— Това беше непростима грешка — промълви Слейд, без да я погледне.

— Какво?

Той упорито отказваше да я погледне.

— Ужасна, непростима грешка.

Тялото й се напрегна. Лицето й се обля в гъста руменина, когато осъзна, че той съжалява за целувката, докато та болезнено копнееше за устните му. Червеният цвят на лицето й се сгъсти, когато проумя, че без всякакъв срам се е опитала да съблазни този мъж.

— О, господи! — прошепна засрамена тя.

— Късно е да призоваваш Бога.

— О, господи — повтори Реджина, докато се опитваше да си представи какво ли си мислеше Слейд за нея.

— Но, разбира се, това напълно съвпада с плановете на Рик.

Тя го погледна озадачена.

— Имаш предвид идването ми в Мирамар, нали? Или говориш за интимността, която споделихме?

— Имам предвид всичко накуп. Аз не съм светец. И никога не съм искал да бъда — досега.

— Ти си добър човек — прошепна разпалено тя. — Много добър човек.

Слейд я прониза с безмилостен поглед. Когато се съвзе, гласът му беше дрезгав и студен.

— Ти или имаш дяволски развито въображение, или си твърде добра, за да си истинска. Не се опитвай да ме изкараш такъв, какъвто със сигурност не съм.

— Не съм си го и помисляла.

— Не възнамерявам да обсъждам характера си с теб.

— Добре — едва успя да промълви Реджина, потресена до дъното на душата си. Този път го бе влудила — заради целувката или заради молбата си, а вероятно и с двете. Не беше в състояние да проумее мрачната му сложна натура и в един момент се улови да ругае мислено човека, който го бе отгледал и възпитал.

А следите от целувката му още пареха на устните й.

* * *

Прашният път се виеше уверено на запад и нагоре, обгърнат от заоблени върхове с цвят на сушена слама. Върховете наоколо им ставаха все по-високи и по-високи. По обширните ливади кротко пасяха животни. Файтонът последва острия завой на склона и излезе на гол планински хребет.

Слейд не беше проговорил от мига, в който устните му срещнаха тези на Реджина. Той пришпори конете досами ръба на скалата и спря да огледа околността. Реджина си пое дълбоко дъх. Макар да бе силно впечатлена от гледката, която се разкриваше пред очите й, тя се притесняваше от погледа на Слейд, който внимателно я наблюдаваше.

Острият ръб на планинския хребет, където в момента се намираше файтонът, преминаваше в стръмен склон, който се спускаше в тучната долина отдолу. Отвъд долината се простираха заоблени планини с цвят на бронз, а в скута им се плискаха водите на Тихия океан. Реджина погледна въпросително Слейд.

— Мирамар?

Той кимна, неспособен да прикрие напиращата в погледа му гордост.

Никога преди Реджина не се беше сблъсквала с такова сурово очарование. Пред погледа й се простираше безбрежно пространство девствена природа, което внушаваше страх със своята необятност и същевременно неудържимо я привличаше.

Слейд вдигна ръка на север към отсрещната страна на тесния хребет.

— Голямата долина се намира ето там. Там са повечето ни гори и лозя. На отсрещния хълм е разположена къщата, но няма как да я видим оттук.

В тази посока планините бяха по-заоблени, напомняха й хълмовете, които Слейд й бе описал по-рано. Вековни дъбове и борови дръвчета внасяха свежест в пейзажа. А океанът опираше в хоризонта и приглушено-сините му води контрастираха с прошарените от лятното слънце върхове.

Реджина си пое дълбоко въздух. Стори й се по-чист, по-сладък и определено по-хладен от въздуха на Темпълтън. Слейд отпусна юздите. Сега пътят се спускаше плавно между хълмовете. След няколко минути навлязоха в долината. И още преди да стигнат границите на имението, Реджина разбра, че приближават морето. Можеше да долови вкуса на соления бриз, който развяваше кичури коса по гърба й.

Самото ранчо се намираше в дъното на долината, където земята плавно се издигаше, за да посрещне небето. Безбройните хамбари, конюшни и дървени постройки, всички боядисани в сиво, придаваха на фермата вид на уютно самостоятелно селце. Реджина си представи колко красиво би изглеждал Мирамар, ако всичко бе прясно боядисано, но не даде глас на мислите си.

Минаха покрай обширни портокалови градини. Слейд, който бе останал изключително мълчалив от онази злополучна целувка насам, сега охотно й разказваше за родния си дом.

— Дядо ми, Алехандро Деланза, предпочел да построи къщата тук, отколкото в другия край на долината.

— Не го обвинявам — промърмори Реджина. Обширното имение, издържано в испански стил, се открояваше ярко на фона на пастелносиньото небе, сякаш господстваше над всички хора, земи и живи същества по света.

Слейд я изгледа продължително.

— По онова време в долината не е имало градове, съществувала е само църквата в Сан Мигел.

— Дори и тогава къщата трябва да е изглеждала величествена.

Пътят водеше досами къщата и точно там свършваше. Когато наближиха околните хамбари и кротко пасящите на ливадата жребци, Слейд промълви:

— Преди време имахме стотици работници, а Мирамар осигуряваше прехрана за целите им семейства. Бяхме едно от старите имения, които по традиция задоволяваха всичките си потребности. Всичко, от което имахме нужда, се отглеждаше или произвеждаше на наша земя.

— Звучи доста романтично.

Слейд я погледна замислено.

— Но не и практично, а в днешните времена не е и конкурентоспособно. Сега разполагаме само с няколко човека, които се грижат за животните, един щавач, един касапин, готвачка и няколко помощници в къщата.

Бледа картина в сравнение с някогашните времена, помисли си Реджина. И някак тъжна. Слейд сякаш прочете мислите й.

— Не бих върнал времето назад, дори и да можех — добави той.

После насочи конете по пътя покрай хамбарите и помощните постройки направо към къщата. Към тях се насочи някакъв мъж, който нямаше действителна прилика със Слейд, но нещо в чертите му силно напомняше за него.

— Добре дошла в Мирамар. — Той отправи ослепителна усмивка към Реджина. — Аз съм Едуард.

Реджина също се усмихна. Топлото му приятелско отношение беше цяр за душата й след потискащото мълчание на Слейд. Той й помогна да слезе от двуколката.

— Сега разбирам защо Джеймс е бил толкова запленен от вас — промълви сърдечно Едуард.

Реджина инстинктивно долавяше, че този мъж е умел прелъстител, но той беше толкова красив, а чарът му така неподправен, че всичко останало губеше значение. Безобидният му флирт никак не я притесняваше и тя имаше чувството, че е добре тренирана в такъв вид отношения.

— Много мило от ваша страна — отвърна му спокойно тя.

— Предполагам, че сте свикнала да получавате ласкателства от страна на мъжете. Дали понякога не ви омръзва да ви повтарят колко сте красива?

Някъде зад гърба й Слейд шумно сваляше куфарите й на земята.

Вместо да се обърка, Реджина звънко се разсмя.

— Струва ми се, че сте голям измамник.

— Измамник? — Гримасата му беше дяволита и привлекателна. — Никога преди не са ме наричали измамник, но мисля, че ми харесва.

Реджина не сдържа усмивката си. Да, определено неведнъж бе участвала в подобна игра на думи и не само че бе опитна във флирта, но и изпитваше удоволствие от него. Запита се откъде ли е толкова веща в такива ситуации, след като е прекарала последните няколко години от живота си затворена в частно училище за млади дами. На подобно място едва ли беше имала възможност да флиртува с приятни млади господа. Тази мисъл я обърка.

— Е, отсега нататък със сигурност ще го чувате по няколко пъти на ден — ухили се хлапашки Едуард, — докато наистина се отегчите.

Реджина отново се усмихна, този път насила.

— Не мисля, че една млада дама би могла да се умори да я ласкаят — отвърна машинално тя. Беше силно обезпокоена от последната мисъл, която навести съзнанието й. Но не й остана много време да разсъждава над това, защото в следващия момент Слейд изсумтя презрително и привлече вниманието на двамата с Едуард.

— Наистина ли мислиш, че жените си падат по това?

Реджина бе искрено изненадана от реакцията на Слейд. За нея разговорът с брат му беше просто игра на думи. Едуард отново и се усмихна.

— Той ревнува. Ревнува, защото не би могъл да води мил разговор с жена дори ако животът му зависеше от това.

Слейд погледна внимателно Реджина, преди да отговори на брат си.

— Аз нямам нужда от „мили разговори“. Но ти, изглежда, си доста опитен в това отношение.

— Аз съм съкрушен — отвърна шеговито Едуард, но изглеждаше озадачен от поведението на брат си.

Слейд хвърли още един обвинителен поглед към Реджина.

— И двамата изглеждате опитни в това отношение.

Реджина не можеше да повярва, че Слейд е способен да я напада по такъв начин. Едуард изглеждаше не по-малко изненадан.

— Слейд — опита се да протестира той.

Слейд обаче не му обърна никакво внимание. Той захвърли пренебрежително на земята последните й куфари и мигновено изчезна в къщата.

Чувствата на Реджина бяха наранени, но тя внимателно прикри объркването си. Обърна се към къщата, за да скрие от Едуард лицето си, обляно в гъста руменина.

— Имате хубав дом — призна чистосърдечно тя.

— Къщата е била построена за пръв път през 1838 година — отвърна й припряно Едуард. После докосна ръката й. — Той не искаше да те засегне.

— Напротив. А аз, изглежда, наистина съм твърде опитна в изкуството на флирта.

— Понякога ми е трудно да разбера брат си — отвърна мрачно Едуард. — Повечето дами, които познавам, флиртуват.

Думите му никак не я успокоиха. В последните няколко часа съвсем последователно бе отблъсквала Слейд от себе си, макар и несъзнателно. Дължеше му живота си, това беше безспорно, а вместо да му се отблагодари, досега бе успяла само да го вбесява.

— Хайде да вървим, вътре е доста по-хладно — предложи любезно Едуард и й предложи ръката си.

Желанието му беше да разсее нерадостните й мисли, а в момента Реджина имаше нужда точно от това. Тя погледна отблизо къщата и осъзна, че това е една наистина красива сграда. Огромни олеандри — бели, червени и розови — обграждаха от всички страни величествената П-образна постройка. През величествената арка на отворения портал се виждаше огромна градина с екзотични, ароматни цветя, варовиков шадраван и каменна настилка в прасковен цвят. В дъното на двора имаше по-малка врата, която вероятно водеше към друга градина.

— Разбира се, от 1838 тук са правени редица подобрения — разказваше й охотно Едуард. — Това, което виждаш в момента, е само част от оригиналната постройка. Ние сме истинска калифорнийска фамилия — една от последните останали. Повечето вече разпродадоха имотите и земите си.

— Разбирам — промълви Реджина, изключително благодарна, че Едуард успява да внесе свежа нотка в обърканите й мисли.

— Вероятно многократно ще чуеш тази история, но през 1837 година мексиканският губернатор, Хуан Батиста Алварадо, е подарил тази земя на семейството ми в знак на признателност. По онова време повечето мексикански ранчо са били изключително испанска собственост, но когато през 1822 Мексико извоюва независимостта си, изявява претенции към Калифорния. Мексиканските войници и заселници, и дори някои чужденци, са подписали петиция и са получили огромни парцели земя. Нашият дядо е бил един от първите в това отношение. Разбира се, след като Калифорния стана самостоятелен щат, загубихме по-голямата част от земите си. Но имахме повече късмет от останалите калифорнийци, повечето от които загубиха всичко. А онова, което им остана, скоро бе разпокъсано на парчета. Рик никога не би го направил.

Реджина най-сетне успя да отърси мислите си от Слейд и заинтригувана се обърна към Едуард.

— Защо сте загубили земите си?

— Защото американците така пожелаха. Последното разпределение на земите бе твърде старо, оригиналните документи за правата ни — изгубени или нечетливи, а границите често бяха отбелязани от самата природа: например огромен скален отломък или свивката на някое поточе, или пък вековно дърво, ударено от гръмотевица. Но както навярно се досещаш, половин век е много време, напълно достатъчно, за да може един поток да промени посоката си или напълно да пресъхне, камъните да се преместят и дърветата да умрат или да бъдат изкоренени от силна буря. — Едуард вдигна небрежно рамене. — Така че повечето стари калифорнийски документи бяха унищожени, а земята се разпределяше между новодошлите. В продължение на години ние се борихме за собствеността си, и за щастие успяхме да запазим една трета от владенията си. — Той се усмихна. — Истината е, че старите граници на земите ни бяха твърде обширни, за да се обработват.