Бренда Джойс - Тайни

— Елизабет…

— Не! — крещеше неистово тя. — Да не си посмял да изречеш и думичка повече! — Реджина осъзна, че от очите й капят сълзи, и се втурна с всички сили към двора.

Каква глупачка беше само — да остане след всичко, което се случи. Едва сега тя разбираше колко е уязвима, когато станеше дума за Слейд, и тази мисъл я изплаши. Беше изминала в бяг половината от двора, когато осъзна, че той я е последвал. Реджина затича отчаяно. Слейд не изостана. Тя отвори стремглаво вратите към собствената си стая и се опита за ги затръшне зад гърба си. Той заблъска като обезумял по старото дърво. Последва силен тласък от негова страна — и Реджина не само бе отхвърлена от вратите, но се озова по гръб на земята.

Подът беше от тежко дъбово дърво, но дебелият ръчно тъкан килим я предпази от нараняване. Падането не беше тежко, но след онази злополучна езда, при която бе хвърлена от коня, гърбът й беше натъртен и сега болезнено пулсираше. В един безкрайно дълъг миг Реджина остана по гръб неподвижна и почти вцепенена. После усети как Слейд внимателно коленичи до нея.

Ръцете му се сключиха на раменете й.

— Господи! Добре ли си?

— Не ме докосвай — прошепна решително тя. Бедрата му изпълваха твърдата материя на дънките. Слейд не беше особено едър, но беше значително по-силен от нея, и всяко късче от тялото му представляваше съвършено оформен мускул. Реджина се повдигна на ръце и се отдръпна на няколко инча — сравнително безопасно разстояние между двама им.

Слейд не се помръдна. Когато Реджина най-сетне вдигна погледа си към него, той я пронизваше с тъмните си блестящи очи.

— Съжалявам — пророни той. — Извинявай. Наистина съжалявам.

Той наистина мислеше онова, което говореше — Реджина го виждаше в очите му, долавяше го в гласа му.

— За кое точно съжаляваш, Слейд?

— Задето нахлух в стаята ти, задето те повалих на земята. За всичко. Не искам да те нараня, Елизабет.

Реджина остана неподвижна. Погледът му издържа на нейния. Ръцете му все още притискаха раменете й. Запита се дали е вложил в думите си онова, което се надяваше да е — че не е искал да наранява и чувствата й, макар точно това да беше постигнал.

Слейд я погледна мрачно в очите.

— Единственото нещо, което никога няма да бъда, е хладнокръвен лъжец. — Той потръпна. — Съжалявам. В живота си не съм срещал твърде много дами. Поне не истински дами като теб.

Този път в комплимента му нямаше умисъл и прозвуча толкова сърдечно, че Реджина се трогна до сълзи.

— Не разбирам — отвърна му меко тя. — Какво искаш да кажеш?

— Изобщо не биваше да се вслушвам в съветите на Рик. Никога преди не бях ухажвал жена, това просто не е в моя стил.

— Да си ухажвал жена?

— Да, опитвах се да те ухажвам. — Слейд заби поглед в краката си. — Идеята беше изключително глупава.

При други обстоятелства мисълта да бъде ухажвана от Слейд можеше да й се стори съблазнителна. Сега Реджина не изпита никакво удоволствие. Сълзи окъпаха лицето й. Защото тя прекрасно осъзнаваше, че в случая ухажването нямаше нищо общо с любовта. Тя покри лицето си с ръце и горчиво зарида.

— Не плачи — прошепна Слейд, разкъсван от угризения. — Съжалявам. Наистина.

Тя поклати глава.

— Не плача — отвърна му тя, но единственото, за което беше способна да мисли, беше, че Слейд я е ухажвал заради наследството й, а не защото е изпитвал някакви чувства към нея. Но тогава и комплиментите му трябваше да са били лъжа! Тази мисъл я съкруши.

Докато бършеше очите й с опакото на ръката си, Слейд я изправи на крака. Ръцете му бяха горещи и силни и обещаваха утехата, от която в момента тя най-много се нуждаеше. Реджина ги отблъсна.

— Трябва да поговорим — прошепна настоятелно той.

— За причините да ме ухажваш ли?

— Да.

Реджина погледна унилото му изражение, очите й все още бяха замъглени от сълзи.

— Вече разбрах. Това има нещо общо с плановете на Рик, нали? Ти си се съгласил. По някакъв начин баща ти е успял да те убеди.

Слейд зае отбранителна позиция.

— Нищо не ме е убеждавал — отвърна рязко той. — Рик може да е способен да омае теб, но не и мен.

Реджина не се опита да му противоречи.

— Защо тогава ще ме ухажваш, ако не е заради женитбата?

— Не съм казал такова нещо — отвърна мрачно Слейд. — Точно заради женитбата е. Искаш ли… Би ли искала да се омъжиш за мен, Елизабет?

Реджина се вцепени. Никога преди не беше виждала очи, изпълнени с такава мрачна решителност — а някъде дълбоко в тях прозираше искрицата на отчаянието. Тя осъзнаваше, че току-що е получила предложение за брак — колкото и непохватно и неохотно да беше — от най-привлекателния и мъжествен човек, който някога е срещала. Но то не беше продиктувано от любов или от каквито и да е благородни подбуди. Очите й отново се изпълниха със сълзи. Емоциите й заплашително напираха да избухнат. Само миг по-рано, тя с готовност би отвърнала с „да“. Но вече не.

— Не.

Слейд остана напълно неподвижен. Лицето му беше лишено от всякакви чувства. Тишината се проточи. Реджина копнееше той да си отиде, за да може да поплаче — и да си събере багажа.

— Предполагах, че ще ми отговориш точно така — каза Слейд накрая. — Дори Мирамар не е в състояние да те накара да приемеш.

Това беше равнодушна констатация. Реджина стисна ръце в юмруци. Искаше й се да изкрещи в лицето му, че Мирамар няма нищо общо с решението й, че самият той лесно би могъл да го промени — ако поне малко опиташе, ако поне малко покажеше, че не е безразличен към нея. Но не го направи. Нямаше да се държи като глупачка, защото не беше. Този мъж й предлагаше само и единствено болка. Тя искаше любов.

— Искам да ме изслушаш. — Той пристъпи решително към нея.

Реджина поклати глава.

— Не си прави труда. Не можеш да кажеш нищо, с което да промениш решението ми.

Но тя не се помръдна, а Слейд не спря да се приближава. Сърцето й се блъскаше лудо в гърдите. Слейд не смяташе да се предава, и тя го знаеше. Една част от нея все пак искаше да го изслуша — онази глупава, безнадеждно наивна част от душата й. Слейд не спря, докато не се озова съвсем близо до нея толкова близо, че можеше да докосне лицето й, ако посегнеше. Топлите му силни ръце отново се отпуснаха върху раменете й.

— Ще бъдеш господарка на всичко това — промълви разпалено Слейд.

Реджина отчаяно копнееше той да отстъпи поне крачка назад. От такова разстояние въздействието му върху нея беше прекалено силно, твърде опасно.

— А ти ще получиш парите ми. — Гласът й беше накъсан и развълнуван.

— Те не са за мен. Не лично за мен. Имам нужда от наследството ти, за да спася Мирамар. Ние сме разорени, Елизабет, и ако не направим вноските по ипотеката незабавно, банката ще ни отнеме Мирамар.

Реджина простена.

— Истина ли е това? — Но още докато произнасяше думите, тя видя отчаянието и мрачната решителност в очите му и разбра, че този път Слейд говори самата истина. И може би точно в този момент осъзна, че съдбата й е вече предрешена.

— Истина е — отвърна дрезгаво Слейд. Но очите му блестяха с опасен пламък. — Кажи ми, виждала ли си някога кътче като това? — Той разтърси раменете й, за да подсили думите си. — Виждала ли си някога такива зашеметяващи планини? Къде другаде можеш да обгърнеш е поглед цялата необятност на океана, а когато погледнеш встрани, да се опиеш от сладкия аромат на долината? Виждала ли си някога такива небеса — толкова прозрачносини, сякаш самият рай се намира отвъд тях? Ходи ли вече на брега? Аз ще те заведа — каза той, без да дочака отговор. — Тази сутрин досами брега си играеха стадо китове. Виждала ли си как тюленката си играе с новороденото си чедо?

Сълзите бавно се изплъзваха от очите на Реджина и се стичаха свободно по лицето й. Слейд не беше суров човек. Беше романтик. Той беше влюбен в Мирамар и може би — само може би — тя беше влюбена в него.

— Н-никога.

— Не мога да позволя да ни отнемат всичко това — промълви горещо той, стиснал ръцете й в дланите си. — Не мога и няма да го допусна. По дяволите, Елизабет, съжалявам, че не дойдох да ти кажа истината от самото начало. Исках да го направя. Наистина исках. Рик ме подтикна към злополучната идея да те ухажвам. — Той потръпна и за миг притвори очи. — Той знаеше, че не бих могъл да го направя.

Лицето на Реджина се къпеше в сълзи. Гласът се изтръгна от устните й, приглушен като шепот:

— Можеш да го направиш, Слейд. В момента го правиш.

Той не я чуваше.

— Но нима е чак толкова лошо? Ти ще бъдеш господарка на всичко това. Ще бъдеш господарка на едно от най-величествените творения на Бога. Ти така или иначе щеше да станеш господарка на Мирамар. — Погледът му пареше като огън. — Господарка на Мирамар.

Слейд все още държеше ръцете й, но Реджина усещаше, че той дори не го усеща. В момента беше погълнат от Мирамар, не от нея.

— Но аз не мога да си спомня — прошепна тя, последният й опит за протест. — Не мога да си спомня.

— И може би никога няма да си възвърнеш паметта — отвърна решително Слейд. — Но винаги ще имаш това. Винаги ще имаш свое местенце тук, винаги ще принадлежиш на това място. Мирамар е вечен. Не разбираш ли?

Реджина разбираше, разбираше всичко, разбираше твърде добре. Тя се опита да освободи ръцете си, а Слейд мигновено разбра какво е направил, защото я отпусна сам. Тя избърса сълзите от лицето си.

— Не е чак толкова зле — повтори напрегнато Слейд. — Как би могла да кажеш „не“ на всичко това?

Реджина навлажни устните си. Как би могла да каже „не“ на този мъж?

Внезапно той обгърна лицето й в широката си длан. Очите им се срещнаха. В този кратък миг Реджина си помисли, че е научила всичките му тайни, всичките отчаяни и болезнени емоции, които разкъсваха душата му.

— Ти си нашата единствена надежда — промълви Слейд. — Ти си моята единствена надежда.

Разбира се, всичко бе илюзия и чувството, че познава този човек по-добре от самата себе си, безвъзвратно отлетя. Реджина отдръпна лицето си от дланите му и мигновено почувства празнота.

— Не си справедлив — прошепна тя.

Но вече знаеше какъв ще бъде нейният отговор. И знаеше, че е повече от глупачка. Не знаеше коя е, не знаеше нищо за своето минало, не можеше да си спомни лицето на своя годеник, но щеше да се омъжи за Слейд Деланза. И нямаше да го направи заради Мирамар, щеше да го направи заради него. И може би — само може би — и заради самата себе си.