По обяд тя влезе в трапезарията и макар че вътре нямаше никой, един стол стоеше настрана от другите, най-вероятно оставен за нея. Реджина понечи да заеме мястото си. Тъкмо бе потънала в меката тапицерия и се канеше да извести присъствието си на слугите с миниатюрното сребърно звънче, когато някакво шумолене привлече вниманието й. Беше се надявала да остане сама, но в най-отдалечения и сенчест край на помещението, където почти не попадаше слънчева светлина, се раздвижи силуетът на Слейд. В момента той я гледаше напрегнато. При вида му Реджина се вцепени, изпълнена с трепетно очакване.

Слейд излезе от сянката и някак тромаво се приближи към нея. Реджина го наблюдаваше напрегнато и търсеше някаква следа, която да й подскаже настроението му. Вчера той бе поискал от нея да си тръгне и не беше останал особено щастлив от факта, че остава в Мирамар. Днес лицето му беше непроницаемо.

— Добро утро — поздрави я той. Нямаше и следа от усмивка по лицето му. Тонът му беше точно толкова неутрален, колкото и изражението му. Той се плъзна в стола срещу нея.

— Добро утро. — Реджина забеляза, че косата му е грижливо причесана с пръсти зад ушите. Първите три копчета на избелялата му червена риза бяха оставени откопчани и разкривиха мургавата кожа на гърдите му. Плътта му беше влажна — слънцето вече напичаше неумолимо. В този момент Реджина осъзна, че Слейд я разглежда също толкова внимателно и подробно, колкото и тя него. Младата жена мигновено отмести погледа си. Сърцето й препускаше диво в гърдите.

Слейд се намести удобно в стола си.

— По-добре ли се чувстваш днес?

— Да, благодаря.

— Изглеждаш… — Той сякаш се поколеба. — Изглеждаш по-добре.

— Би ли повторил?

— Изглеждаш по-добре — повтори отчетливо Слейд. — Една спокойна нощ върши… — Думите му внезапно секнаха. Лицето му се покри с гъста руменина.

Реджина се изправи вцепенено и внимателно промълви:

— Да, нощта беше спокойна и си починах добре. Благодаря. — Какво ли ставаше пък сега? Очевидно Слейд я бе очаквал. Но защо ли се опитваше да подхване учтив разговор с нея? Тя бе подготвена да я нападне, задето е решила да остане — или изобщо да откаже да разговаря с нея. Но такъв подход бе напълно необичаен за него. В действителност, ако не го познаваше достатъчно, би могла да си помисли, че този мъж се опитва да я поласкае. А сега по лицето му определено плъзваха яркочервени петна.

— Днес изглеждаш чудесно, Елизабет.

Реджина се съмняваше, че е чула правилно едва смутолевените му думи.

— Моля?

Очите му най-сетне срещнаха нейните. Бяха ярки и блестящи.

— Днес изглеждаш чудесно. Изглеждаш… много хубава. — Сега гласът му беше напрегнат, болезнено интимен.

Реджина тъкмо бе вдигнала салфетката си, а сега тя изпадна от вцепенените й пръсти и плавно се спусна към пода. Слейд погледна встрани. Сега лицето му беше моравочервено. Реджина осъзнаваше, че току-що е получила комплимент. Много искрен комплимент. Завладя я странно удоволствие, страните й се обагриха в руменина.

В този момент пред нея грубо тракна чиния с храна. Тя се сепна. Погледът й бързо срещна този на Лусинда. Очите на прислужницата хвърляха гневни искри. Реджина веднага разбра — момичето изпитваше някакво влечение към Слейд. Дожаля й за хубавичката девойка, защото без значение колко сложни изглеждаха сега нещата в Мирамар, Слейд си оставаше най-големият син и наследник, а човек с неговото положение никога не би обърнал внимание на една прислужница.

— Моля те, донеси ми кафе — обърна се Слейд към нея.

— Може би трябва сам да си го донесеш — отвърна нападателно Лусинда.

Внезапно всякакво съчувствие се изпари от душата на Реджина. Беше шокирана.

Слейд погледна остро Лусинда.

Момичето се врътна рязко на токчета и напусна стаята. Реджина остана загледана след нея.

Слейд изглеждаше навъсен и мрачен.

— Родена е в Пасо Роблес и през целия си живот е работила за нас, както и родителите й преди нея. В известен смисъл тя е част от семейството, но това не й дава някакви по-специални права.

— Да, разбира се — съгласи се мигновено Реджина. — Мисля… Мисля, че тя проявява голям интерес към теб.

— Да, може и така да е, както проявява интерес и към всеки млад и силен мъж в околността. — Слейд я погледна в очите. — Яж си палачинките, преди да са изстинали — нареди й той.

Очите им се срещнаха отново. Реджина дори не посегна към вилицата си. Прислужницата отдавна бе излязла от мислите й. Напрегнатият поглед на Слейд сякаш я хипнотизираше. Този човек искаше нещо от нея, отчаяно го искаше, но тя не можеше да проумее какво е то.

— Яж — повтори отсечено той. После й се усмихна. — Жожо прави най-вкусните палачинки в целия свят — повярвай ми, знам го със сигурност. — Сега гласът му беше нежен и мек.

Реджина долови интимната нотка в гласа му и остана поразена. Вчера бе срещнала дружелюбната икономка. Но как би могла да се храни точно в този момент? Слейд целенасочено се бе настанил срещу нея на масата, отявлено бе потърсил компанията й. И не се опитваше да я напада за оставането й в Мирамар, не беше студен, безразличен или враждебен. Точно обратното — опитваше се да се държи нормално, и макар непохватно, дори й бе отправил комплимент. Реджина подозираше, че този мъж рядко отправя комплименти към дами, а това ги правеше още по-ценни.

— Наричаш Жозефин „Жожо“?

Устните му се извиха едва доловимо.

— Навик от детинството.

Реджина мигновено си представи Слейд като дете. Трябваше да е бил симпатично момченце, дори красиво. Вероятно непрестанно е правил бели, помисли си тя с умиление.

— Нима е била тук още по времето, когато си бил дете?

— Откакто съм се родил. — Усмивката му се стопи, Слейд сякаш се поколеба. — Тя ни отгледа. Мен и Джеймс.

На свой ред Реджина се поколеба. Можеше само да предположи, че майката на момчетата е починала.

— Съжалявам.

Той я прониза с поглед.

— За какво?

— Че не сте имали майка, която да ви обгърне с грижите си.

— Недей да съжаляваш. — Той махна безразлично с ръка. — Тя е била пълен боклук.

Реджина простена.

— Слейд!

Лицето му сякаш беше издялано от камък.

— Тя не е починала, както вероятно си помислила. Избягала е, изоставила е мен и Рик. Била е недостойна, себична жена.

Реджина беше толкова потресена, че за миг сякаш изгуби способността си да говори. Сега беше съгласна с думите на Слейд за неговата майка. Сърцето я болеше заради него. Как би могла една майка да изостави собственото си дете?

— Колко… колко си бил голям?

— На три месеца.

Реджина едва не изхлипа от болка.

— А Джеймс?

— Ти не разбираш. Ние с Джеймс сме… бяхме несъщи братя. Майка му е издъхнала при раждането. Така двамата се озовахме в прегръдките на Жожо. За двама ни тя беше повече от майка. — Неочаквано и за двамата Слейд се усмихна. — Все още няма скрупули да ми издърпа ушите.

Реджина също се усмихна, но сълзите настоятелно напираха в очите й. Изпита неистово желание да приласкае Слейд в прегръдките си, сякаш още е дете, да го помилва и успокои. Но той отдавна не беше малко момче, и тя стисна ръце в скута си.

— Ти не се храниш — отбеляза той.

— Не съм много гладна.

Той се поколеба.

— Искаш ли да излезем на разходка? Можем да отидем до Пасо Роблес.

Реджина се вцепени. Ако не го познаваше добре, щеше да си помисли, че Слейд я ухажва. Разбира се, това беше абсолютно невъзможно. Тя бе годеницата на мъртвия му брат. И не само че беше годеница на Джеймс, но вчера Слейд неумолимо бе настоявал тя да напусне дома му.

— Би било прекрасно — отвърна предпазливо тя, а после добави: — Не си ли ми ядосан?

— Защо трябва да съм ти ядосан? — Усмивката на устните му изглеждаше странно неестествена. Слейд не умееше да се преструва.

— Защото не си тръгнах вчера. — Реджина потръпна. — Вчера ти искаше да замина.

— Вчера споменът за онова, което се случи между нас, беше твърде пресен. — Очите му се сляха с нейните.

Реджина си спомни същото, което очевидно владееше и неговото съзнание: полугола в мокрите си дрехи, безпомощно отпусната в ръцете му. Споменът предизвика същата болезнена тръпка на желание, която бе заляла тялото й в онази безпаметна нощ. Сетивата й се поддадоха на магическите чувства, погледът му издаваше същото.

Реджина преглътна мъчително. Усмивката й беше ослепителна, гласът и — пълен с живот:

— Ти винаги ще бъдеш моят спасител. Вероятно имаш навик да спасяваш девойки, изпаднали в беда? — Реджина отчаяно се опитваше да насочи мислите и на двама им в друга посока, да ги отстрани от опасния водовъртеж на чувствата, в който бяха попаднали през изминалата нощ. Беше почти сигурна, че Слейд го прави умишлено, че иска тя да си спомни всяка подробност от злополучните събития помежду им.

— Знаеш, че не е така. — Слейд не възнамеряваше да попада в клопката на невинния й флирт. — Само теб. Изглежда, съдбата иска да спасявам само теб. — Очите му потъмняха.

Реджина успя да преглътне бучката, заседнала на стегнатото й гърло.

— Ти наистина си ми ядосан — промълви тя, гласът й беше изненадващо спокоен. — Предпочиташ да си бях тръгнала.

Слейд поклати отрицателно глава, но отказа да срещне погледа й.

— От самото начало не ми допада идеята да пътуваш в това състояние или да останеш сама в някоя долнопробна хотелска стаичка. Все още мисля така.

Реджина вдигна внимателно вилицата си. Опитваше се да изтрие емоциите от лицето си, за да не издава своята несигурност. Сърцето й отчаяно искаше да повярва на думите му, но разумът отказваше да ги приеме.

— Смятам да остана известно време — прошепна тя, докато набучваше на вилицата парче пресен бекон. — Имам нужда от солидна почивка след онзи обир във влака и глупавия ми опит да избягам сама в града.

— Чудесно. — Слейд отново се поколеба. Погледът му се плъзна по масата и нагоре по стената. Челюстта му изглеждаше стегната. — Наистина искам да останеш.

Реджина замръзна на мястото си. Слейд я погледна предпазливо.

Думите му бяха твърде хубави, за да са истина. А очите му упорито избягваха нейните. Точно в този миг Реджина осъзна, че Слейд я заблуждава, незнайно по какви причини. Шеметното удоволствие от присъствието му мигновено се стопи. Всичките й надежди внезапно рухнаха, както рухва дървото, покосено от тежката брадва на дърваря. За пореден път Реджина се чувстваше измамена, ограбена, предадена.

Слейд тъкмо понечи да докосне ръката й, когато съзря изражението на лицето й и се отдръпна.

— Какво се опитваш да направиш? Защо ми говориш неща, които в действителност не мислиш?

Слейд се вкопчи неистово в масата пред себе си, но не вдигна глава към лицето й.

— По дяволите, разбира се, че ги мисля.

Болката й изглеждаше почти непоносима. Трябваше отдавна да се досети, че думите му са лишени от искреност. Сега това беше повече от очевидно. Не се осмеляваше дори да я погледне в очите. Внезапно Реджина скочи на крака.

— Елизабет…

Тя пренебрегна сдържания му протест.

— Очевидно ме смяташ за глупачка!

— Не те мисля за глупачка! — Слейд също се изправи.

— Само че си доста неопитен лъжец!

Лицето му бе непроницаемо, но очите му горяха със странен блясък.

— Наистина искам да останеш — едва успя да пророни Слейд.

— За един кратък миг почти ти повярвах — промълви Реджина с разтреперан глас. — За миг си помислих, че наистина искаш да остана, че си променил решението си. Че си започнал поне малко да ме харесваш.

— Наистина промених решението си — отвърна мрачно и неуверено той. — И наистина… те харесвам.

— Само че вече не ти вярвам! — извика Реджина, забравила всякакви норми за поведение. Гласът й се извисяваше неудържимо. — Това някаква нова игра ли е? Или развлечение? Да си поиграеш с мен и с чувствата ми! Или пък вече си решил, че искаш наследството ми? Да не би да възнамеряваш да ми предложиш брак?

— По дяволите! — възкликна гневно Слейд. — По дяволите!

Разгневена и наранена, Реджина почти излетя от стаята.

Слейд обаче беше изключително бърз — настигна я още до вратата и рязко я извърна с лице към себе си. Имаше вид на напълно отчаян човек.

— Грешиш! Това не е игра. Виж, Елизабет, ние можем да бъдем приятели. Ние сме приятели. Това е всичко. Последната нощ много мислих за това и реших…

— Не, ние с теб не сме приятели! Ти никога не би разбрал смисъла на думата „приятели“, дори ако някой си направеше труда да разтвори през очите ти тълковен речник! — извика Реджина като обезумяла. — Приятелите никога не се лъжат един друг! А ти ме лъжеш в очите, и то непохватно!