Бренда Джойс - Тайни

Реджина не можа да заспи. В съзнанието й отново, и отново се прожектираха паметните събития от дома на Чарлз Ман. Слейд изглеждаше толкова спокоен и ведър, сякаш бе напълно различен човек. Ведрите му усмивки, сухият хумор и топлият напрегнат поглед бързо се превърнаха в най-скъпите спомени в ума й. И онова деликатно подчертано собственическо докосване по рамото. Или онзи незабравим момент, в който всички станаха свидетели на безграничната любов от страна на неговия работодател и верен приятел.

В този миг Реджина се оказа неспособна да сдържи собствените си щастливи сълзи — плачеше със Слейд и заради Слейд, разтърсена до дъното на душата си и благодарна, че поне тук има истински баща, който го обича безусловно.

И понеже сънят упорито й се изплъзваше, Реджина неволно сравняваше това кратко време с вечерите, прекарани в Мирамар. И неизменно, колкото и да беше несправедливо, съпоставяше Чарлз и Рик. Разликите бяха космически. Топлината и сладкият уют в дома на Ман създаваха атмосферата, която трябваше да цари във всяко семейство. Тази мисъл я изпълваше със съжаление, изпълваше я с гняв. Никога не бе видяла подобна топлота в дома на Виктория и Рик. И все пак тя прекрасно знаеше, че Рик обича Слейд не по-малко от Чарлз Ман. Би заложила цялото си наследство на това свое убеждение. И защо ли Рик бе толкова заслепен, че отказваше да разкрие пред сина си своята безгранична любов? Защо трябваше непрекъснато да го дразни, да го обижда?

Но и Слейд далеч не беше същият в Мирамар. Защо ли не можеше просто да се отпусне и да покаже пред Рик и добрата си страна? Реджина започваше да подозира, че съпругът й умишлено предизвиква баща си, че целенасочено се стреми към безсмислените му обиди. Но защо? Откъде ли бяха тръгнали странните им взаимоотношения? Тя можеше само да се радва, че поне в Сан Франциско Слейд има второ любящо семейство в лицето на двамата Ман.

Реджина бе твърдо решена да стигне до дъното на блатото; тя искаше отговори. Искаше да види между Слейд и Рик отношения, които поне да не й напомнят час по час за озлобени кучета, озверели за капка чужда кръв. Каквито и вражди да бяха имали в миналото, сега нямаха причини да стоят настръхнали един срещу друг. Време беше и двамата мъже да заровят томахавката.

Кой ли беше истинският Слейд? Интуицията й подсказваше, че това са две страни на един и същи човек. В съзнанието й внезапно изникна сравнението между пустинята и топъл парник: в горещите пясъци на пустинята оцеляваха само най-силните, най-жилавите екземпляри, но в плодородната почва на оранжерията дори и най-крехките видове разцъфваха в пълната си красота. Мирамар цъфтеше, но беше емоционална пустош. Слейд трябваше да подхранва силата на своите емоции, ако искаше да оцелее там. Бе имал нещастието да бъде изоставен от майка си още като невръстно момче и да попадне на баща, поставил на пиедестал по-големия си син, неспособен да дава воля на чувствата си към него самия. В обкръжението на семейство Ман обаче нямаше нужда от предпазна броня. Крехките му чувства, уязвимата му страна бе обградена с любов и съчувствие. Тук той можеше да бъде себе си самия.

През изминалата нощ Реджина отново се бе влюбила в своя съпруг.

В този момент утринната тишина на преддверието бе нарушена от настойчивия звук на входния звънец. Обхвана я безпаметно очакване. Струваше й се, че е прекарала целия си живот в очакване на Слейд. В действителност от предната вечер Реджина нямаше търпение да го види отново. Как ли щяха да подхванат този нов етап в своите взаимоотношения? За нея поне това беше едно ново начало. Слейд очевидно го възприемаше по същия начин.

Миг по-късно съпругът й бе въведен в приемния салон. Реджина спря да крачи неспокойно из стаята и грижливо прикри всякакви следи от нервност по лицето си. Когато се обърна, очите й срещнаха погледа му. При вида му очите й се разшириха от изумление, сърцето й замря.

Не знаеше какво е очаквала да види, но със сигурност не беше елегантният господин, който стоеше невъзмутимо пред нея. Облечен в бяло сако с двуредно закопчаване, ушито по последния вик на модата, и мръснобелите панталони, Слейд бе самото въплъщение на класическата небрежна елегантност. На краката му блестяха меки, бели спортни обувки. Косата му бе гладко причесана настрани. Носеше дори бяла сламена шапка, макар Реджина да не можеше да си представи как ли ще изглежда с нея.

Сащисана, Реджина не съумяваше да прикрие откритото възхищение в погледа си. Но той самият бе толкова погълнат от нейната външност, че лицето й поруменя от удоволствие. Тази сутрин се бе облякла по-внимателно от всякога с единствената надежда да го впечатли. Пастелният костюм в кремави тонове подчертаваше тена на кожата й и идеално подчертаваше фигурата й. А Слейд определено изглеждаше впечатлен: в погледа му проблясваха искрици на нескрито одобрение. Реджина се смути, сякаш двамата не бяха вече споделили цялата гама от интимности, възможни между мъж и жена.

В неговата усмивка обаче нямаше и искрица свян. Гласът му прозвуча, преливаш от обещания:

— Здравей.

— Добро утро… Слейд.

Той пристъпи напред и кавалерски й предложи ръка.

— Навън е студено. Имаш нужда от връхна дреха.

Кой знае защо, милата му загриженост и собственическият жест й доставиха невероятно удоволствие. Тя наметна припряно плътната си пелерина. Докато излизаха от къщата, с всичките си сетива Реджина се наслаждаваше на допира на неговата ръка върху тялото. Слейд внимателно я насочваше по широкото каменно стълбище и покрай добре поддържаната морава досами градския тротоар. Отвън ги очакваше спретната двуколка с прекрасни кестеняви коне.

— Обичам сам да управлявам конете — заяви бодро Слейд, след като я повдигна нагоре и сам се настани до нея. — Имаш ли нещо против?

Тя поклати глава. Усещаше топлината, струяща от тялото му, което се намираше едва на няколко инча разстояние от нея.

Реджина стисна ръце в скута си. Колкото и отчаяно да се опитваше да потисне спомените, нито за миг не бе забравила своята първа брачна нощ. Помнеше усещанията, които я разтърсваха, докато ръцете му изследваха извивките на голото и тяло. Реджина потръпна, неспособна да овладее мислите си. В този момент Слейд шибна юздите и кестенявите кобили нетърпеливо подскочиха напред.

— Реших, че в този ранен час най-добре ще е първо да посетим парка Голдън Гейт. — Слейд се обърна въпросително към нея. Очите му изследваха чертите на лицето й, докато се установиха жадно върху плътните й устни.

— Нямам нищо против. — Искаше й се да види къщата на „Франклин стрийт“, техния сватбен подарък от Чарлз. Но се боеше да го помоли, опасяваше се, че това ще бъде твърде недвусмислен намек за новите й намерения да остане негова съпруга. Реджина прехапа устни. — Онова, което направи снощи Чарлз… Беше невероятен жест от негова страна.

— Така е.

Реджина го погледна колебливо.

— Той те обича като син.

— Аз съм късметлия — отвърна тихичко Слейд. — Чарлз също означава твърде много за мен.

Тя се запита дали и той като нея не мислеше за Рик в този момент. Неспособна да се въздържи, Реджина се размърда неспокойно на седалката.

— Слейд, Рик също те обича.

Той се напрегна. Лицето му потъмня. Когато най-после извърна очи към нея, в погледа му проблясвайте необуздан гняв. В него отново бе проговорил старият Слейд.

— Недей да разваляш всичко.

Реджина преглътна несдържания коментар, който напираше на устните й. Досега не беше осъзнавала колко лесно би могла да прогони щастливия Слейд и да върне на мястото му разярения.

— Извини ме — прошепна тя и наистина го мислеше.

— Няма нужда — отвърна остро Слейд. — Вината не е твоя. — После добави някак небрежно, без да я погледне в очите: — Тази нощ ходих дотам.

Реджина не го разбра.

— Къде?

Той я погледна напрегнато, сякаш се опитваше да я остави без дъх.

— В къщата „Хенеси“.

Реджина се вцепени.

— Разбирам.

Слейд се обърна напред и вторачи поглед някъде отвъд ушите на бързоногите кобили.

— Аз също бих искала да я видя.

Слейд се обърна рязко към нея.

— Наистина ли?

— Да. — Реджина си пое дълбоко дъх и за миг улови погледа му. — Много ми се иска.

Внезапно устните му се озариха от широка усмивка и той обърна рязко конете в обратна посока. Цялото му същество излъчваше някакво странно вълнение и несдържан възторг.

— Чудесно! — възкликна той. — Защото аз много искам да ти я покажа, Реджина.

— Това е — прошепна Слейд, но не понечи да слезе от файтона. Реджина погледна високата триетажна къща пред себе си.

Мъглата вече се бе вдигнала и денят обещаваше да бъде слънчев и спокоен. Къщата наистина наподобяваше малко имение. Беше изградена от червен камък и измазана с бяла мазилка. Входната врата напомняше порта на старинен замък. Точно над нея бе разположен кръгъл прозорец с интересен листовиден дизайн, подкрепян от две бели колони. Над него се издигаше висока кула. Централната част на къщата беше асиметрична и се извисяваше до покрива, който се спускаше стръмно над фронталната кула. От другата страна на главната постройка имаше още една кула. На последния етаж се открояваха три арковидни прозореца, укрепени с колони. Самият покрив беше мансарден. Етажите бяха разделени от корнизи, спираловидни резби и розетки. Детайлите биха изглеждали твърде претрупани, ако къщата не беше толкова огромна. Сградата беше построена в крак с последната архитектурна вълна. От пръв поглед Реджина Шелтън се влюби в това място.

— Е? — попита я Слейд и небрежно захвърли сакото си на седалката между тях.

— Красиво е.

— Винаги съм се възхищавал от това място. Тук всичко е грандиозно, но не и натруфено, издържано в детайлите, но не и глупаво. Искаш ли да разгледаш вътре?

Погледът й се сключи с неговия.

— Разбира се.

Слейд я подкрепи на слизане. Стори й се, че дланите му се задържаха на талията й малко по-дълго от необходимото, но тя предпочете да го премълчи. В момента обърканите обстоятелства като цяло я изнервяха повече от настойчивото му докосване. Нищо не изглеждаше наред. Слейд беше неин съпруг, но тя се чувстваше необяснимо нервна в негово присъствие. Двамата живееха разделени, но не можеше да мисли за тази къща по друг начин, освен като за техен общ дом. Освен това Слейд непрестанно се държеше като неин съпруг. В момента сваляше плътната пелерина от раменете й с думите:

— Това няма да ти е необходимо.

Слънцето отдавна бе прогонило утринната мъгла, така че неговото сако също остана в двуколката.

Двамата изкачиха бавно стълбите към входната врата. С всичките си сетива Реджина попиваше присъствието на този мъж. Не я свърташе на едно място, докато той пъхаше и завърташе ключа в бравата. Преди да отвори вратата, той я погледна изпитателно.

Реджина инстинктивно долавяше, че нещо неизвестно за нея се върти в главата му.