— Ти полагаш всички усилия да не се държиш като джентълмен, нали?

Слейд се усмихна, но насила.

— Така ли?

— Почти мога да чета мислите ти, Слейд.

Усмивката му угасна. Той се отблъсна рязко от стената.

— Не ми пука за какъв ме мислиш. Ако искаш да флиртуваш с Едуард и това го наричаш „любезност“, аз няма да съм този, който ще се опита да те спре. Но може би трябва да те предупредя. Защото в твоите книга Едуард може да е вписан като джентълмен, но той е преди всичко мъж.

— Какво трябва да означава това?

— Означава, че той няма да се поколебае да открадне целувка или две. Всъщност, ако го предизвикаш, със сигурност ще го направи.

Кръвта й кипна.

— Аз не го предизвиквам. — Но лицето й се обля в руменина, когато си припомни как бе предизвикала Слейд.

Той я погледна безразлично.

— Прави каквото искаш.

Тя потръпна. Този човек си мислеше най-лошото за нея. Имаше я за неморална. Но това си беше самата истина, нали? Не с Едуард, който, колкото и да беше привлекателен като мъж, не извикваше и най-малкия интерес у нея. Със самия Слейд. В каретата почти откровено го бе помолила за целувка, а само преди миг се бе опитала да го предизвика отново.

Двамата не откъсваха погледа си един от друг. Тишината вибрираше от напрежение. Реджина беше почти сигурна, че Слейд чете мислите й.

— Струва ми се, че е по-добре да се върна в града — едва успя да промълви тя.

Той я изгледа продължително, преди да мине покрай нея на път към терасата. В небето бяха надвиснали тежки облаци и хвърляха дълги, почти пурпурни, сенки над океана. Бризът ставаше все по-осезаем.

— Не — каза Слейд с гръб към нея. — С твоите мили усмивки и с тази „любезност“, ще станеш лесна плячка за всеки мъж, който има късмета да мине покрай теб. Рик е прав. По-добре е да останеш тук, докато си възвърнеш паметта.

Реджина тънеше в несигурност. Беше дошла в Мирамар, защото нямаше къде другаде да отиде и защото бе повярвала, че Слейд ще я закриля при тези странни за нея обстоятелства. Но че не му вярваше. Той я бе излъгал. И все пак, колкото и невероятно да беше, все още й се искаше да му вярва. Много й се искаше. Но как би могла? Не можеше да се довери на човек, който се бе опитал да я използва. Беше болезнено да се превърне в безпомощна жертва на Слейд.

Не можеше да отрече и безспорния факт, че изпитваше силен интерес към него като мъж. Не искаше дори да си спомня за допира на устните му върху своите, за силното му тяло, опряно в нейното. Не искаше да си помисля колко е привлекателен, мъжествен и силен. Не искаше да чувства този неудържим копнеж по него.

В този момент Реджина наистина се боеше. Не от странните обстоятелства или от онова, което й се беше случило, не от загубата на паметта си или от истинската си идентичност, боеше се от този загадъчен мъж, който стоеше в другия край на стаята с гръб към нея. И може би, само може би, се боеше от самата себе си.

— Защо не ми каза?

Той не се помръдна. Не отмести погледа си от облаците, които се носеха плавно към тях.

— Какво да ти кажа?

— Че Рик иска двамата с теб да се оженим.

Той се обърна с лице към нея.

— Виктория отново е развързала езика си?

Реджина чакаше напрегнато, опитвайки се да преглътне издайническите сълзи, предизвикани от новия прилив на болка.

— Защо не ми каза?

— Виждам, че не си особено щастлива от подобна перспектива.

— Аз ти вярвах.

— Не съм ти казал, защото все още не съм взел окончателно решение за себе си — отвърна й остро Слейд. — Истината е, че не съм се съгласил да се оженя за теб.

— Какво?

— Казах на Рик, че ще помисля.

— Казал си на Рик, че ще помислиш?

— Точно така.

Реджина не вярваше на ушите си. Доколкото беше разбрала, Слейд възнамеряваше да се ожени за нея заради парите й. Но не беше така. Той все още размишляваше над идеята. Това, че не бе приел на мига и не се опитваше да я притисне да склони, трябваше да я накара да изпита облекчение, но не стана така.

— Осъзнаваш ли, че това би било абсурдно?

— Колко абсурдно?

— Съвсем абсурдно.

— Защо ли ми се струва, че отказът ти е предизвикан изцяло от моята особа… и няма нищо общо с личността на Джеймс?

Реджина отстъпи инстинктивно назад, шокирана от силата на гнева му. Истина беше. Наистина бе забравила за мъртвия си годеник и за факта, че Слейд е негов брат.

— Така си и мислех.

— Но аз дори не помня Джеймс — опита се тя да се защити.

— Но аз го помня — отвърна той.

Болката му бе също толкова примитивна и необуздана, колкото и чувствата, които бе проявил по-рано във файтона. Реджина осъзнаваше, че няма право да става свидетел на чувствата му, както нямаше право да наднича толкова дълбоко в неговата душа.

— Вината не е моя. Не съм виновна за смъртта на Джеймс. Не съм виновна, че дори не мога да си спомня лицето му. Повярвай ми, най-много от всичко искам да си го спомня… и ми се иска той да беше жив.

Слейд я гледаше напрегнато, погледът му хвърляше гневни искри наоколо.

— Знаеш ли какво, Елизабет? Върви по дяволите!

Той премина бързо покрай нея и затръшна вратата на стаята.

Реджина не сдържа болезнения си стон. Грубите му думи отново събудиха гнева й. Тя се втурна към двойните врати и ги улови, преди да се затворят отново. Взираше се безпомощно след Слейд, а сълзите бликаха свободно по лицето й — същите сълзи, които бе сигурна, че е видяла и в неговите очи. Та нали и двамата плачеха поради едни и същи причини! А дали беше така?

Реджина не можеше да остане в Мирамар нито миг повече. Идването й тук беше грешка. Защото Мирамар не беше вече желаното убежище. Не можеше да пренебрегне факта, че Слейд бе предал доверието й. И тази рана дълго щеше да боли. Това не би трябвало да я измъчва чак толкова — все пак той беше само един непознат. Но законите на сърцето не се управляват от логиката. Слейд вече не беше нейният ангел спасител. И тази мисъл извика нови сълзи в очите й.

Тя се нуждаеше от него! Нима той не можеше да го проумее? Как можеше да й причинява това, когато тя изпитваше такава отчаяна нужда от него?

И въпреки всичко, докато приготвяше припряно багажа си, Реджина не можеше да изхвърли образа му от съзнанието си, не можеше да откъсне мислите си от него. Спомняше си онези свидни мигове, които не биваше да си припомня: неговата загриженост, когато я бе открил до железопътните релси, острите думи, които си бяха разменили с баща си, пламенната му целувка във файтона. В съзнанието й безуспешно бродеше едно безсмислено „ако“. Ако не беше загубила паметта си, ако не беше годеницата на Джеймс… Но сега всичко беше изгубено. Не молеше да промени реалността.

Можеше да остави всичките си вещи. Навън беше толкова горещо, а слънцето все още висеше високо в небето, че бе принудена да замени кокетната си малка шапчица с широкопола сламена капела. После обу удобни обувки с ниски токчета. Бяха съвсем нови, но не можеше да си позволи да изгуби ценно време в излишно суетене и търсене на по-износени. Трябваше да побърза, нямаше време дори да обмисли бягството си. Вече бе взела решение да се добере до Темпълтън и да се обади на доведената си майка, за да я помоли за помощ. След броени минути беше готова да тръгне. Инстинктите й нашепваха да побърза, преди да е променила решението си. Нямаше смисъл да моли Слейд или някой друг от семейството да я отведат до града. Те щяха да й откажат или да се опитат да я разубедят. Защото искаха да я омъжат за Слейд; защото искаха парите й.

Къщата бе построена на върха на едно възвишение. Реджина излезе на терасата, за да огледа стръмната околност и разбушувания океан пред себе си. За миг се запита дали нямаше да вали — небето бавно се смрачаваше, а морската повърхност бе нагъната от заплашителни вълни. Тя отхвърли моментното си колебание. Трябваше незабавно да предпази себе си и личните си интереси. Нямаше кой друг да се погрижи за нея. Вече не.

Реджина излезе на терасата. Възнамеряваше да се прехвърли през парапета и да скочи двайсетината фута до земята. Докато стоеше там, потънала в нерешителност, в съзнанието й изплува смътен силует. Само за миг й се стори, че различава чертите на някой, когото познава, някой, който й е близък и скъп, и който през смях й повтаря, че има сили да го направи. За част от секундата силуетът беше толкова ясен, че сякаш можеше да разпознае човека, а после мигът отлетя.

Реджина замръзна, вкопчила вцепенените си ръце в парапета на терасата. Споменът бе отлетял — а беше сигурна, че е било спомен. Току-що си бе припомнила някого, някой важен за нея човек. Сигурна беше в това. А после силуетът му отлетя в тъмнината на забравените й спомени.

Кой ли беше този неин познат, който така смело е прескачал през тераси? Реджина копнееше за отговор и беше горчиво разочарована, задето не успя да се вкопчи в този образ миг по-рано, когато бе изплувал от бездната на забравата. Чувстваше се съкрушена, а безпомощните сълзи отново изпълниха очите й.

Тя решително се отърси от унинието и реши да се заеме със задачата си. Нямаше нужда от паметта си, за да проумее, че не е от типа хора, които без страх прескачат тераси, така че решително обърна гръб на парапета. Без да спира да мисли, защото това би й дало възможност да се разколебае, Реджина излезе на двора. Пробяга през ухаещата цветна градина, а после и съседния преден двор. Тичешком стигна да входния портал и се облегна изтощена на стената. Опитваше се да сдържи дъха си. Вятърът се усилваше. Несдържаният му порив надигна полите й и ги надипли около краката. Всеки момент можеха да открият отсъствието й. Тя напрегна слуха си за някакви гласове, но никакъв необичаен шум не стигна до слуха й.

Сега сърцето й препусна учестено. Прикритото й бягство я караше да се чувства като престъпник. Тя надникна предпазливо през железните порти. Може би заради времето, а може би заради обедния час — време за почивка — наоколо нямаше никой. Когато бяха пристигнали преди няколко часа, около конюшните и кошарите кипеше бурна дейност. Не би могла да избере по-подходящо време за бягство. Тя мигновено се стрелна през двора.

Не беше помислила за кон, но сега разбра, че ще й трябва, ако искаше да стигне до Темпълтън преди спускането на нощта. Би било истинско безумие да тръгне пеша. По пътя насам не бе видяла никакво движение по пътя, но дори и да срещнеше някого, не би си и помислила да пътува до града с непознат човек. Самата идея бе недопустима.

Реджина не срещна никого, докато вървеше по пътеката към конюшнята. Един предпазлив поглед вътре й подсказа, че вътре няма дори и коняр. Нещата не биха могли да се наредят по-добре. Тя се вмъкна бързо. Беше тъмно като в рог, но не смееше да включи никакво осветление. В задното помещение намери седло и юзди. Беше почти сигурна, че никога преди не е оседлавала кон.

Тя избра най-спокойното на вид животно в конюшнята. Макар да й се струваше, че е виждала кон и преди, отне й доста време да го оседлае и още повече да го обуздае. Животното я гледаше напрегнато, макар да стоеше неподвижно. Реджина се опита да го успокои с нервни, припрени думи. Миг по-късно го изведе от бокса.

Опитвайки се да запази спокойствие и присъствие на духа, Реджина заведе животното до една висока бала сено, набра полите си в ръка и без да обръща внимание на затрудненията и пълната липса на всякакво благоприличие, яхна коня по мъжки. Животното подскочи неспокойно, а тя се сниши и се вкопчи нестабилно в седлото. Докато се опитваше да си вдъхне кураж, тя скъси юздите до нужния размер. Макар да не беше опитна ездачка, беше очевидно, че не е и пълна невежа.

Тя пришпори животното извън обора. Вятърът се блъскаше необуздано в тялото й. Конят се изправи на задните си крака и едва не я повали на земята. Реджина стисна здраво юздите и се притисна към гърба му. Конят танцуваше като обезумял.

— Моля те, приятел, не сега — извика тя и се огледа отчаяно наоколо си. Реджина пришпори коня с токовете на обувките си, твърдо решена да се махне от тази къща, колкото е възможно, по-бързо.

Кестенявата кобила незабавно отвърна на подтика й и се втурна стремглаво напред. Реджина едва успяваше да се задържи на седлото, тялото и подскачаше безпомощно.

Вятърът отнесе сламената шапка от главата й. Вкопчена в седлото и юздите, Реджина вдигна предпазливо поглед и я видя как отлита. Роклята се диплеше високо над бедрата й. Лош късмет! Очевидно наближаваше буря.

За миг й хрумна да се върне назад.

Видя мрачното лице на Слейд, тъмните му напрегнати очи. Решимостта й сякаш се сломи. А в следващия момент вече нямаше възможност да избира. Полите й се вдигнаха отново, този път по-високо отпреди. Кобилата изцвили разтревожено и след мощния порив на вятъра, който повдигна високо опашката й, препусна неудържимо в бесен галоп.