— Аз съм ти предана, Слейд. Завинаги!

Той се отдръпна от нея.

— Но дали ще бъдеш все така предана към мен, когато си възвърнеш паметта?

Реджина простена болезнено. Призрачната фигура на Джеймс отново заставаше между тях. За миг й се стори, че почти е в състояние да различи силуета му.

Слейд се усмихна горчиво. Погледът му се плъзна напрегнато по чертите на лицето й, сякаш искаше да проникне отвъд завесата на изгубените й спомени.

— Мисля, че и двамата знаем отговора на този въпрос.

— Може би никога няма да си спомня — прошепна тя, но беше твърде късно. Слейд вече се бе отдалечил в мъглата в безмълвните сенки на нощта.

Едуард шпионираше.



В прикритието на неосветената трапезария той напрегнато се вслушваше и вглеждаше в двата силуета отвън. Когато разговорът се насочи към него, той се намръщи.

Трябваше много да внимава никога повече да не флиртува с нея. Отношението му към Реджина беше безобидно, не влагаше нищо в думите и действията си, но Слейд нямаше как да знае това. Досега не беше предполагал, че Слейд е толкова дълбоко хлътнал и ще ревнува, задето е придружил годеницата му до града и двамата са прекараш заедно деня. Но дори и да беше подозирал, че брат му ще позеленее от гняв, нямаше как да й откаже помощта си в такъв труден за нея момент.

Едуард видя как Слейд се оттегли и поклати неодобрително глава. Беше чул всяка думичка от разговора. Какво ли му ставаше на Слейд? Реджина стоеше сама сред тъмните сенки на нощта и безнадеждно се взираше след своя годеник. Слейд трябваше да я целуне, да й даде доказателство за любовта си. Тя очакваше той да стори точно това. Момичето беше влюбено в него; това поне бе очевидно. Едуард се запита дали не е наложително да се намеси, но реши да остави нещата да се развият по естествените закони на природата.

Тя се обърна и безшумно потъна в сумрака на своята стая. Едуард извади от джоба си някакъв книжен пакет и безмълвно го разкъса на парчета. Миг по-късно хартията пламна в ръцете му, а той вдиша дълбоко аромата на дим и впери поглед в гъстите кълба нощна мъгла, които уверено се спускаха над потъналия в мрак двор.

Щеше да бъде по-добре, ако Реджина му бе разкрила истината. Но тя не го направи. Не посмя да разкрие пред Слейд, защо двамата с брат му бяха заминали спешно за града. Не за пръв път Едуард се запита дали тя наистина имаше амнезия, дали не знаеше цялата истина. До тази сутрин той твърдо вярваше, че тази жена страда от загуба на паметта. Сега вече не беше чак толкова сигурен; в действителност, струваше му се, че истината е съвсем различна. Но това беше без значение. Едуард вече бе взел своето решение.

Надяваше се, че постъпва правилно, като премълчава истината. Не той трябваше да бъде този, който да разкрие, че тази жена не е Елизабет Сейнт Клер.

От самото начало в главата му се навъртаха известни съмнения. Джеймс и Слейд никога не бяха харесвали еднакъв тип жени. И все пак тогава той пренебрегна съмненията си. От очите му не убягнаха първите искри, които припламнаха между Елизабет и Слейд. Мигновеното привличане, което възникна между двама им, мигновено задълбочи подозренията му.

Съвсем случайно, два дни след влаковия обир Едуард се озова в Темпълтън — по същото време, когато Брет Д’Аршан издирваше изчезналата си племенница. Темпълтън беше малък град, така че заможният чужденец, който се затвори за продължителен разговор с шерифа, незабавно стана обект на хорските клюки. Едуард почти не обръщаше внимание на потока от думи, който бълваше малката Хета Луи. В онзи момент най-големият му проблем беше как да я вкара в леглото. Тя обаче незабавно прикова вниманието му, когато случайно спомена, озарена от искрено вълнение, че господин Д’Аршан търси изчезналата си племенница и предлага хиляда долара награда за всяка налична информация.

Племенницата на Д’Аршан, Реджина Браг Шелтън, беше двадесетгодишна англичанка, блондинка с ослепителна красота. Това описание изцяло пасваше на Елизабет Сейнт Клер, включително и изисканият акцент, който бе усвоила в частното училище в Лондон.

Това го накара да се замисли. Изглеждаше му далеч по-логично момичето да е Реджина Шелтън, отколкото любимата на Джеймс, Елизабет Сейнт Клер. Едуард беше толкова впечатлен от тази идея, че един ден замина за Сан Луис Обиспо. Градът беше на един час път с влак. Не бе изненадан да открие Елизабет там, но бе шокиран от обстоятелствата, в които я свари. По-точно беше отвратен. За пръв път в живота си изпитваше искрена омраза към някого. Мразеше Елизабет и се радваше, че Джеймс не знае истината за нея, никога нямаше да узнае истината.

Бяха изминали няколко дни от онова злополучно пътуване. Оттогава Едуард се питаше каква ли е ролята на баща му в целия този маскарад. Най-вероятно Рик също се бе натъкнал на истината. Той беше твърде хитър и проницателен, за да обърка една непозната с Елизабет, след като я е виждал два пъти. Очевидно в ума му се въртеше съюз със заможните и притежаващи огромна власт семейство Браг.

Но Едуард нямаше да каже и думичка. Защото момичето, което всички смятаха за Елизабет Сейнт Клер, беше най-хубавото нещо, което някога се е случвало на брат му Слейд. И защото Слейд беше най-добрият човек, когото познаваше, а целият му живот беше една измама. Двамата с Джеймс бяха толкова еднакви. Винаги когато станеше дума за неговите братя, Едуард се чувстваше излишен. Защото и Джеймс, и Слейд бяха благородни и себеотрицателни. А той беше само един себичен бохем. Слейд и Джеймс бяха работили упорито през целия си живот, а Едуард се залавяше с работа само когато е неотложно. Харесваше живота си такъв, какъвто е. Не искаше да се отказва от нито едно удоволствие, което животът бе в състояние да му предложи.

А Слейд не заслужаваше да страда. Заслужаваше истинско щастие. Но брат му не беше щастлив и задоволен човек. До ден днешен Едуард не можеше да превъзмогне чувството си на вина. До ден днешен не можеше да забрави нощта, в която Слейд напусна дома си. Пред очите му не избледняваше споменът за следите от камшика по гърба на брат му — защото Рик бе набил Слейд, а не него, истинският виновник за бременността на онова момиче. Слейд дори не бе извикал. Той бе плакал. Все още му се плачеше, когато пред очите му изникнеше онази грозна сцена. Разбира се, всичко се случи по негова вина. Той бе преспал с момичето, а не Слейд, и детето в утробата й беше негово. Но тогава никой не му бе повярвал. По негова вина Слейд беше бичуван и най-важното: по негова вина напусна родния си дом. Оттогава не бе изминал и един-единствен ден, в който Едуард да не си напомни тази тъжна истина.

Блед и разтреперан, Едуард всмука дълбоко горчивия дим на цигарата в ръката си. Не беше особено мъжествено от негова страна, но дори и сега, вече на двадесет и две, споменът за онова, което бе причинил на собствения си брат, все още извикваше сълзи в очите му. Но сега беше време за реванш. За Едуард не съществуваше никакво съмнение, че този път брат му е истински влюбен. А Слейд не беше като него — той толкова много приличаше на Джеймс. И също като Джеймс щеше да обича една жена за цял живот. Най-после, след всичките тези години, Слейд щеше да заеме своето място в Мирамар, рамо до рамо с жената, която обича — без значение коя в действителност е тя. Най-после, след всичките тези години, Едуард щеше да изкупи всичките си грехове. Затова щеше да продължава да отрича дори и пред самия себе си, че в действителност Елизабет Сейнт Клер е Реджина Шелтън.



Реджина успя да поспи няколко часа, защото умората най-сетне я надви. Но в съня съзнанието й бе навестено от странен сън.

Намираше се на някакъв влак, който прорязваше с висока скорост тъмнината. Тя се боеше. А после тъмнината просветля и бе заменена от ярка слънчева светлина, но влакът препускаше по-бързо и по-бързо, а страхът обгръщаше душата й с лепкавите си пръсти. Наоколо й имаше хора — смътни силуети на изплашени хора.

Реджина се сепна и изплува от бездната на съня.

Тялото й бе обляно в пот. Задъхана от страх, тя запали лампата до леглото си. Беше само сън, повтаряше си настоятелно Реджина. Но страхът беше здраво заседнал в душата й. Главата й пулсираше болезнено. И тогава внезапно тя осъзна какво предизвикваше този истеричен пристъп на страх — сънят й изглеждаше отчайващо реален, сякаш действително някога го е преживяла. Дали беше просто сън, или мъчителен спомен, дълго потискан от нараненото й съзнание?

Изтръпнала от ужас, тя покри лицето си с ръце. Но не успя да прогони от съзнанието си изплашените очи на хората, бясната скорост, с която препускаше влакът. И все още усещаше онзи див ужас, който бе изпълнил цялото й същество в този така реален сън. Сякаш наистина се е случило!

Ами, ако паметта й се възвръщаше?

Господи, не искаше да си спомня!

След два дни щеше да се омъжи. Да се омъжи за Слейд. Не искаше да си спомня какво се е случило на онзи влак, а още по-малко искаше да си спомни лика на Джеймс и чувствата, които навярно е изпитвала към него. А най-малко от всичко искаше да си спомня коя е — защото може би не беше Елизабет Сейнт Клер.

Реджина стана, за да съблече просмуканата си с пот нощница. Тялото й все още трепереше. Не можеше да преодолее ужаса, който бе обхванал цялото й същество. Не можеше да се изправи лице в лице с него. Беше сигурна, че това не е било просто кошмарен сън, а болезнен спомен от влаковия обир.

— Не искам да си спомням! — извика истерично тя. — Аз съм Елизабет!

Тя отвори шкафчето на бюрото си, опитвайки се да потисне напиращия пристъп на истерия. Съвсем като сомнамбул извади отвътре нова нощница. В този момент на пода падна нещо, което очевидно бе напъхано небрежно в гънките на дрехата.

Реджина зяпна с почуда изчезналия медальон.

Тя извика от изненада и коленичи до него на земята, Беше същият медальон, който някой бе откраднал от куфара й предишния ден. Кой знае защо, Реджина се почувства невероятно щастлива да го държи отново в ръцете си, сякаш украшението имаше някаква особена стойност за нея, но не можеше да проумее защо някой й го беше върнал, след като си е направил труда да го открадне. Погледът й несъзнателно попадна на вратите към нейната стая — първо на тези към коридора, а после и на другите, които водеха към двора.

Който и да беше откраднал миниатюрния медальон, изведнъж бе решил да го върне. Който и да го бе откраднал, беше влизал тук, в стаята й — отново. Който и да го беше откраднал, беше решил, че вече няма нужда от него. Но защо? Какви ли тайни се съдържаха в това незначително на вид украшение?

Реджина простена, докато го отваряше внимателно. Симпатичното момиче, което я гледаше отвътре, й изглеждаше съвсем непознато, но сърцето й подскочи радостно при гледката, сякаш го приветстваше. Тя обърна медальона и впери поглед в инициалите. RS. Внезапно черепът й бе пронизан от такава остра болка, че главата й се замая.

Знаеше, че ако само за миг затвори очи и напрегне мисълта си, ще узнае коя е младата дама, която я наблюдаваше търпеливо от вътрешността на медальона.

Реджина рязко се изправи на крака и закрачи нервно из стаята. Медальонът проблясваше съблазнително на пода. Дали крадецът знаеше истинската й самоличност? Затова ли беше върнал откраднатия медальон?

От съзнанието й не излизаше спокойният лик на младото момиче от фотографията.

— Аз съм Елизабет! — извика отново тя, притисна ушите си с ръце и затвори очи.

Но в съзнанието й упорито нахлуваше образът на един локомотив, който навлизаше шумно в някаква гара, и думите „Южни Тихоокеански крайбрежни железници“, изписани с позлатени букви върху сградата. Реджина се задъха. Със сигурност в живота си беше виждала стотици влакове като този! Със сигурност това не беше истински спомен, а само жестока игра на въображението й!

Но спомените я връхлитаха с кристална яснота. Беше облечена в същия костюм с цвят на слонова кост, с който бе пристигнала в Темпълтън — в деня на обира. Дрехата не изглеждаше прашна, мръсна или измачкана, а идеално чиста и наскоро изгладена. Всеки момент щеше да се качи на влака. Гарата беше шумна и оживена. Не беше сама. До нея стоеше възрастна дребничка жена, облечена в костюм на бели и моряшко сини райета. Госпожа Каролин Шрьонер. Реджина проплака.

В този момент в съзнанието й изплува друг образ и заличи лика на възрастната вдовица — великолепна каменна къща, разположена в средата на влажна зелена морава, с ароматни червени рози, накацали като птички по стените й. Това беше Драгмор, нейният дом.

Ясни като самата зора, пред очите й изплуваха образите на нейните родители, графът и контесата на Драгмор. Младото момиче от вътрешността на медальона беше не друг, а собствената й майка.

Тя не беше Елизабет Сейнт Клер. Беше Реджина Шелтън.