Бренда Джойс - Тайни

Слейд очевидно беше извън кожата си от гняв. Той погледна свирепо Рик.

— Колко точно честен възнамеряваш да бъдеш с нея? Не мислиш ли, че можеш да й дадеш и малко почивка? За бога, та тя дори не си спомня коя е! Остави я на мира!

Реджина бе изумена — Слейд се опитваше да я защити от Рик!

— Ти стой настрани от това, момче — отвърна решително баща му. — Това е проблем между мен и нея. И не си мисли, че дори и за миг съм забравил, че тази жена страда от амнезия!

— Слейд — промълви Реджина и докосна умолително ръката му. — Всичко ще бъде наред.

— Как не!

— Дай ми още една възможност — повтори благо Рик.

Реджина се обърна към него.

— Добре.

Рик я хвана за ръката и погледна мрачно Слейд.

— Не е нужно да присъстваш. Всички сме наясно с позицията ти.

— Не! — отвърна презрително Слейд. — Никой не е наясно с позицията ми. — Той напусна стаята с широки и решителни крачки.

Реджина нямаше възможност да го последва. Рик вече я водеше през коридора.

— Да отидем в кабинета ми, където ще можем да поговорим насаме — каза й любезно възрастният човек.

Изглеждаше усмихнат, приятелски настроен и толкова искрен, че Реджина трябваше постоянно да си напомня, че този човек не е такъв, за какъвто се представя. Не биваше да забравя, че той я бе измамил, че се бе опитал да се възползва от нея.

Кабинетът му беше тъмен и прохладен. Рик затвори внимателно тежката врата от червено дърво и я заведе до широко кресло, тапицирано с кожа.

— Трябваше първо да дойдеш при мен, преди да се опиташ да избягаш през глава в онази страховита буря — каза сърдечно той.

— Бях твърде разгневена.

Рик поклати тъжно глава.

— Предполагам, че не трябва да те обвинявам.

— Ти ме излъга. — Думите й бяха хладнокръвна констатация.

— Не съм те лъгал. Просто ти спестих част от истината — отвърна спокойно Рик.

— Трудно ми е да доловя разликата.

— Но разлика има, огромна разлика. Двамата с баща ти наистина израснахме заедно — ако решиш, можеш да попиташ когото поискаш наоколо. Уговорихме брака между двама ви с Джеймс, защото и двамата го искахме. Джордж искаше ти да бъдеш господарката на Мирамар, а аз исках вашият син да наследи земите ми.

— И освен това искаше моите пари.

— Няма да те заблуждавам. И не съм те лъгал преди. Нуждаем се от твоите пари, Елизабет. Не разполагаме с почти никакви средства. Повечето големи имения като нашето са безпарични. Това е публична тайна и не е никак необичайно. Нямаме причина да се срамуваме от този факт. Но ние имаме изобилие от земи. Разполагаме с поля, гори, животни и огромно емоционално наследство. — Тъмните очи на Рик блестяха от вълнение. — Парите винаги могат да купят земи като тези, но не и традициите, родословието, миналото, което върви ръка за ръка с тях. Парите могат да купят и бъдещето. Да, ние имаме нужда от твоите пари. Но погледни само какво получаваш в замяна!

Реджина проследи погледа на Рик и очарована си каза, че баща и син имаха поне една обща черта — огромната любов към Мирамар. Погледът й се понесе на юг през отворената врата на терасата към назъбената линия на голите, златисти, величествени планини, които представляваха поразителна гледка на фона на прозрачносиньото небе. Точно срещу нея заоблените хълмове се спускаха стръмно надолу към огледалната повърхност на Пасифика. А вдясно боровете сякаш опираха в небето. Гледката беше зашеметяваща. Реджина нямаше какво друго да направи, освен да се съгласи безмълвно с Рик. Той беше прав. Парите можеха да купят много неща, но не и дом като този. Реджина се съмняваше, че някъде в този прекрасен свят, сътворен от щедрия Господ, би могло да съществува второ кътче като това.

— Мила моя — промълви усмихнат Рик, — аз може и да искам пари, но това не означава, че за мен ти не си част от семейството. Джордж ми беше като брат — братът, който никога не съм имал. Ти си негова дъщеря. И Джеймс те обичаше. Той е мой син, първото ми дете. Твоето благосъстояние е изключително важно за мен — как би могло да не бъде?

Изпълнена с противоречиви чувства, Реджина откъсна погледа си от вълшебния пейзаж на Мирамар и го насочи към Рик. Не искаше да заминава. И не можеше да отрече, че Мирамар е един сън, едно приказно късче магия. В момента тя беше самотна жена без дом и без минало и идеята да ги намери именно тук й се струваше доста привлекателна. Чувствата й обаче се преплитаха с естествената човешка потребност да пази интересите си. Но защо трябваше да мисли, че Рик я лъже? Загрижеността му за нейното благосъстояние и неотложната нужда от нари не бяха взаимноизключващи се величини. Не и задължително. Не и предвид конкретните обстоятелства, не и след неразривната връзка между Рик Деланза и Джордж Сейнт Клер.

Рик се усмихна.

— Нима е толкова недопустимо да се надявам, че двамата със Слейд може да се харесате и да се ожените? Нима е грешно от моя страна да искам да те направя част от семейството, както двамата с Джордж го бяхме намислили? Сега Слейд е моят наследник, Той се противи, защото открай време изгаря от желание да се бори с мен, но накрая ще изпълни дълга си. Само почакай и ще видиш.

— Искаш да кажеш, че Слейд ще се ожени за мен? — Гласът й прозвуча спокойно, но сърцето й замря.

— Нямах предвид точно това — отвърна Рик и се облегна удобно в креслото си. — Имах предвид, че той ще наследи Мирамар. Както би трябвало да бъде. Разбира се, аз продължавам да се надявам, че той ще се съгласи да се ожени за теб. Но не мога да го насилвам, както не мога да насилвам и теб.

Реджина отчаяно се опитваше да запази спокойствие. Опитваше се да не позволи думите на Рик да я извадят от равновесие. Опитваше се дори да не помисля за възможността двамата със Слейд евентуално „да се харесат и да решат да се оженят“.

— Все още искам ти да останеш тук, Елизабет, поне докато се възстановиш. Може би един ден все пак ще решиш, че искаш да останеш тук, може да прецениш, че синът ми не е чак толкова лош. Господ ми е свидетел, че съществуват безброй жени, които биха дали дясната си ръка само за един минимален шанс да се оженят за Слейд.

Ръцете на Реджина трепереха неудържимо. Тя ги стисна в скута си, за да прикрие изгарящите си емоции от Рик. Защото нямаше причини да се съмнява, че за повечето жени би бил достатъчен само един поглед от страна на Слейд и те биха постъпили точно така, както баща му твърдеше.

Слейд не излизаше от мислите й. Но внезапно тя почувства присъствието на друг мъж, някой, който отчаяно се опитваше да си пробие път през тъмните лабиринти на изгубеното й съзнание. После усещането отлетя и Реджина безпомощно се запита дали съзнанието й не си правеше лоша шега с нея, или просто безуспешно се опитваше да й напомни за някой, който някога е имал огромно значение в живота й. И ако беше така, дали образът на Джеймс не се опитваше да изплува от бездната на забравата?

— Какво има? — попита я рязко Рик, вперил проницателните си тъмни очи в лицето й.

Реджина докосна пулсиращото си слепоочие.

— Мисля, че бях на път да си спомня нещо, някого, но образът му мигновено изчезна от съзнанието ми. Вчера ми се случи същото.

— Но това е прекрасно!

Реджина почти не го чуваше. Можеше да се закълне, че вчера споменът за някого се бе опитал да изплува в съзнанието й. Дали паметта й не се опитваше да се завърне? Лицето й се озари от светлия лъч на надеждата. И точно тогава й хрумна, че ако беше обичала Джеймс, то заедно със спомените щеше да се върне и любовта й към него. Тялото й се вцепени.

— Веднага щом си спомниш нещо, трябва да ми кажеш — заши Рик в този момент. — Шерифът иска да говори с теб веднага щом си възвърнеш паметта, дори ако спомените ти са още съвсем смътни.

Реджина остана неподвижна. Не само че вълнението я напусна, но на неговото място в сърцето й се настани смъртен страх. В живота определено имаше неща, които човек би предпочел да забрави.

Страхът навярно се беше изписал на лицето й, защото Рик се наведе през бюрото си и стисна успокоително ръката й.

— Не се притеснявай за шерифа. Това е само формалност.

Но не шерифът беше този, който я притесняваше. Боеше се какво ли ще изпита от загубата на Джеймс, когато най-сетне изплуваше от тази духовна пропаст. А когато паметта й се възстановеше напълно, какво ли щеше да стане е отношенията й със Слейд?

— И така? — усмихна се дружелюбно Рик. — Готова ли си да приемеш за известно време старомодното гостоприемство на нашето ранчо?

Реджина го погледна несигурно. На устните й играеше бледа усмивка. Внезапно бе изпитала невероятно душевно успокоение при мисълта, че миналото за нея продължава да е тъмна територия, защото подозираше, че в противен случай ще да се изправи пред неразрешима жизнена дилема.

— Да, готова съм да остана.

Рик сияеше. Усмивката му беше толкова лъчезарна, че Реджина просто трябваше да му се усмихне в отговор.