— Слейд — прошепна Лусинда точно зад гърба му.

Той се обърна рязко. Не я бе чул да влиза.

— Махай се.

Очите й излъчваха дива светлина.

— Ти имаш нужда от мен. — Тя се усмихна и обгърна с длан твърдия му член.

Слейд отблъсна ръката й. Никога, никога не би си позволил да преспи с друга жена само няколко дни преди сватбата си с Елизабет, въпреки че този брак никога нямаше да се консумира. Още по-малко би изневерил на жена си под един покрив с нея.

— Когато кажа „не“, значи не. — Слейд помъкна Лусинда към вратата и я избута навън в хладната мъглива тъмнина. — И дори не си помисляй да идваш отново.

Лусинда го гледаше втренчено.

— Какво ти има? — прошепна провлечено тя. — Знам, че ще ни бъде хубаво, знам го! Защо е нужно да се противиш чак толкова? Защо трябва да възприемаш всичко толкова сериозно?

Слейд познаваше тази жена, откакто се помнеше. Сега той се намръщи и чистосърдечно й призна:

— Проклет да съм, ако знам, Лусинда. Проклет да съм, ако знам.

Тя вдигна очи, пълни със съжаление и печал, после се обърна и потъна в нощта. Слейд остана загледан след нея, едва потиснал порива си да я повика обратно.

Не по своя собствена воля Слейд бе избрал да живее като аскет. Просто нямаше особен избор. Дамите, които бяха достъпни за него — предимно омъжени жени, които нямат нищо против да поддържат връзки с любовник зад гърба на мъжете си, открай време го отвращаваха. Никога в живота си не бе приемал предложение от такава жена и никога нямаше да го направи. Неомъжените, които се оглеждаха за жених, никога не биха се заинтересували от мъж като него, така че изобщо не влизаха в сметките му. За един ерген оставаха две свободни възможности — любовница или платена блудница.

Слейд никога не беше поддържал дълготрайни отношения с любовница. Тези жени му изглеждаха не по-различни от проститутките или омъжените жени, които се преструват на благоприлични дами. Не искаше да допуска в леглото си жена, която му отдава тялото си заради материалната облага. Оставаха проститутките — единствен и твърде незадоволителен източник на плътски наслади.

Беше сексуален мъж и отдавна го знаеше. Знаеше го още от пубертета. Беше се борил със страстите си. А когато сексуалният му глад надделя над изкуствено наложената сдържаност, бе посетил най-добрия бардак, за който беше чувал. Дотогава нуждите му бяха станали абсолютно неконтролируеми, но дългите нощи, отдадени на разврат, така и не го задоволиха. Без значение колко често намираше физическо облекчение за тялото си, половите сношения с проститутки му носеха толкова удовлетворение, колкото и мастурбирането — а понякога и по-малко.

Точно преди да се върне у дома, му предстоеше една от тези дълги и горещи нощи. Но смъртта на Джеймс успя да погуби всяка искрица на страстта в неговото тяло. До момента, в който видя Елизабет Сейнт Клер.

За негов ужас точно в този момент изгарящият глад започна отново да се надига дълбоко и ниско в тялото му. Този път обаче усещането бе някак различно. Тази вечер бе достигнал точката на пречупване. Тази вечер едва не бе изхвърлил на боклука цялата си решителност, всичките си клетви и пламенни обещания към святата памет на Джеймс. А тя щеше да му отвърне с желание.

Само преди няколко часа едва се бе въздържал да не я вземе. Една безобидна на вид целувка със сигурност щеше да го отведе до финалния акт — толкова див и необуздан беше гладът му за нея. Как му се искаше да я целуне! Дори и сега сякаш чувстваше устните й под своите — отворени, жадни и невинни. От устата му се изтръгна груба ругатня.

Слейд нервно се отдалечи от удобното легло. Тялото му бе изтръпнало от напрежение, членът му — възбуден и твърд. Той се приближи до огромното дъбово бюро, наля си чаша бренди и отпи. Алкохолът не успя да притъпи болезненото напрежение в тялото му. Имаше отчаяна нужда от облекчение, и то незабавно. Изпитваше такава съкрушителна необходимост да притежава тази жена, каквато не бе изпитвал никога преди.

Господи, как би могъл да преживее този брак?

Слейд отново отправи поглед към градината отвън. Тази жена никога нямаше да го остави на мира. Проклета да е! А може би той самият никога нямаше да се откаже от нея? В тъмнината на нощта къщата представляваше смътен силует в дъното на двора. Скоро мъглата щеше да се сгъсти дотолкова, че нямаше да различава дори шадравана в градината. Но нямаше никаква нужда да вижда ясно предметите около себе си. Достатъчна му беше самата мисъл, че се намира толкова близо до нея — и същевременно така далече.

Слейд пристъпи към вратата.

В следващия момент се спря. Взираше се напрегнато през ситните капчици мъгла, сякаш всеки момент погледът му ще проникне през нейната врата и ще различи онова, което се намира в стаята й. Сега тя навярно спеше, облечена във фината си копринена нощница, със свободно разпусната коса и съблазнително разтворени устни.

Членът му отново набъбна болезнено, мълчалив партньор на неконтролируемото му съзнание. Защото мислено Слейд вече я бе разсъблякъл съвсем гола и бе притиснал плътно тялото й под напиращата си мъжественост. Той се вкопчи в бравата, за миг изпитал неудържимия порив да отвори вратата и да нахлуе в нейната стая. Господи, толкова отчаяно се нуждаеше от нея! Но призракът на Джеймс стоеше между тях. Елизабет беше негова годеница, но това беше само формално. Тя щеше винаги да принадлежи на Джеймс, дори и след смъртта му. Ръката му се вкопчи в месинговата брава, а тялото му се притисна в рамката на вратата. Дишането му се учести.

А беше толкова лесно да си представи Елизабет в своето легло, нехайно изтегната и нетърпелива. Съзнанието му обаче се концентрираше не върху прекрасното й тяло, а върху магнетичното й лице. Щеше да бъде безпощаден. Нямаше да се спре и за миг. Нямаше да намери сили у себе си да спре. Щеше да я люби, докато и двамата капнат от изтощение.

Щеше да я люби… Дъхът му секна. Внезапно Слейд изпита страх. Съзнанието му безпогрешно разпозна причините за извънмерната му страст, която този път бе така различна. Защото никога преди не беше правил истинска любов с жена, но точно това искаше да стори сега. Лошо. Много, много лошо.

Слейд затвори очи и се отпусна върху тежката дъбова врата. Не можеше да остане в собственото си тяло дори и миг повече. Не само че нямаше да преживее този брак — той не знаеше дали изобщо ще преживее следващите няколко дни.

13

Неспособна да заспи, Реджина стана от леглото рано призори.

Изминалата нощ се оказа твърде неспокойна за нея. До сватбената церемония оставаха едва три дни. И макар да си бе легнала силно притеснена от намеренията на неизвестния крадец, скоро потискащите мисли бяха изместени от спомена за пламенното обещание на Слейд, за искрения му обет за преданост и вярност. Образът му плуваше в съзнанието й, което блажено мечтаеше за очакващото ги общо бъдеще. Несъмнено ги очакваха само прекрасни изживявания. След обета за вярност той щеше да надникне дълбоко в очите й, да я вземе в силните си ръце и да я дари с най-страстната целувка, за каквато бе чела само в книгите. А по-късно, когато двамата останеха сами, преди да я посвети в тайните на любовта, щеше да й признае колко много я обича и как копнее за нея от мига, в който я е зърнал за първи път.

Мислено Реджина се укоряваше, задето се отдава на блянове като влюбена хлапачка, но сърцето й толкова силно копнееше мечтите й да се сбъднат, че нито едно облаче на съмнение) не помрачаваше блажения й унес.

Беше чувала, че булките често се изнервяли преди сватбата нерядко били навестявани от мрачни мисли за бъдещето. Тя щеше да се омъжи за напълно непознат човек, съзнанието й бе помрачено от амнезия, а семейството му понякога я плашеше, но нищо не беше в състояние да разколебае светлите й намерения. Нямаше търпение да дойде неделя — денят на тяхната венчавка.

Естествено Реджина ясно си представяше как се спуска по тясната пътека към олтара, а в края я очаква Слейд, прекрасен в добре скроения си черен фрак. В този момент Реджина се сепна и се намръщи. Къде ли беше сватбената й рокля?

Мислите се лутаха безпомощно в главата и. Сватбата беше насрочена за тази неделя, точно след три дни. Беше прегледа внимателно съдържанието на всичките си куфари. Сред вещите й нямаше сватбена рокля — това поне го знаеше със сигурност.

Объркана и скована, Реджина се отпусна тежко в меко кресло. Щеше да се омъжи в неделя, днес беше четвъртък, а още нямаше сватбена рокля.

Трябва да е била изпратена отделно от багажа ми, хрумна й мигновено. Но това би било неоправдано голям риск. Ако куфарите се изгубеха — както очевидно бе станало — тя щеше да остане с празни ръце. Но вероятно не бе имала избор, в случай че роклята все още не е била готова, когато е напуснала Лондон. Или пък в багажа й е имало и други куфари, които са остана забравени сред хаоса, след като влакът е пристигнал в Темпълтън без нея.

Напълно поразена, Реджина осъзна, че в багажа липсва сватбеният й чеиз.

Сега въздухът изобщо не достигаше до дробовете й. Нима това трябваше да означава, че липсват два куфара от багажа й? Защото една булчинска рокля би трябвало да се опакова старателно и да се съхранява в отделен куфар. Но нямаше причини чеизът й да се изпраща отделно — би трябвало да е приготвен дълго време преди датата на заминаването й.

Но нима това не се отнасяше със същата сила и за булчинската рокля? Сърцето й прескочи един удар. Била е сгодена пет години. От пет години е знаела датата на своята сватба. Никой не би чакал толкова дълго време, за да ушие сватбената си рокля, ако знае точната дата на церемонията. Разбира се, че роклята трябва да е била готова. Не би имало никаква разумна причина дрехата да се изпраща отделно.

Но защо тогава не се намираше сред вещите й?

Защото, каза си Реджина, обзета от безумна паника, все още чака да я прибера на гарата в Темпълтън. Потресена, тя покри лицето си с ръце. Дори не искаше да се вслуша в един призрачен глас от дълбините на душата й, който настойчиво й нашепваше, че съществува още една възможност, която тя нямаше никакво желание да обмисля.

Ами ако не беше Елизабет Сейнт Клер?

Реджина скочи на крака и закрачи нервно из стаята. Разбира се, че е Елизабет! Каква безумна идея! Та нали Рик я е виждал преди пет години и после, съвсем наскоро, на погребението на баща й. Той я познаваше! Но… за пет години хората се променят. А на погребението на баща си трябва да е била тежко забулена. Ако във външността й съществуваше известна прилика с тази Елизабет Сейнт Клер, Рик лесно би могъл и да сгреши.

Реджина се вкопчи в ръба на бюрото и се втренчи в ужасеното си отражение в огледалото. Ако не беше Елизабет Сейнт Клер, това би обяснило липсата на чеиз и сватбена рокля в багажа й. Би оправдало и присъствието на медальона с инициали RS сред вещите й. Но това беше невъзможно, нали? Дали през изминалите няколко дни не беше живяла в някаква потресаваща заблуда?

— Не! — Тя поклати енергично глава. — Аз съм Елизабет! Трябва да е така. Двамата със Слейд ще сключим брак само след три дни!

Но идеята вече бе пуснала здраво корени в съзнанието й. И тази мисъл я плашеше. Защото, ако не беше Елизабет Сейнт Клер, коя беше в действителност?

Реджина обмисли внимателно ситуацията и реши да се обърне към Едуард. Беше сигурна, че той ще й помогне. Нямаше към кого другиго да се обърне, дори и към Слейд — определено не и към Слейд. Беше изчакала всички членове на семейството да напуснат къщата. Виктория бе заявила, че ще отсъства през целия ден. Слейд и Рик бяха излезли още преди закуска. Това поне беше някакво облекчение, защото на Слейд щеше да му стигне един поглед към нея, за да разбере, че е разстроена. Реджина опредено не искаше да го вижда, докато не разреши проблема със сватбената си рокля. Не искаше Слейд дори да подозира, че тя изпитва съмнения. И вече нямаше никакво желание да му разкаже за изчезването на онзи странен медальон. Този път Едуард не беше толкова изискано облечен. Носеше тънки и избеляла бледосиня риза. Изглеждаше поразително красив дори в работните дрехи на тексаски каубой. Реджина го улови в момента, в който той излизаше от къщата. Тя се втурна след него и извика високо името му.

Едуард се обърна с характерната си ослепителна усмивка, която несъмнено бе разбила безброй женски сърца, макар Реджина наскоро да беше узнала, че бъдещият й девер е едва двадесет и две годишен.

— Добро утро — поздрави я той, а погледът му се плъзна одобрително по тялото й. — Знаеш ли какво? Мисля, че започвам да ревнувам от брат си.

Реджина не се изчерви, но интуитивно почувства, че мъжът насреща й е напълно искрен.

— Чувствам се поласкана, Едуард.