Той не се помръдна.

— Защо?

Това беше мъчително признание.

— Защото не е като теб — успя да промълви Реджина.

Слейд я гледаше с широко отворени очи. Беше негов ред да й отговори, но той отказа да продължи насоката на разговора. Вместо това извърна глава и впери поглед в далечината, Бог знае накъде. Този мъж не й предлагаше никаква надежда.

Разстроена и обезверена, Реджина едва сдържа болезнения си стон.

— Господи, чувствам се като торба с овес. — Главата й клюмна унило. Сърцето й пазеше толкова много желания и страст — и толкова скрита болка. Трябваше да премисли нещата, да намери изход от тази бъркотия, преди да е станало твърде късно. Но в момента не можеше да мисли трезво. Тя се обърна рязко, обхваната от внезапно нетърпение да се отдалечи от него.

Слейд обаче я спря и я обгърна покровителствено с ръце. Всичките глупави надежди и мечти отново нахлуха в обърканото й съзнание.

— Елизабет, ти си толкова различна от торба с овес, колкото изобщо е възможно.

Очите им се срещнаха. Съвсем естествено ръцете на Реджина се озоваха върху ризата му, притиснати в твърдите като скала мускули на гърдите му. Не беше предвидила да го докосва и нямаше намерение да се притиска към него, но в момента правеше и двете.

Сетивата й почти не долавяха блясъка на звездите, песента на морето и аромата на летни цветя. Намираше се в прегръдките на Слейд. Не можеше да откъсне погледа си от него. Най-сетне този мъж й предлагаше нещо от самия себе си. Алчно и ненаситно тя възнамеряваше да се наслади на всяка трошичка, която й бъдеше предложена.

— Н-но точно т-така се чувствам. Като стока за продан. Ужасно е.

— Прости ми — отвърна отсечено Слейд и бавно се наведе към нея. Реджина замръзна на място с широко отворени очи. За миг си помисли, че той отново ще я целуне. Тялото й реагира мигновено. Но очевидно целувките не бяха целта му в момента. Напрегнато и приглушено, Слейд заговори:

— Ще бъда добър съпруг, ще видиш. Поне ще се опитам да бъда. Никога… няма да те накарам да се почувстваш нещастна. Поне не умишлено.

Реджина се почувства вцепенена. Инстинктът й подсказваше, че в момента този мъж й дава обещание, каквото никога преди не е отправял и вероятно никога нямаше да повтори. Всякакви вътрешни колебания бяха мигновено потушени. Тя сграбчи неистово ризата му.

— И… Аз също ще бъда добра съпруга за теб!

Нощта напредваше. Лицето му беше толкова близо до нейното, че въпреки настъпващата тъмнина Реджина съзираше горещия пламък в очите му. Мощните му длани притискаха крехките кости на раменете й. Душата й ликуваше. Двамата току-що бяха сключили пакт помежду си, който макар и незавършен, бе взаимно обещание за бъдещето, за общото им бъдеще, което — тя бе сигурна в това — щеше да бъде славно и изпълнено с щастие. Тя се повдигна на пръсти към него. Искаше да почувства целувката му върху устните си. Искаше да получи изживяване, подобно на онова, което бе изпитала днес на плажа — интимно и всепоглъщащо, шеметно и мъчително. Копнееше за този мъж, стремеше се към него не само с тялото си, но и със сърцето и душата си.

Той сведе поглед към нея, чертите му се изопнаха от напрежение. Сега очите му бяха дори по-ярки отпреди. С връхчетата на пръстите си, опрени на гърдите му, Реджина долавяше бесните пулсации на сърцето му. Тя потръпна, в миг осенена от вълнуващата мисъл, че преди да си поеме дъх, устните му вече ще бъдат върху нейните.

— По дяволите, Елизабет! — С едно рязко движение Слейд отмести ръцете си от тялото й и се отдръпна встрани.

Реджина не можеше да проумее защо не я бе целунал. Нямаше сили да се помръдне, цялото й съзнание бе завладяно от изненада и разочарование.

— Играеш си с огъня, малка госпожо — промърмори Слейд през зъби, докато обикаляше за втори път шадравана.

Реджина го гледаше, без да трепва. Този мъж отново й напомняше за затворен в клетка тигър, каквито обикновено показваха в зоологическите градини. Твърдите му крачки навяваха мисли за гореща и бурна енергия, за унищожителна експлозия.

— Какво трябва да означава това?

Слейд застана в добре тренирана отбранителна поза — с разкрачени нозе и ръце, стиснати в здрави юмруци. Шадраванът ромолеше непринудено помежду им.

— По-добре ще бъде да не знаеш.

Реджина не спираше да трепери. Думите сякаш сами се изплъзнаха от устата и:

— Не искаш ли да ме целунеш отново?

— Не! — Гневът на Слейд беше взривоопасен. Той сякаш прелетя над двора и с трясък влезе в къщата, в своята спалня, силен и мощен като ураган. Тежките дъбови врати се хлопнаха шумно зад гърба му.

Реджина се облегна тежко на грубата каменна стена. Сега цялото й тяло се тресеше неудържимо. Къде ли бе сгрешила този път? Какво ли бе направила, за да предизвика такъв унищожителен гняв? Защото Слейд не би могъл да е ядосан, задето му бе поискала целувка. Той също я искаше, беше почти сигурна в това. Дали пък не се опитваше да се представи като джентълмен, да не я докосва, да запази честта й до първата им брачна нощ?

Нямаше друго разумно обяснение. Реджина би трябвало да се разсмее, да се почувства поласкана и щастлива от подобно внимателно отношение, но вместо това преглътна твърдата бучка, заседнала на гърлото й. Преди броени секунди изпитваше такава непоклатима увереност, че общото им бъдеще ще бъде щастливо и славно. Сега не беше толкова сигурна в това. Слейд никак нямаше да улесни общото им съжителство, в никое отношение.

Но тя щеше да изпълни дълга си. Независимо от трудностите трябваше да бъде търпелива, безкрайно търпелива. Хрумна й, че би могла да насърчи и култивира онази нежност и чувствителност, които Слейд случайно бе разкрил пред нея, да ги отгледа така, както човек се грижи за красиво и крехко екзотично цвете. Щеше да го научи да загърбва гнева и вродената си недоверчивост към хората.

Тази мисъл й се стори окуражителна. Най-сетне Реджина се поуспокои, отвори вратите на къщата и прекрачи прага на своята спалня. Вътре беше тъмно и приятно топло. Вече съвсем спокойна, тя включи осветлението… и се сепна.

Капакът на единия от куфарите й бе отворен и Реджина разбра, че някой се е ровил в нещата й. Тя се втурна към гардероба и коленичи пред него. Грижливо сгънатите й дрехи сега бяха разхвърляни и смачкани. Точно както ги бе намерила в онзи злополучен ден в Темпълтън.

Реджина пребледня.

Отдавна бе забравила за онзи инцидент. В Мирамар се чувстваше в безопасност. И все пак някой отново бе претършувал багажа й. Някой бе влязъл незабелязан в стаята й и се беше ровил в личните й вещи. Но защо? И най-важното кой?

Съмняваше се натрапникът да е имал някакво намерение за обир. Ако беше така, щеше да открадне всичките й ценни вещи още в хотела, без да предприема подобен риск втори път. Освен ако първия път някой не го бе прекъснал.

Тя потръпна. Сега поне знаеше какво притежава и лесно можеше да прецени кое липсва. Реджина се обърна към куфарите. Един бърз оглед на отделението с ценните й бижута бе достатъчен, за да прецени че не липсва нищо освен малък медальон без всякаква стойност. Вътре в него имаше малка фотография на непозната млада жена с инициали RS, което я бе накарало да смята, че й е подарък от някой член на семейството.

Сега беше точно толкова разгневена, колкото и изплашена. Макар да не знаеше нищо за произхода на този медальон, той беше най-личният предмет от всичките й вещи и не можеше да не изпита болка от загубата му. Очевидно медальонът бе имал някаква стойност за нея, защото в противен случай нямаше да го вземе със себе си. Много бавно Реджина се изправи и потъна в меката тапицерия на коженото кресло.

Каква причина би имал някой да се рови сред личните й вещи, след като целта му не беше да краде? Защо би взел този незначителен медальон, вместо да отмъкне гривните и колието? Нямаше никаква логика. И кой ли беше този човек?

Виктория не беше присъствала на вечеря, но Реджина някак си не виждаше тази изискана и надменна жена да се промъква в чужда стая с цел кражба. Лусинда също изпитваше неприязън към нея, но нима една камериерка не би се изкушила да вземе нещо по-ценно? Това трябваше да е някой, който я познава и когото тя не познава.

Реджина инстинктивно чувстваше, че този човек се е интересувал от нея самата, а не от нещата в куфара й. Никога досега не бе осъзнавала с такава болезнена яснота своята уязвимост, уловена в капана на пълната празнота в съзнанието си по отношение на своето минало. Никога досега не се беше чувствала толкова изплашена от бъдещето.

Първият й порив беше да изтича и да разкаже всичко на Слейд. Той й бе обещал да я закриля и тя нямаше основания да се съмнява в думите му. Слейд със сигурност щеше да се разгневи от мисълта, че някой се е осмелил да открадне от нея в собствения му дом. Той притежаваше сила и увереност, които й бяха жизнено необходими в този момент. Но не биваше да отива сега в неговата спалня. Не и след като той току-що я бе оставил в градината, обезумял от гняв. Реджина си напомни, че който и да се е промъкнал в стаята й, очевидно не бе имал цел да я нарани, но това не й донесе никакво успокоение. Първото нещо, което щеше да направи на сутринта, беше да разкаже на Слейд какво се е случило.



Слейд не можеше да заспи. Непрекъснато се въртеше в леглото си и накрая се изправи и впери поглед в двора. Вратата на стаята му беше отворена, но мрежата беше на мястото си — въпрос на навик. Вътре в стаята гореше една малка лампа, която хвърляше оскъдна светлина наоколо си, а нощта беше тъмна като в рог.

Беше непоносимо горещо и задушно. Тялото му непрекъснато се потеше и това нямаше нищо общо с времето. Току-що над морната земя бе започнала да се спуска нощна мъгла в такава близост до океана, но в това нямаше нищо неестествено. Нощта беше хладна, мъглива и сладка. Той бе обул само къси вълнени шорти, но потта блестеше по косъмчетата на голите му гърди. Три месеца без жена очевидно бяха доста солидно себеотрицание, защото повече не можеше да издържи.

Слейд затвори очи. Всеки път, когато се опитваше да я изхвърли от мислите си, тази жена отново, и отново обсебваше съзнанието му. Този път не си спомняше очите или косата й, безграничната й благодарност или котешката грация. Този път си припомняше как тя се притиска към него, как ръцете й се обвиват около врата му, как пламенно отвръща на целувката му — жадна и нетърпелива, неопитна и страстна.

Откъм вратата долетя едва доловимо почукване. Слейд замръзна. Знаеше кой е. Беше Елизабет.

Искаше му се тя да си отиде. Искаше му се и да остане. Той не помръдна. Не се осмеляваше да помръдне. Когато отново дочу почукването, този път по-силно и настоятелно, Слейд се обърна към мрежата на вратите. Очите му се разшириха, когато видя, че на прага на стаята му вместо Елизабет стоеше Лусинда.

Тя открехна рамката на мрежата.

— Слейд. — Момичето се усмихна въпросително. — Може ли да вляза?

Трябваше да се досети. Не за пръв път тази жена идваше в стаята му. Мигновено се почувства неимоверно облекчен… и болезнено разочарован.

— Слейд, може ли да вляза?

Слейд стисна зъби. Лусинда го преследваше от години. Той беше единствения от тримата братя, който все още не бе преспал с нея. Тази жена не го интересуваше. Беше лягала с всеки здрав и способен мъж от тази страна на бреговата ивица. Макар и отдавна, беше минала и през леглата на двамата му братя. Джеймс бе прекъснал всякакви взаимоотношения с нея преди доста години, още преди годежа си с Елизабет, а Едуард бе открил женската плът още преди да навърши четиринайсет. Слуховете обаче говореха, че била добра в леглото — дива и ненаситна. А тази вечер Слейд неистово се нуждаеше от жена. В този момент погледът му премина покрай Лусинда към затворените врати на Елизабет. Тъмната жена, която стоеше на вратите му, никога не би могла да задоволи копнела му по неговата годеница.

— Не. — Това беше единственото, което Слейд промълви, преди да й обърне гръб. Но въпреки мрачната му решимост, тялото му пулсираше болезнено, защото знаеше, че никога нямаше да притежава Елизабет, защото никога нямаше да предаде Джеймс. Никога.

И все пак той беше човешко същество — мъж от плът и кръв. Не се опитваше да се заблуждава, че след брака си ще остане пълен въздържател. Искаше му се да с така, но това не беше в неговата природа. Искаше му се да не изпитва толкова силен глад всеки път, когато мислите му се насочат към нея. Тя беше истинска дама и макар той да нямаше богат опит с дамите, умееше да възприема бързо, а си обещаваше, че ще се потруди да схване нещата още по-бързо. Искаше да направи всичко възможно да се отнася към нея така, както бе правилно. И когато тялото му достигнеше пределната точка на самоконтрол и се наложеше да потърси комфорт извън брачното им ложе, трябваше да запази дискретност. Възнамеряваше Елизабет никога да не узнае за извънбрачните му похождения.