Викът на Реджина замря на гърлото й. Трябваше да съсредоточи всичките си усилия, за да не падне от седлото. Конят препускаше бясно напред, а Реджина почувства, че започва да се смъква от гърба му. Животното се понесе още по-скорострелно. Тя се опита да се задържи на седлото, но усилието й беше безнадеждно. От устните й се изтръгна пронизителен писък, преди да изпусне юздите и да се изтърколи безпомощна в праха.

Приземи се по гръб, обърната леко встрани, с такава сила, че дъхът й замря. Когато способността й да диша се възобнови, тя пое с благодарност скъпоценните глътки свеж въздух. Погледът й се закова в мрачното, надвиснало над земята, небе. Много внимателно Реджина се опита да приседне, макар да не се доверяваше на способностите на натъртеното си тяло. Но успя да се изправи, макар усилието да се оказа непоносимо болезнено. Тя въздъхна с облекчение.

Конят бе изчезнал.

Огледа се безпомощно наоколо, но нямаше и следа от животното — нито пък от къщата. Реджина не знаеше дали да изпитва облекчение, или ужас от това откритие. Разтреперана, тя се изправи на крака и огледа тревожно небето. В далечината, където би трябвало да се намира океанът, всичко тънеше в непрогледен мрак. Но не можеше да се върне сега. Беше стигнала толкова далече, че бе длъжна да продължи. Докато вървеше по прашната пътека, вятърът я блъскаше безмилостно в гърба, тикайки я мощно напред. На всяка крачка хвърляше поглед през рамо, но никой не я преследваше. Слейд не я преследваше.

Реджина имаше чувството, че цял живот се е скитала по прашната пътека. Краката я боляха толкова силно, че накуцваше и се чувстваше изтощена до смърт. Вятърът бе променил посоката си и сега я блъскаше безмилостно в лицето, а тя се виждаше принудена да се бори за всяка крачка, която я отдалечаваше от Мирамар. Дори високите и яки борови дръвчета се огъваха под жестоките пристъпи на вятъра. Сега боровете се разреждаха и отстъпваха място на огромни дъбове, но това само й подсказваше, че не е изминала повече от няколко мили от пътя си към града.

Небето бързо се смрачаваше. Беше напуснала къщата в ранния следобед, но скоро щеше да се свечери. Скоро семейство Деланза щяха да се съберат за вечеря — и да открият нейното отсъствие.

Реджина отново преглътна дълго сдържаното ридание.

Нямаше да успее. Беше извървяла само няколко мили, а вероятно вече бяха изминали повече от два часа от тръгването й. Ако си спомняше добре, кръстопътят, който се намираше недалече от града, беше поне на дванайсетина мили от сегашното й местоположение. Нима щеше да прекара нощта сама сред тези гъсти горски шубраци? Самата мисъл бе ужасяваща. По пътя насам Слейд й бе говорил за хищниците, които обитавали горите на Мирамар. Можеше ясно да си представи глутниците гладни вълци, излезли през нощта на лов за плячка. Реджина потръпна. А после, за да стане всичко още по-сложно, по земята се изсипаха първите едри капки дъжд.

Реджина се закова на място и впери поглед в застрашителното небе.

— О, не — простена тя. Може би в отговор на думите й, небето сякаш се разтвори и изсипа над гората истински потоп.

Само за миг дрехите на Реджина се просмукаха с вода. Досега й беше студено, сега вече замръзваше. Вятърът свиреше гневно в дърветата. Короните на дърветата над главата й възпираха част от водната струя, но тя вече беше подгизнала до мозъка на костите си. Дори да поискаше да се върне назад, силите й я напускаха, а дъждът й се струваше непреодолима пречка.

Реджина беше мокра и изтощена. В миг душата й се изпълни с угризения заради глупаво скроеното детинско бягство. Но сълзите не можеха да я отърват от бедите. Ако имаше късмет, отсъствието й вече трябваше да е открито и скоро щяха да я спасят. Отново.

И тогава дочу името си.

Тя се напрегна. Вероятно гласът беше само продукт на въображението й. Тя се вслушваше напрегнато, но до слуха й долиташе само свистенето на вятъра — а дали не беше вълчи вой? Дъждът се блъскаше ожесточено в земята и допълваше шумната смесица от звуци. Реджина се опита да погледне назад към пътя, но вечерният сумрак обрече опита й на провал. Тя обгърна с ръце тялото си, което вече се тресеше неудържимо от студа.

— Елизабет!

Някой викаше името й и ако бе дочула правилно, това бе гласът на Слейд. Искаше й се да се втурне лудешки напред — не за да избяга, а за да се хвърли в ръцете му.

Беше такава глупачка!

— Елизабет!

Гласът му вече се долавяше по-ясно. Тя приклекна, внезапно спомнила си за неговото предателство. Сега това сякаш нямаше значение.

— Слейд! Слейд, тук съм!

Наблизо проблесна лъч светлина и се насочи право към нея. Тя дочуваше оживеното цвилене на коня му. Реджина се изправи.

— Слейд!

Силуетът му изплува от тъмнината като фантом от гъста мъгла. Очертанията на фигурата му ставаха все по-ясни, докато накрая двамата с коня му се озоваха пред нея, като някакъв митичен кентавър. Той скочи пъргаво на земята и се втурна към нея. Пончото му се вееше неудържимо, факлата в ръката му проблесна пред очите й и мигновено я заслепи. Когато я съзря, той се втурна лудешки към прегърбената й фигурка.

Реджина не се помръдна. Тя се облегна изтощена на дървото, изхлипа от облекчение и търпеливо зачака своя спасител.

7

Слейд я придърпа несдържано в ръцете си. Жестът му не приличаше особено на прегръдка. Изглеждаше вбесен. Реджина избърса горещите сълзи, които внезапно бликнаха от очите й. За пореден път този мъж спасяваше живота й и за пореден път тя изпитваше неимоверно облекчение от появата му.

— Знаеш ли, че в тези гори бродят вълци и планински лъвове?

— Вълци и лъвове?

— Да! — Той тръсна енергично глава, за да подчертае думите си. Реджина подскочи в ръцете му като коркова тапа по развълнувана водна повърхност. — Господи! Цялата си прогизнала!

Реджина обгърна тялото си с ръце. Слейд внимателно се отдръпна и тревожно я огледа.

— Изобщо не се опитвай да ми противоречиш — каза й с глас, който наистина не допускаше никакъв протест.

Неспособна да мисли повече за каквото и да е бягство, Реджина с удоволствие се остави на умората — и в ръцете на Слейд. Беше толкова изтощена, че се чувстваше щастлива, задето има кой да се погрижи за нея.

— Добре. — Тялото й започна да трепери неудържимо. Студът проникваше до всяка клетница от изтощената й плът.

Внезапно Слейд свали пончото си, после тежката кожена жилетка и меката вълнена риза. Реджина го гледаше като омагьосана, мигновено забравила за студа. Тялото му беше красиво. Целият беше красив. Не беше много едър мъж, но всеки инч от тялото му представляваше съвършено изваян мускул. Стойката му излъчваше сила и мъжественост.

Той я гледаше навъсено, докато обличаше отново жилетката върху голия си торс.

— Сваляй дрехите!

Реджина не вярваше на ушите си.

— Какво?

— Сваляй дрехите, преди да си настинала, и облечи моята риза.

— Шегуваш се, нали?

— Не, напротив. — Слейд посегна към блестящите месингови копчета на жакета й. Преди Реджина да успее да реагира, с няколко ловки движения на пръстите той ги разкопча и свали дрехата от гърба й.

— Какво правиш? — извика тя, като същевременно се опитваше да обуздае ръцете му, които в момента повтаряха действията си със смачканата й блуза.

— Трябва да облечеш сухи дрехи — отвърна той и разкопча копчетата на ризата й. — И не възнамерявам да губя време в безпредметен спор с теб.

— Намеренията ти може и да са безобидни, но това е недопустимо! — извика почти истерично Реджина и, притискайки гърдите си с ръка, започна да отстъпва назад, докато главата й се блъсна в един нисък клон на близкото дърво.

Слейд посегна към корсета й.

Тя сграбчи китката му с изненадваща сила.

— Не си го и помисляй! — Реджина очевидно бе твърдо решена да се бори. Цялото й тяло трепереше, но в очите й се четеше смъртен ужас. Нямаше значение, че Слейд очевидно се боеше за здравето й; намеренията му надхвърляха всякакви допустими граници. Ако се опиташе да свали блузата и корсета й, щеше да му издере очите.

Един дълъг миг измина в мълчание.

— Няма да си първата жена, която ще видя гола — изрече Слейд накрая.

Реджина пребледня. Думите му не й подействаха успокоително. Дори напротив — възбудиха неистов гняв. Сега беше по-твърдо решена от всякога да остане напълно облечена.

Слейд не се опита да я убеждава отново. Преди тя да осъзнае какво става, той я завъртя пред себе си и я притисна в желязната хватка на ръцете си. Реджина не спираше да крещи, докато пръстите му се бореха с връзките на корсажа й. Този мъж очевидно имаше богат опит в свалянето на дамски корсажи. Тази мисъл й се стори също толкова отблъскваща, колкото и първата. Вбесена едновременно от безобразната му постъпка и от обидната ловкост, с която се справяше с дрехите й, Реджина се гърчеше като змиорка. Неведнъж Слейд се видя принуден да прекрати за миг усилията си, за да я хване по-здраво. Когато най-сетне успя, и двамата бяха задъхани и поруменели от борбата.

— Стига! — извика Реджина, излязла извън кожата си от гняв. Ужасяваше я мисълта, че стои почти гола пред очите на този мъж и единствено копринената й долна риза прикриваше гърдите й от него. Влудяваше я и неговият поглед, който се плъзна подробно по тялото й, сякаш Искаше да инспектира съдържанието на бельото й. — Достатъчно! Няма да съблека ризата си. Върни ми дрехите! — След кратка пауза, тя добави почти умолително: — Моля те!

— Ще трябва да свалиш всичко, преди да си хванала пневмония. Аз няма да гледам.

Реджина вилнееше като фурия.

— И защо ти е да гледаш? Ти вече получи каквото искаше.

— Ако наистина мислиш така, много се лъжеш.

Реджина обгърна още по-плътно тялото си с ръце, сякаш се надяваше по този начин да изтрие погледите му от кожата си; лицето й гореше. Дори не се осмеляваше да осъзнае последните му думи.

— Няма да си сваля ризата — повтори решително тя. — А сега ще мога ли да получа дрехите си обратно?

Слейд нави ризата си на топка и я хвърли право към нея.

— Сваляй проклетата риза и облечи това!

Реджина го погледна като разярена тигрица, но не посегна към дрехата. Това би било недопустимо. Нямаше да се разголи пред този мъж. Шокът затрудняваше дишането й.

— Не.

— Е, принуждаваш ме да сторя нещо, което няма да е по вкуса ми — промърмори Слейд под носа си.

Реджина едва бе започнала да се отпуска, но това продължи само две секунди.

С решително изражение на лицето Слейд сграбчи копринената й риза. Реджина реагира мигновено — опита се да изтръгне фината материя от ръката му. В следващия момент ризата изпращя и се разкъса на две.

Един дълъг миг вниманието на Слейд бе изцяло съсредоточено върху нея. Тя се сепна и покри тялото си с ръце. Лицето й беше бяло като тебешир, дишането й — накъсано. Не можеше да пророни и дума, не вярваше, че това наистина й се случва.

Слейд поне имаше благоприличието да се изчерви.

— Не съм искал да разкъсам проклетата риза върху тялото ти.

Реджина стоеше неподвижна, притиснала с ръце голите си гърди, за да се предпази от изгарящия му поглед. Думите му извикаха в съзнанието й представа, която не би трябвало да я привлича: Слейд, мълчаливо приведен над нея, да къса нетърпеливо дрехите й в прелюдия към любовната игра. Тя потръпна. Нима такива сцени бяха достойни за въображението на една дама? Как изобщо й бе хрумнало подобно нещо? — Елизабет, исках само…

— Не! — извика тя като обезумяла, гласът й проехтя неестествено в тишината на нощта. — Не ме интересува какво си искал да направиш! Виж какво направи в действителност! Как можа? Как можеш да се отнасяш към мен по такъв начин?

Руменината по лицето му се сгъстяваше с всяка нейна дума. За миг острите им погледи се срещнаха, после се пръснаха в различни посоки.

— Прости ми. Права си. — Той отново й подаде ризата си, тя я пое, без да отмества ръце от гърдите си. — Облечи това. Аз отивам да взема одеяло.

Реджина все още трепереше, но едва ли само от студа. Страхуваше се, че е полугола с почти непознат мъж в горския гъсталак. Страхуваше се от самия Слейд. Боеше се, че преди миг бе видял гърдите й. Слава богу, той излезе от кръгчето светлина, осветено от единствената факла, и потъна някъде в тъмнината.

Реджина премигна объркано при вида на ризата му, неговата риза. Лицето й отново се окъпа в гъста руменина. Как би могла да облече тази риза? Тази риза беше снежно бяла и памучна, омекнала от честото пране и затоплена от неговото тяло. Тя преглътна. Как би могла да облече тази дреха, когато само преди миг тя бе покривала неговото тяло? Как да я сложи върху голите си гърди? Ако го направеше, това щеше да е най-интимният акт, който някога е споделяла с мъж, беше сигурна в това. Но самата идея, тази безумна идея я зашеметяваше и я оставяше без дъх.