Градът обаче имаше своето очарование. Обгърнат от необятни хълмове и прозрачно синьо небе, осеяно с пухкави облаци, Темпълтън олицетворяваше красотата, магията и необятността на калифорнийския пейзаж.

Реджина стоеше безмълвна и неподвижна посред хотелската си стая. Слейд бе излязъл само преди миг, за да търси градския лекар.

Реджина не искаше да остава сама. Трепереше. Плашеше се от самотата. Присъствието на Слейд й носеше успокоение; сега бе обгърната от празнота. И от тревога. Чувстваше се непоносимо самотна в хотелската стая, непозната за самата себе си.

Как само копнееше за присъствието на Слейд, сякаш й беше стар приятел. А бяха само бегли познати. През онзи един час, в който пътуваха с коня към града, не бяха задълбочили познанството си. След като той й призна, че Джеймс е мъртъв, двамата продължиха по пътя си в пълна тишина. Реджина ясно долавяше скръбта му. Знаеше, че няма право да се намесва в такива дълбоки чувства. Но сърцето я болеше за него.

Внезапно тя се втурна и спусна резето на входната врата. Нервите й бяха разклатени и заключената врата й действаше успокоително. Реджина се обърна и огледа хотелската стая. В единия ъгъл бяха струпани пет огромни куфара. Най-горният от тях беше отворен. Ако разполагаше с камериерка, би предположила, че някои е разопаковал багажа й. Но тя нямаше камериерка, така че й оставаше да мисли само най-лошото — че някой се е ровил в нещата й.

Реджина се разтрепери отново. Каква причина би имал някой да бърника в личните й вещи? Тези куфари бяха нейна собственост. Макар да нямаше и най-бегла представа, какво се съдържа в тях, тя имаше чувството, че е станала жертва на насилие. Но най-важното в момента беше дали изобщо ще успее да разпознае нещата си. Дали паметта отново щеше да й изневери, или най-сетне ще си спомни коя е?

Сама в хотелската си стая, в момента Реджина изпитваше отчаяно желание да опознае себе си. Но се страхуваше. Страхуваше се, че ще погледне в куфарите и за пореден път ще се натъкне на празна дупка в съзнанието си. Реджина не се помръдна.

Вместо това погледът й обходи стаята. Беше малка и неугледна. Стените бяха покрити с приятни розови тапети, които обаче се нуждаеха от солидно почистване. Имаше също старо бюро, разнебитен гардероб и два тапицирани стола, които не се връзваха с останалата част от мебелировката. Леглото представляваше тясна кушетка с тънък дюшек, а на пода беше проснат ръчно тъкан килим, който очевидно бе видял безброй посетители. Но Реджина се удивяваше не от стаята, а от собственото си отношение към обстановката. Явно този хотел не отговаряше на изискания й вкус. Значи Елизабет Сейнт Клер бе свикнала с по-добри условия на живот.

И тогава погледът й попадна на огледалото. Тя се втурна нетърпеливо към него. Подутият глезен я заболя силно, но Реджина не му обърна внимание. Тя спря пред отражението си в огледалото и премигна удивено. Надеждите й рухнаха. Отсреща я гледаше бледото изплашено лице на една непозната, в което нямаше нищо близко и свое.

Реджина преглътна сълзите си и се вкопчи в ръба на бюрото, за да се задържи права. Разочарованието я сломи. Огорчението замайваше съзнанието й. Тя си пое няколко дълбоки, накъсани глътки въздух, докато подът спря да се върти пред очите й.

Най-сетне Реджина превъзмогна усещането, че се намира на кораб в морето. Светът придоби нормалните си форми и очертания. Все още вкопчена здраво в бюрото, тя впери поглед в отражението си в огледалото, както една жена би изучавала своя непозната съперница. Лицето и дрехите й бяха покрити с прах и мръсотия, но Реджина почти не ги забеляза. Косата й бе разпиляна свободно по раменете й, както я бе описал Слейд, имаше наситеноруса окраска с медни оттенъци. Беше доста необикновен цвят. Младата жена вече разбираше възхищението, което бе доловила в погледа и думите на Слейд, но не изпитваше същото удоволствие от очевидния му интерес.

Тя разгледа напрегнато лицето си. Беше овално и нежно, с високи скули. Устните й бяха плътни и наситенорозови, тенът й — блед, но под натрупания прахоляк прозираше златист загар. Очите й бяха светлокафяви, кехлибарени, миглите й — дълги и тъмни. Това придаваше известен драматизъм на външността й.

Втренчена в напълно непознатото лице, което я гледаше от огледалото, Реджина можеше само да се надава, че това е просто кошмарен сън. Тя докосна неуверено лицето си, за да се убеди, че това наистина се случва и че тази абсурдна ситуация не е само страховит кошмар. Беше самата реалност. Пръстите й докоснаха собствената й гладка кожа, подът под краката й беше стабилен и твърд и пространството около нея определено беше триизмерно.

Внезапно в съзнанието й нахлу неканена натрапчива мисъл. Тя беше скочила от влак. Пулсът й се ускори. Все още не можеше да си спомни, а безуспешните опити й причиняваха единствено адско главоболие. Сега, докато се взираше в собственото си огледално отражение, Реджина можеше да проумее защо й се е наложило да скочи в движение от влака. Отсреща я гледаше изключително красива жена, жена, която би могла да вдъхнови бандитите за нещо повече от обикновен обир.

Какво ли се бе случило? В съзнанието й отекна ужасяващ пистолетен изстрел и тилът й бе пронизан от болка. Тя притисна ушите си с ръка. Един безкраен миг Реджина остана така — притихнала, изплашена, неподвижна. Внезапно тя се втурна към прозореца и погледна надолу към „Мейн стрийт“. Улицата беше напълно пуста с изключение на две мулета, които теглеха препълнена каруца. Реджина дръпна прозореца, който изскърца и се отвори неохотно. Топъл бриз докосна нежно влажното й от пот лице. Тя се вслушваше напрегнато за нов пистолетен изстрел, докато пред погледа й изскочи невръстно момче на колело, завързало пъстър балон на седалката си. До слуха й достигаше само кучешки лай, воят на вятъра и мъжки смях от ресторанта отдолу.

Реджина бавно осъзна, че никакъв изстрел не бе отеквал в смълчаното градче. И все пак звукът й се бе сторил толкова реален. Дали не беше проехтял някъде от заличената й памет?

Бездиханна и скована, Реджина потъна в меката тапицерия на шарения стол. В продължение на няколко минути не се опита нито да мисли, нито да се движи. Не се осмеляваше да мисли. А когато най-сетне мислите пробиха стената на съзнанието й, тя бе изненадана да открие, че мисли за Слейд.

Против волята си Реджина насочи поглед към струпаните в ъгъла куфари. Не се осмеляваше да се приближи към тях. Все пак знаеше, че трябва да го направи. Току-що някакъв спомен бе проблясвал в съзнанието й, вече беше сигурна в това. Дали не бе причинен от отражението на лика й в огледалото? И ако беше така, дали видът на собствените й вещи нямаше да провокира по-силен проблясък в паметта й? Страхът почти я сковаваше. По високите й скули потекоха лепкави струйки пот.

Същински сомнамбул, Реджина се изправи и бавно прекоси стаята. После се наведе предпазливо над отворения куфар. Някой вече бе направил това преди нея, неизвестен за нея човек бе тършуват тайно из дрехите й. Те не бяха подредени, а разхвърляни небрежно из куфара. Реджина извади отвътре някаква дневна рокля. Беше от висококачествен лен и украсена с ръчно бродиран мотив. Тя посегна към друга рокля. В ръцете си държеше тежка и скъпа коприна. Не можа да разпознае никоя от дрехите и в момента, в който стигна до дъното на куфара, дишането й вече бе тежко и неравномерно, като след дълго и мъчително усилие. Бяха й съобщили, че това са нейните вещи, но тя не ги беше виждала никога преди. Те не успяха да освежат паметта й. И вече не чуваше страховити изстрели в съзнанието си — изстрели, които да звучат отчайващо реално.

Реджина беше прегледала само единия куфар, но вече се чувстваше изтощена. Нямаше сили да го повдигне, за да отвори долния куфар и предпочете да се отпусне в мекия стол. Потта се стичаше обилно по тялото й. Навън бе горещо и задушно, но това не беше единствената причина дрехите да полепват по влажната й кожа.

Паметта й оставаше празна, но тя осъзна, че усилията й не са отишли съвсем напразно. Току-що бе научила една важна подробност за себе си. Всички дрехи в онзи куфар принадлежаха на богата млада жена. Много богата млада жена. Слейд не й беше казал, че Елизабет Сейнт Клер е богата. Това обаче беше изключително съществен пропуск.

Внезапно съзнанието й се изпълни с безброй въпроси, за които тя нямаше готов отговор. Дали беше богата? Къде ли беше семейството й? Ами Джеймс? Дали бе скърбяла за него преди онзи обир във влака? И когато си възвърнеше паметта, щеше ли да се чувства съкрушена от смъртта му? Да можеше поне да си спомни лицето му!

Пронизана от болезнено чувство за вина, Реджина покри лицето си с ръце. Мразеше се, задето с такова нетърпение очакваше завръщането на Слейд. Та нали неговият брат, нейният годеник, беше мъртъв! Макар в момента да не изпитваше каквото и да е чувство към него, би трябвало да скърби за Джеймс, а не да се отдава на мечти за брат му, който бе спасил живота й. Реджина си повтаряше, че в нейното състояние е нормално да се нуждае от единствения човек, когото наистина познава, да търси спокойствието и жизнената сила, които той с готовност й предлагаше.

Тя прехапа устни. Не можеше да пренебрегне чувствата си в такъв момент. Слейд бе единственият човек, който разсейваше страховете й. Ако не можеше да разчита на него, щеше да остане съвсем сама. Не, не можеше да потиска чувствата си.

Той не приличаше на герой. За пръв път от часове насам Реджина се усмихна. Героите носеха палта от туид и велурени бричове и яздеха черни коне с лъскав косъм. Героите носеха също лъскави черни фракове, бели ризи и златни пръстени със скъпоценни камъни и фамилни инициали. Те никога не се обличаха в износени дънки, напоени с пот памучни ризи и прашни катарами на колана. Макар и изключително привлекателен, Слейд бе обикновен човек от плът и кръв, и то такъв, на когото очевидно му липсваше добър шанс в живота. Но този обикновен човек я бе спасил. И тя му дължеше огромна благодарност.

Приятните й мисли бяха прекъснати от внезапно хлопане по вратата. В първия момент Реджина си помисли, че е Слейд. Тя се втурна нетърпеливо към вратата, свали резето и отвори широко. На прага определено не стоеше Слейд, но младата жена веднага се досети кой е мъжът срещу нея. Беше по-висок и по-светъл, лицето му беше по-грубо и не така красиво, но очите бяха същите — тъмни, пламенни очи. Напрегнат, интелигентен поглед. Това беше Рик Деланза, бащата на Слейд.

Очите му проблясваха при вида на Реджина. Той вдигна сърдечно ръце и каза:

— Елизабет! Слава богу, че си добре!



Слейд се облегна на дървения стол, а главата му се опря в грубата стена отзад. В едната си ръка държеше запалена цигара, в другата — чаша уиски. В позата му обаче нямаше нищо спокойно и отпуснато. Краката му бяха прегънати в коленете, а стъпалата — здраво стъпили върху разнебитените плочки на пода. Изглеждаше така, сякаш е готов във всеки момент да скочи и да се изправи застрашително от малкия стол.

Върху тясната разклатена маса пред него бе поставена отворена бутилка. Слейд се взираше напрегнато във вратата. Въпреки тежкия дим, който висеше неподвижно във въздуха, той забеляза Едуард в момента, в който стъпи на прага на неугледното заведение.

Едуард пристъпи към него. Беше малко по-висок и много по-едър от Слейд. Слейд беше силен и жилав, Едуард бе набит и мускулест. Също като при Слейд, лицето му, което можеше да се нарече красиво, беше обрамчено от блестяща черна коса. Но тук свършваха всички прилики между двамата братя. Едуард беше много по-светъл и с бледосини очи. Челюстта му беше по-широка, носът — по-заоблен и леко изкривен. Беше облечен в тъмен костюм, бяла риза, сребристо палто и копринена вратовръзка. За разлика от повечето едри мъже Едуард носеше дрехите си с лекота и грация. Разбира се, облеклото му бе изработено по поръчка. Ботушите му бяха лъснати до съвършенство и носеше широкопола черна шапка, която захвърли на масата пред брат си.

— По дяволите, Слейд! Не можа ли да намериш по-долнопробна дупка?

— Здрасти, братле.

Едуард дръпна един стол и се намръщи при вида му, преди да се отпусне върху него.

— Очевидно ти харесват такива бардаци. На съседната улица, в „Рене“, имат най-доброто уиски и най-хубавите момичета в града.

— Тук се чувствам у дома си — отвърна иронично Слейд.

Едуард го изгледа втренчено.

— Глупости. Във Фриско дори не би си помислил за такава бърлога.

Слейд не каза нищо. Той просто се обърна и направи знак на някаква закръглена сервитьорка да донесе чаша за брат му.

— Цялата бутилка ли смяташ да изпиеш? — попита Едуард.

— Може би.

Брат му въздъхна. Той взе чашата на Слейд и изпи половината от съдържанието й, преди да му я върне.

— На мен също ми липсва.