— Внимавай — каза непознатият. — Ще ти прилошее.

Той откъсна манерката от устните й също толкова внезапно, колкото й я бе подал. После гъвкаво се изправи в цял ръст. Слънцето се бе плъзнало зад пухкав бял облак и този път Реджина успя да го разгледа. Забеляза първо краката му, обути в износени тесни дънки и раздалечени в стабилна стойка, стегнатите мускули на бедрата, които се очертаваха под избелялата материя. Ръцете му бяха стиснати в юмруци и опрени на хълбоците. Носеше пистолет в кожен кобур, който бе толкова износен, че изглеждаше гладък и лъскав, с изключение на грубия колан, който го придържаше на талията му. Стомахът й се сви на топка.

Реджина забеляза също огромната овална сребриста катарама на колана му, която очевидно се нуждаеше от солидно излъскване. Не й убягна и фактът, че бялата му памучна риза бе пропита с пот и отворена почти до пъпа. Кожата му беше тъмна, гърдите му — мускулести и осеяни с твърди черни косъмчета, коремът — гладък и стегнат. В следващия момент Реджина осъзна, че е втренчила поглед в непознатия и го разглежда сантиметър по сантиметър. Лицето й поруменя. Тя бързо вдигна поглед към очите му, но междувременно забеляза и други подробности. Ръкавите му бяха навити и разкриваха мускулести ръце. Въпреки горещината той носеше тежка кожена жилетка, отдавна избеляла от слънцето, ветровете и дъждовете, и също небрежно разтворена.

Младата жена не се сдържа да не разгледа твърдите черти на лицето му. Брадичката му беше заоблена, извивката на челюстта — твърда, но не квадратна, носът му — съвършено оформен. Имаше прясно набола брада. Очите му все още бяха засенчени от грубата сива шапка и Реджина отново не успя да определи цвета им.

Когато най-сетне стигна до очите му, погледите им се срещнаха. Лицето му не изразяваше нищо. Сърцето на Реджина обаче ускори ритъма си. Този мъж приличаше на престъпник. И тя, изглежда, беше съвсем сама с него. Дали наистина беше престъпник? Дали щеше да й причини зло?

Непознатият сякаш прочете мислите й.

— Не се притеснявай — каза успокоително той. — Аз съм Слейд Деланза.

Реджина долавяше, че той очаква тя да го познава, но определено не беше така.

— Какво… какво искате от мен?

Непознатият я прониза с поглед.

— Цял ден те търся. Всички се притеснихме. Имаш голяма подутина на главата и няколко драскотини.

Реджина почувства облекчение. Макар да не познаваше този човек, тя разбра, че е дошъл да й помогне, а не да й навреди.

— Какво се случи?

Въпросът му я изненада. Тя премигна озадачено.

— Казаха ми, че си скочила от влака. Ръцете и коленете ти са ожулени. — Гласът му бе напрегнат.

Реджина продължаваше да го гледа втренчено.

— Ранена ли си?

Тя не можеше да отговори. Дишането й стана накъсано. Мислите й се объркаха.

Той отново приклекна до нея. Слънцето още не бе излязло от пухеното си покривало, лицето му бе съвсем близо — тъй болезнено съвършено — и Реджина бавно осъзна, че срещу нея стои изключително привлекателен мъж. Тази констатация не я заинтригува особено. Не и сега, когато този човек й задаваше плашещи въпроси, не и сега, когато той взираше напрегнатия си поглед в нея.

— Ранена ли си? — повтори непознатият.

Тя го погледна с празен поглед, от очите й внезапно бликнаха сълзи и замъглиха образа му. Слейд я гледаше въпросително.

Реджина успя да отмести поглед от него и го насочи към безкрайните железопътни релси, които прорязваха заоблените хълмове и се губеха в далечината. Цялото й тяло трепереше.

Слейд си наложи да смекчи тона си.

— Имаш ли нужда от лекар?

Още един влудяващ въпрос. Този мъж не само я изпитваше, той я притискаше в ъгъла, затваряше я в някакъв капан, а това никак не й харесваше. Искаше й се да гледа където и да е другаде, само не и в тъмните му очи, но беше безпомощна да откъсне погледа си от него. Не искаше да отговаря на объркващите му въпроси.

— Не знам. — Тя се поколеба. — Мисля, че не е необходимо.

— Какво означава това, „мисля, че не е необходимо“?

— Стига! Моля ви, спрете! — извика отчаяна тя.

Ръцете му се сключиха около раменете й в желязна, но не и болезнена хватка.

— Това не е първокласно частно училище за млади дами! Не е и лондонско парти! Това е жестокият реален свят! Твоят влак влезе в града и докара тълпа истерични хора, около половин дузина ранени, включително и една жена, а ти не беше там! Десетина човека са те видели да скачаш и да се приземяваш тежко. Ако не искаш да ми кажеш какво се е случило, можеш да разкажеш на шерифа или на лекаря, когато стигнем в Темпълтън.

— Не знам какво се е случило! — извика в отговор Реджина. А после, когато осъзна какво е изрекла, думите й я ужасиха, защото проумя, че това е самата истина.

Слейд я гледаше невярващо.

Тя простена, ужасена от собственото си откритие.

— Какво каза?

— Не знам — прошепна Реджина, после затвори очи и впи пръсти в твърдата почва под себе си. Не знаеше. Не знаеше нищо за никакъв влак и за никакъв обир, не знаеше защо ръкавиците й са разкъсани, а ръцете — охлузени и нямаше представа защо се намира сама насред някаква обширна и пуста местност.

— Не си спомняш какво се е случило?

Реджина още не се осмеляваше да отвори очи. Изпаднала бе в ужасна ситуация, но не се осмеляваше да го признае дори пред себе си. Затова продължаваше просто да седи и да се опитва да не чува думите на този непознат мъж и изобщо да не разсъждава.

— По дяволите, Елизабет — изръмжа раздразнен Слейд. — Наистина ли не си спомняш какво се е случило?

На нея й се искаше да крещи. Знаеше, че Слейд отново е приклекнал до нея, знаеше също, че няма да я остави сама и че ще продължава да й задава въпроси, докато разкрие цялата ужасяваща истина. Реджина отвори очи. В този момент ненавиждаше този мъж.

— Не! А сега се махайте! Моля ви, оставете ме на мира!

Внезапно той се изправи на крака и се наведе над нея. Слънцето се бе изплъзнало от перестите облаци и тялото му хвърляше дълга безформена сянка върху земната повърхност.

— Може би така е по-добре. Може да е за добро, че не си спомняш какво се е случило.

— Не си спомням абсолютно нищо — промълви отчаяно тя.

— Какво?

— Вие ме нарекохте Елизабет.

Очите му бяха черни, огромни, невярващи.

— Аз така ли се казвам?

Слейд бе напълно неподвижен.

— Елизабет ли се казвам?

— Загубила си паметта си?

Тъмните му очи я гледаха изумено. Реджина притисна лицето си с ръце. Пулсациите на тила й ставаха все по-чести. Заедно с тях нарастваше усещането й за безпомощност, объркване и отчаяние. Това чувство беше съкрушително. Истината бе неопровержима. Съзнанието й представляваше празен екран. Не знаеше какво се с случило, а най-лошото беше, че нямаше представа коя е — не знаеше дори собственото си име.

— По дяволите — изруга мъжът, който се наричаше Слейд.

Реджина вдигна поглед към мрачното му лице. Нейният мъчител можеше да се превърне в неин спасител. Тя така отчаяно се нуждаеше от спасителна сламка; във внезапен пристъп на просветление младата жена осъзна, че отчаяно се нуждае от него.

— Моля ви! Елизабет ли се казвам?

Слейд не й отговори.

Разкъсвана между надежда и страх, Реджина се изправи на колете и притисна гърците си с ръце. Тялото й се наклони нестабилно към бедрата му.

— Елизабет ли се казвам?

Погледът му се плъзна по фигурата й. Мъничката вена на слепоочието му видимо пулсираше.

— Когато влакът пристигна в Темпълтън, на него липсваше само една жена — Елизабет Сейнт Клер.

— Елизабет Сейнт Клер? — Реджина отчаяно се ровеше в съзнанието си за някакъв спомен, какъвто и да е спомен. Бореше се да пробие обвивката на бездънната празнота в главата си. Усилията й обаче останаха напразни. Името Елизабет Сейнт Клер не й говореше нищо. Тя бе изцяло завладяна от паника. — Просто не мога да си спомня!

— Нищо ли не си спомняш?

Реджина клатеше глава като обезумяла.

— Дори жената, която те е придружавала?

— Не!

— Не си ли спомняш, че си била на влака?

— Не!

Той се поколеба.

— А Джеймс? И него ли не помниш?

— Не! — Реджина вече не можеше да контролира мислите и движенията си. Ноктите й се забиха дълбоко в дънковата материя над бедрата му. Беше изплашена до смърт и отчаяно вкопчена в него.

Измина един безкраен миг. Слейд я вдигна на крака и неохотно сключи ръце около талията й. Реджина се притисна лудо към него, задъхана от страх и сълзи. Можеше да почувства гърдите му до лицето си — влажни и топли. Макар да бе зашеметена от изживения кошмар, тя се опасяваше, че се държи по недопустим начин.

— Елизабет. — Гласът му бе груб, но излъчваше сила и увереност. — Всичко е наред. Ние ще се погрижим за теб. Скоро ще си спомниш всичко.

Неговото спокойствие се предаде и на Реджина. Тя му позволи да я отблъсне от себе си, така че телата им вече не се допираха. Опитваше се да възстанови самоконтрола, присъщ на една истинска дама. Когато най-сетне се съвзе, Реджина вдигна поглед към него — бавно и някак свенливо.

Той се взря в лицето й. Това беше интимен и задушевен момент след прегръдката, която бяха споделили. Но Реджина не отмести погледа си, защото в момента този мъж беше всичко, което имаше.

— Благодаря — прошепна тя и цялото й тяло потръпна от искрена благодарност.

— Недей да ми благодариш. Няма нужда. — Лицето му поруменя.

Той се обърна.

— По-добре да вървим. Рик ни чака в Темпълтън. Когато влакът пристигна без теб, Едуард отиде да го вземе.

— Рик? Едуард? — Трябваше ли да познава тези хора? Имената й бяха също толкова непознати, колкото и всички останали.

— Моят старец — каза отсечено Слейд, без да откъсва поглед от нея. — Бащата на Джеймс. Аз съм брат на Джеймс. Едуард е другият ни брат.

Тя поклати унило глава.

— Аз трябва ли да ви познавам? Вас или Джеймс?

Лицето му беше напълно безизразно.

— Не познаваш нито мен, нито Едуард. Но познаваш Рик. Познаваш и Джеймс. Той е твой годеник.

Неин годеник. Реджина беше на път да избухне в неудържим плач. Не можеше да си спомни дори своя любим, бъдещия си съпруг. Мили боже, нима това наистина се случваше? Тилът й изтръпна от болка, която почти я заслепи. Тя залитна, но Слейд я подкрепи навреме. Струящата от тялото му сила й действаше успокоително.

— Не ми изглеждаш добре — отбеляза Слейд. — Трябва бързо да стигнем до Темпълтън. Колкото по-скоро те види лекар, толкова по-добре.

Реджина се чувстваше твърде разстроена, за да отговори, и неимоверно облекчена, че има кой да се погрижи за нея. Беше толкова изтощена, че в никакъв случай не би могла сама да вземе някакво решение или да протестира. Тя му позволи да я отведе до коня. Някакво вцепенение бе обхванало цялото й тяло и потискаше страха, отчаянието й и напиращата истерия.

— Накуцваш — каза Слейд и й подаде ръка. — Боли ли те глезенът?

— Малко — призна неохотно тя и против волята си се опита да си спомни как си е наранила крака. Усилията й се оказаха безполезни. Безсилието явно бе изписано на лицето й, защото за един кратък миг й се стори, че очите на Слейд изразяват съчувствие. Сега той стоеше на няколко инча от нея и тя видя, че очите му не са черни, нито дори кафяви. Бяха тъмносини, напрегнати, тревожни. Това бяха очи на много интелигентен човек. В следващия момент мекото изражение изчезна от лицето му и Реджина се запита дали не си е въобразила.

Тя погледна мекото седло от еленова кожа. До момента беше толкова заета с мислите си, че не й бе хрумнало, че ще трябва да споделят един кон. Но ситуацията не позволяваше да настоява за някакво благоприличие и тя прекрасно го съзнаваше. Слейд й помогна да се качи на седлото. За нейна изненада той не се качи зад нея, а хвана поводите на коня и го поведе умело напред.

Реджина бе обхваната от противоречиви мисли. Дори не беше предполагала, че той ще върви пеша. Островърхите му ботуши изглеждаха доста неудобни, а времето бе непоносимо горещо. Макар да не знаеше точното време, тя предполагаше, че е някъде към обяд и ще измине дълго време, преди слънцето да залезе.

— На какво разстояние сме от града?

— Десет, дванайсет мили.

Реджина бе поразена.

Слейд обаче изглеждаше невъзмутим. Вървеше пред коня с дълги и уверени крачки, а силните мускули на гърба му играеха под тънката влажна материя на ризата, след като бе съблякъл жилетката си.

— Господин Деланза — промълви неспокойно Реджина, защото не можеше да си наложи да се обърне към него по име. Без да спира, той се обърна внимателно към нея. — Моля ви. Не мога да ви оставя да вървите пеша. Градът е твърде далече.