Брат му никога нямаше да му прости похотливите фантазии — фантазии, които изпълваха съзнанието му от момента, в който за пръв път беше зърнал Елизабет, фантазии, свързани само и изключително с плътските наслади. Още по-малко би му простил, ако тези фантазии се превърнеха в действителност. Дали мъртвите можеха да четат мислите на живите си роднини? Слейд страстно се надяваше да не могат. Някои тайни просто трябваше да се запазят непокътнати.

Но Джеймс така и не се материализира. Ако духът му наистина бе навестил потъналата в мрак стая — Слейд се разкъсваше между надеждата и неверието — то сега вече със сигурност го нямаше. В притихналия кабинет нямаше никой друг освен самият Слейд.

Единственото възможно решение се оформи в съзнанието му с ослепителна яснота. Беше толкова очевидно — и същевременно така невъзможно — че Слейд гръмко се разсмя, без да чувства и искрица веселие в душата си. Можеше да се ожени за Елизабет и да получи парите й, да спаси Мирамар. Но това щеше да е само формален брак. Така всички щяха да останат доволни: Рик, банката, дори и Джеймс. Елизабет също щеше да е доволна, защото щеше да запази благоприличието, достойно за една истинска дама. Всички щяха да са доволни — всички освен самият Слейд.

Той отдавна знаеше, че е копеле. Баща му го бе натяквал многократно, а малкото жени, които бяха белязали живота му, също не бяха пропуснали да му напомнят този факт. Дори собствената му майка не го беше обикнала достатъчно и го бе изоставила още като бебе. Начинът, по който възнамеряваше да реши този заплетен проблем, само доказваше колко прави са били всички останали. Но поне в едно нещо щеше да бъде безкомпромисен, поне в едно отношение щеше да се държи достойно: щеше да се ожени за Елизабет, да й даде дома си, името си и закрилата, от която тя очевидно се нуждаеше. Но бракът им щеше да си остане формален. Завинаги. Щеше да сключи съюз, който да му донесе богатството й, за да спаси Мирамар.

Но бракът щеше да остане формален.

Сега, след като решението беше взето, Слейд се питаше дали ще може да го изпълни.

10

Слейд напусна кабинета на баща си. Дори не си направи труда да включи осветлението в коридора — можеше да прекоси цялата къща със затворени очи. Той влезе в трапезарията, наля си пълна чаша текила и отпи от нея, като през цялото време се взираше сляпо в стената. Пред очите му непрестанно стоеше образът на Елизабет и понеже щеше да сключи формален брак с нея, кой знае защо я виждаше в облекло, в което не искаше да я вижда, нямаше право да я вижда и никога нямаше да я види в действителност.

Изведнъж осветлението заслепи очите му.

Слейд премигна.

— Знаех, че си ти — каза Рик. — Празнуваме ли?

— Да празнуваме? — Слейд се усмихна горчиво. — Ти празнуваш. Аз просто пия.

— Значи ще го направиш?

— Нима си имал някакви съмнения?

— Честно казано, не.

Слейд изпи на екс остатъка от напитката си и си наля нова чаша.

Рик се приближи и застана до него.

— Налей и на мен.

Слейд го послуша.

— И защо е нужно да изглеждаш толкова нещастен? — Рик изглеждаше искрено озадачен. — Видях те как я гледаш: като разгонен котарак, който е бил заключен в клетка цял месец. По дяволите, какво чак толкова ужасно има в идеята да се ожениш за такова приятно младо момиче?

— Нищо — отвърна навъсено Слейд. Поне в едно отношение баща му беше прав: наистина се чувстваше като разгонен котарак, макар че не беше държал в ръцете си жена не от един, а от цели три месеца. — Съвсем нищо.

— Ти просто мразиш да правиш неща, които биха ми доставили удоволствие. Това е проблемът, нали?

— Ако искаш, ми вярвай — отвърна провлечено Слейд, — но моето решение наистина няма нищо общо с теб. Правя го заради Мирамар.

Рик потръпна.

— Умееш да си служиш с думите, така ли? И докато се опитваш да бъдеш откровен с мен, защо не пробваш да поговориш честно и със себе си?

— Какво означава това?

— Означава, че и двамата с теб прекрасно знаем, че обичаш Мирамар и да бъдеш мой наследник, не е просто досадно задължение. И двамата знаем, че се правиш на упорит хлапак само за да ми се противопоставиш.

— Ти наистина се ласкаеш, татенце. Моите проблеми наистина нямат нищо общо с теб с изключение на факта, че шибаната идея да се оженя за Елизабет беше изцяло твоя. Някога да ти е хрумвало, че на мен може и да не ми се иска да се оженя за годеницата на Джеймс?

Рик бе вперил мрачен поглед в Слейд.

— Джеймс е мъртъв.

Слейд побесня.

— Дяволски си прав. И сега аз съм най-големият — добави решително той. — А това означава, че след сватбата нещата ще вървят, както кажа аз!

Рик беше достатъчно умен, за да прецени кога е време да отстъпи.

— Добре, това напълно ме задоволява. И недей да се палиш чак толкова. И двамата знаем, че ти беше достатъчно лоялен към Джеймс, когато той беше жив.

— И двамата знаем също, че ако Джеймс беше още жив, този разговор никога нямаше да се проведе. — Слейд се взираше безпощадно в баща си. — Никое от тези събития нямаше да се състои.

— Но Джеймс е мъртъв — отвърна решително Рик и обърна гръб на сина си, за да допълни чашата си с алкохол. Когато отново се обърна, на лицето му играеше усмивка. — Разбира се, сега ще трябва здравата да се потрудиш, за да си изпечеш добре работата.

Слейд наблюдаваше внимателно баща си над ръбчето на чашата.

— Защо ли имам чувството, че това няма да ми допадне особено?

Рик се ухили хлапашки.

— Сигурно. Едуард щеше да го възприеме като предизвикателство, но не и ти.

— Едуард щял да го възприеме като предизвикателство?

— Ухажването.

— Забрави. — Слейд стовари с трясък чашата си върху плота.

Рик се приведе към него, а гласът му се сниши до шепот.

— Имаме нужда от пари, и то незабавно. Нямаме време за годежи и подобни глезотии. Мисля, че ще бъде най-добре да насрочиш дата за идната седмица. А за да го постигнеш, първо ще трябва да накараш онова мило момиче да се съгласи.

— Идната седмица? — Слейд изглеждаше шокиран. В същото време знаеше, че Рик е напълно прав. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Но идната седмица?

— Сложи си официалните дрехи! — Рик, изглежда, почти се забавляваше. — Не забравяй и любезната физиономия.

Слейд изглеждаше объркан. Рик добави окуражително:

— Хайде, момче, знам, че можеш да й завъртиш главата, стига да опиташ!

Слейд не му отговори. Едва в този момент той осъзнаваше, че неговото решение да се ожени за Елизабет Сейнт Клер не приключваше проблема. Трябваше по някакъв начин да й направи предложение за брак. В съзнанието му, кой знае защо, изплува смътният образ на приказен рицар в блестящи доспехи, паднал на колене пред жена, облечена в средновековна рокля. Жената опасно много му приличаше на Елизабет, а рицарят напомняше за Джеймс. Слейд се разстрои още повече и изхвърли нелепите мисли от съзнанието си. Нямаше и най-бледа представа по какъв начин да й направи предложение, нито дори как да подходи към нея, а Рик беше напълно прав. Какво щеше да стане, ако Елизабет му откажеше?

В мислите му нахлу ново чувство, което силно напомняше ужас — разбира се, че щеше да го отблъсне. Всяка жена, с която някога бе прекарвал няколко нощи, неминуемо го отблъскваше. И никоя от тези жени не можеше да се нарече дама — включително и майка му, която бе изоставила двама им с Рик заради друг мъж. Елизабет обаче беше истинска дама. Тя никога не би приела предложението му, освен ако онзи удар по главата не бе отнел напълно здравия й разум. Независимо от неотразимото привличане, което съществуваше помежду им.

— Питаш се какво ще стане, ако ти откаже, нали? — попита го Рик в този момент. — Не можеш просто да отидеш при нея и да я попиташ. Тя не е глупачка. Най-добре ще е да се научиш на известни маниери, момче.

Слейд почти не го слушаше. Сега, когато решението най-после беше взето, в душата му нахлуваше неизразима паника. Той стисна здраво стъклената чаша в ръката си. Имаше натрапчивото усещане, че не би могъл да приеме хладнокръвно отказ от страна на Елизабет Сейнт Клер.

— Не можеш да приемеш „не“ за отговор — добави Рик. — Ако се наложи, ще трябва да я прелъстиш.

— Трудно ми е да повярвам, че изобщо водим този разговор — отвърна Слейд и внимателно постави чашата на плота. — Не възнамерявам да я прелъстявам. Можеш да запазиш съветите за себе си. Ти си последният човек, когото ще послушам, когато става въпрос за ухажване и женитба. — Слейд блъсна баща си и решително се насочи към двора.

— Тогава вероятно ще се наложи да приемеш някой съвет от Едуард. Защото Господ ми е свидетел, че имаш нужда от помощ.

Слейд изобщо не го слушаше. Въздухът навън беше хладен и свеж, изпълнен със сладкия аромат на рози, нацъфтели зад тънките кирпичени стени на къщата. В центъра на двора фонтанът беше спрян, но водите му бълбукаха и се плискаха в стените на шадравана. Погледът му несъзнателно се насочи към вратите на нейната стая. Бяха затворени.

Прелъстяването изобщо не подлежеше на обсъждане. Рик нямаше представа, че това ще е само формална женитба. Слейд не възнамеряваше да го осведомява. Това не беше негова работа, а и Рик никога не би погледнал благосклонно на такова решение. Баща му твърде много приличаше на самия него — не беше истински джентълмен.

Слейд впери поглед в нейната врата — затворена пред мрака на нощта или пред някой като него. Внезапно го заля нов прилив на гняв. Ако тя не беше годеницата на Джеймс, сега нямаше да е принуден да преминава през този ад. Нямаше да се взира безпомощно във вратите на стаята й и въпреки добрите си намерения да трепери от едва сдържана възбуда. Тъмнината и тишината на нощта го подтикваха да осъзнае своята самота, събуждаха най-първичните и примитивни пориви на тялото му.

Неудържимото физическо желание, каквото не бе изпитвал от деня, в който почина Джеймс, го преследваше от мига, в който зърна Елизабет за първи път и ставаше все по-диво с времето. Може би, ако тази жена не беше годеницата на Джеймс, отдавна вече щеше да я е прелъстил, макар неомъжените дами да бяха извън границите, които сам си бе наложил. Ако не беше годеницата на Джеймс, щеше да нахлуе в стаята й и да я вземе на момента, вместо да се взира в затворените врати и да се чувства като безпомощен хлапак.

Ако не беше годеница на Джеймс, бракът им нямаше да е само формален. Слейд бе поразен да открие колко привлекателна му се струва идеята за действителен брак. Но Елизабет беше годеницата на Джеймс и ако изобщо някога успееше да я убеди да го приеме, това никога нямаше да е действителен съюз между съпруг и съпруга. Това отново го отведе там, откъдето беше тръгнал. Как, по дяволите, би могъл да я убеди да приеме предложението му? Защото не можеше да приеме „не“ за отговор.

Очевидно този път Рик беше прав. Трябваше да забрави гордостта си и да направи немислимото — трябваше да я ухажва. Проблемът беше, че нямаше и най-смътната идея как един мъж трябва да ухажва жена. А тя несъмнено беше ухажвана доста настоятелно от собствения му брат през изминалото лято.



На следващата сутрин Реджина откри, че й е далеч по-лесно да върви. Денят, прекаран в пълна почивка, бе направил истински чудеса с тялото й. Съвсем целенасочено бе прекарала деня в стаята си, изпълнена с нежелание да се сблъсква с когото и да било от семейството — най-малко пък със Слейд, — ревностно вкопчена в спокойствието и почивката, от които организмът й неистово се нуждаеше.

Днес съзнанието й също беше далеч по-изчистено от мрачни мисли. Заличени бяха всякакви следи от объркване и нерешителност. Беше твърдо решена да остане известно време в Мирамар, каквото и да й костваше това. Разполагаше с благословията и пълната подкрепа на Рик. Сега, когато на хоризонта не се задаваше скорошно напускане на Мирамар, настроението й беше далеч по-жизнерадостно. Реджина предпочиташе да смята, че това се дължи единствено на факта, че няма къде другаде да отиде, и не се опитваше да размишлява по-надълбоко над странните си емоции.

Мисълта, че е изпаднала в амнезия, вече не я изпълваше с униние. В действителност спомените й за миналото в момента щяха да й навлекат повече проблеми, отколкото биха могли да решат. Нямаше никакво желание да си възвърне паметта и да открие, че е била лудо влюбена в Джеймс, не и сега, когато мислите й непрестанно се насочваха към Слейд. Не искаше да си спомня и онзи ужасен обир във влака. В момента се чувстваше достатъчно силна, за да понесе състоянието на пълна безпаметност толкова дълго, колкото се налага — а може би завинаги.

Реджина съзнателно отказваше да се замисли за онова, което я очакваше там, закъдето се беше запътила — в случай че никога не напуснеше Мирамар.