи.

— Здравейте, мамо, Гленда. Аз съм добре. Само видът ми е лош. Къде е татко?

— Твоят скъп баща нямаше време да дойде да те вземе. Ти си го разстроила извънредно много, Джеси, с този твой последен подвиг. Горкичкият, трябваше да спи в чуждо легло, само и само да онази неопетнена репутацията ти.

Но баща й беше обещал, че ще дойде лично да я прибере, след което й беше намигнал, и тя разбра, че той просто ще й спести посещението на майка й. Явно не беше успял. Джеси въздъхна и се загледа с копнеж в каничката с чай, която Джеймс носеше, след което каза:

— Мамо, мисля, че на татко му хареса престоят тук миналата нощ. Той обясняваше на Джеймс най-различни неща, които той трябва да свърши, за да пооправи къщата си.

— Точно така, госпожо Уорфийлд. Вашият съпруг съвсем не е от стеснителните и времето, прекарано тук, му достави истинско удоволствие. — „Както и моето бренди“, допълни Джеймс наум.

Гленда просто се разхождаше из малката спалня, с реещ се поглед. Джеймс така и не проумяваше какво точно прави. Накрая му проблесна мисълта, че тя му се показваше — от всички страни. Не беше лоша гледка.

В следващия момент Гленда се обърна и мило му се усмихна:

— Защо двамата да не слезем долу, Джеймс, и да оставим мама да помогне на Джеси в обличането?

— О, Боже! — възкликна госпожа Уорфийлд. — Ами аз забравих да взема дрехи, Джеси. Е, нищо, тогава ще трябва да облечеш роклята, с която си била снощи, скъпа.

Джеси се сети за своите панталони и пребледня. Джеймс внимателно остави подноса на масата и взе отношение по въпроса:

— Съжалявам, госпожо Уорфийлд, но роклята на Джеси се съсипа от снощния дъжд. Старата Бес се опита да я пооправи, но беше невъзможно.

— Баща ти така и не ми обясни, Джеси, защо си била навън и си яздела в това отвратително време. Казвала съм ти вече, и то хиляди пъти съм ти казвала, че трябва да престанеш да се държиш така странно. Е, какво ще правим сега?

— Ако Джеймс ме остави с тази пижама и ми даде един халат, бих могла и така да се прибера у дома.

— Имаш пижамата ми — Джеймс лекичко й се поклони.

— Ще слезем ли долу, Джеймс? — попита Гленда и застана съвсем близо до него. Той усети парфюма й от рози и му се прииска да кихне.

— Не мисля, че е необходимо, Гленда. Госпожо Уорфийлд, позволете ми аз да занеса Джеси до долу. А, да, нека първо да й намеря едно наметало. Джеси, не ставай. Ей сега се връщам.

Гленда се загледа замечтано в Джеймс, докато той излизаше от спалнята. Тя се обърна към Джеси и въздъхна:

— Джеймс е толкова красив… Пита ли те нещо за мен?

— Не си спомням такова нещо — отвърна й Джеси.

— Не може да не го е направил, след като аз танцувах с него на бала в Попълтън. Той ме покани, преди изобщо да го бях забелязала. Не можеше да свали очи от мене. Призна ми, че танцувам невероятно грациозно.

Джеси с досада поклати, глава.

Гленда гнусливо се отмести от едно мокро петно на стената.

— Познавам те, Джеси. Ти си го принудила да ти обръща внимание, така ли беше? Престорила си се, че се чувстваш зле, и той се е почувствал длъжен да те остави да преспиш тук. Обзалагам се, че дори си правила сцени, за да не се отделя от тебе. Държал ти е и ръката, нали? В действителност не го е искал, Джеси. Той дори не мисли за теб като за жена — знаеш много добре това.

— Достатъчно, Гленда — каза госпожа Уорфийлд и погледна нервно през рамото си.

— А ето че сега го принуждаваш и да те занесе до долу на ръце. На ръце! Това е срамота, Джеси. Обзалагам се, че нарочно си съсипала онази твоя рокля.

— Стига, Гленда! — натърти отново госпожа Уорфийлд, като видя, че Джеси беше придобила обезпокоително блед вид. — Може би сестра ти действително не е добре. Остави я на мира. Точно така, иди да погледаш през прозореца, миличка. А, Джеймс, ето те отново и теб.

Без да се замисля, той отиде до леглото и тъкмо щеше да сложи Джеси в халата, когато госпожа Уорфийлд ахна:

— О, не, Джеймс, колко неприлично! Не, мило момче, изведи за момент Гленда навън, а аз ще се погрижа за Джеси. Точно така, Гленда, иди с Джеймс.

Джеймс внимателно понесе Джеси надолу по стълбите. Усещаше я как се беше сковала в ръцете му, някак отдръпната от него. Преди малко беше дочул по-голямата част от онова, което й казаха, и сега се чувстваше виновен, че я пуска да си отива. Вече си беше дал сметка, че животът й във фермата „Уорфийлд“ не беше кой знае колко приятен. Нищо чудно, че тя прекарваше цялото си време с конете. Чистеше торта от оборите. Кърпеше юздите. Яздеше и участваше в надбягвания. Редовно го побеждаваше. Затова сигурно не й беше толкова трудно да се оправя с майка си и с досадната си сестра, а ако не успяваше понякога, тогава, да, просто винаги можеше да избяга.

Той я отнесе до каретата и я намести върху седалката.

— Е, Джеси, това е. Ще мина утре да видя как се оправяш. Пази се.

Той се усмихна на госпожа Уорфийлд и Гленда.

— Дами, грижете се добре за нея. Тя изкара една доста тежка нощ.

— Не виждам защо — отвърна Гленда и се втренчи в горната част на крака му.

— Ще се оправим — каза госпожа Уорфийлд и позволи на Джеймс да я качи в каретата. — Направи малко място, Джеси — добави тя, като се обърна и се усмихна на стопанина: — Благодаря, че я прибрахте в дома си.

„Като че ли съм била някое давещо се кученце и той ме е намерил“, помисли си Джеси.

Джеймс мълчаливо загледа каретата, закриволичила надолу по дългата алея на имението. Между чакъла се подаваха бурени. Трябваше да изпрати някого тук да ги изтръгне. Освен това всичко изглеждаше голо. Трябваше да засади още дървета, може би няколко дъба и повече брястове. Искаше „Маратон“ да изглежда пищна, богата конеферма. Джеси беше права, мътните я взели! Имаше толкова много неща, които се нуждаеха от поправяне.

„Горкичката Джеси“, помисли си той, а после се засмя на себе си. Щеше да изпитва съжаление към нея… до следващото надбягване, в което ще участват.

СЕДМА ГЛАВА

Слънцето грееше ярко в онзи вторник сутринта, когато Джеймс се спускаше надолу по Колвърт Стрийт, покрай безброй издателства и книжарници, право към номер 27. Още от малко момче той редовно посещаваше книжарницата на Комптън Фийлдинг. Влезе в магазина с тесните пътеки между рафтовете, покрити от пода до тавана с книги. Много от тях бяха разбъркани купчини — находчивата книга на Мейсън за водния дренаж например беше поставена точно върху „Памела“ на Ричардсън. Фийлдинг обаче знаеше къде се намира всеки един отделен том. Изглежда тази сутрин търговията не вървеше много-много. Джеймс не видя никой друг в книжарницата. Това беше добре, защото предния ден бе получил писмо от Фийлдинг, че от Париж са пристигнали пиесите на Корней. Чувстваше се приятно развълнуван.

Сви зад един ъгъл и замръзна на мястото си. На две крачки стоеше Джеси Уорфийлд в задълбочен разговор с Комптън. Какво, по дяволите, правеше тя тук? Сигурен беше, че книгите не я вълнуват, тогава? Сигурен беше, че единственото, с което тя се занимаваше, бяха конските работи.

Той се ухили на себе си и се приближи малко, за да чуе какво си говореха. Щом тя можеше да подслушва, защо да не може и той?

— Господин Фийлдинг, вече за трети път ми предлагате да чета стари дневници. В този сега за какво става дума?

Комптън Фийлдинг, известна и начетена фигура в Балтимор, чудесен цигулар, който свиреше по градските празненства, човек с широки познания в много области, внимателно отгърна излинелите страници.

— Виж, Джеси, този дневник е на повече от сто години, някъде от около началото на осемнадесети век, според мен. Иска ми се авторът да го беше датирал, но той е пропуснал да направи това. Елиша Бентуърт ме посъветва да намеря стари календари и да сравня кога дните и датите съвпадат, а това ще ми покаже годините, но кой има време? Ето, този ценен дневник покрива период от около три години, повечето от които прекарани в Карибите. Какво знаеш за Карибите от онова време, Джеси?