През следващите няколко дни Слейд се държеше с нея така, сякаш са все още в процес на ухажване. Взе си няколко свободни дни, специално за да я разведе из града. Прекараха меден месец, който Реджина никога нямаше да забрави. Слейд я заведе в Италианския квартал и за пръв път в живота й я запозна с макароните, които мигновено се превърнаха в едно от любимите й блюда. Отидоха в Ембарсадеро и вечеряха в „Майес Ойстер Хауз“ пресни миди и морски деликатеси, обилно полети с леденостудена бира. Насладиха се на невероятно шоу в Музикалната академия на Лъки Болдуин, което дотолкова им хареса, че се върнаха да го изгледат втори път.

Един ден взеха ферибота до Саусалито и дълги часове караха водни колелета покрай брега. Яздиха буйни коне в парка „Голдън гейт“ и караха лодка в езерото Стоу. Една сутрин посетиха баните Сутро. Никога преди Реджина не беше виждала нещо подобно. Предлагаха шест вида баня — сладка, солена, топла, студена, плитка и дълбока. Вътре в музея се провеждаха игри и състезания за хора от всички възрасти. Слейд успя да я убеди да опита уменията си на пързалката и това се оказа едно от най-вълнуващите събития в живота й.

И през цялото време двамата бяха съпътствани от своята страст, която сякаш не избледняваше с времето. Слейд беше безмилостен. От самото начало й даде да разбере, че не смята да свързва любовните изживявания единствено със спалнята. Реджина не можеше да забрави как двамата правиха любов в каретата, и то цели два пъти, нито пък горещите му целувки до пързалката в баните Сутро. Любиха се пламенно на брега на океана и за малко щяха да ги хванат. Слейд я заведе и при руините на стара църква на юг от града.

Всеки път, когато помислеше за съпруга си, дъхът й секваше. Искаше й се и днес да беше останал с нея, вместо да се върне на работа в офиса. Тази мисъл извика друг спомен в съзнанието й, при който лицето й се обагри в червено. Снощи Слейд бе настоял да се отбият до офиса, за да вземе някакъв договор, който трябвало да прочете вечерта. Но когато отидоха в офиса, дори не си направи труда да погледне многобройните документи в кабинета си. Вместо това се приближи до нея с обещаваща усмивка и без всякакво предупреждение я просна отгоре на бюрото си, а по пода се разпиляха записки и документи. После повдигна полата й, без да обръща внимание на велите й протести, и я люби направо върху книжата. Реджина отчаяно се надяваше никой да не се досети какво се е случило в кабинета му през тази бурна вечер. Тя подозираше, че Слейд предварително е планирал всичко и никога не е имал намерение да се занимава със скучните си договори.

Този мъж беше невъзможен. Обичаше го от цялата си душа. Само ако можеше някак да се увери и в неговата любов!

А в това отношение Реджина изпитваше мъчителна несигурност. Страстта му към нея беше очевидна и Реджина не можеше да не се надява, че това е сигурен знак и за неговата привързаност. И все пак мъжете непрекъснато поддържаха любовници, които редовно изоставяха само с едно махване на ръка. Реджина не можеше да го проумее, но мъжете очевидно не изпитваха нужда от любов, за да изявят страстта си към някоя жена. Искаше й се поне веднъж Слейд да й разкрие какви чувства храни към нея. Но той никога не разкриваше тайните на душата си.

Съмненията й се подсилваха от факта, че извън неограничената физическа интимност, която често споделяха в леглото, в живота им извън спалнята липсваше всякаква емоционална интимност. Слейд не й даваше всичко от себе си. Сигурна беше, че съпругът й винаги оставя едно малко пространство само за себе си, че изгражда непреодолима стена около чувствата си, че влага всички свои сили, за да не задълбочи прекалено духовната си връзка с нея, своята съпруга. Преди няколко дни бе изтръгнал от устните й пламенно любовно признание, но Реджина започваше да се опасява, че никога няма да получи подобна декларация от него.

Опитваше се да си втълпи, че това не е толкова важно, че може да живее и без любов, стига само той да е до нея. Но сърцето и душата й копнееха за повече, за много повече.

Когато Слейд за пръв път се върна от работа след безмълвно сключеното между тях примирие, Реджина сама го посрещна на вратата. Цялата сияеше. При вида й на устните му също разцъфна широка и ведра усмивка.

Тя пое куфара от ръката му и го притегли в преддверието.

— Здравей! Как мина денят ти?

Слейд обгърна раменете й с ръка.

— По този начин ли ще ме поздравяваш всеки път, когато се прибирам у дома?

— Да — прошепна тя, а топлите й длани се плъзнаха по силния му гръб.

— Предполагам, че това е моментът да похваля преимуществата на брака — пошегува се той и горещо я целуна. Реджина се притисна към него. Струваше й се, че са изминали дълги дни, а не броени часове, откакто за последно се е видяла с него.

Когато най-после дългата скандална целувка приключи — все пак, прислугата беше наоколо, — Реджина го дръпна припряно в салона.

— Имам нещо да ти покажа.

— Обзалагам се, че е така — отвърна закачливо той.

Тя го изгледа внимателно и посочи дивана пред себе си. Слейд сякаш се вцепени, усмивката му се стопи. Диванът беше покрит с различни по десен парчета плат.

— Какво е това?

— Мостри — отвърна ведро Реджина. — Първо ще обзаведа твоя апартамент. В новия ни дом на „Франклин стрийт“. Какво мислиш? — Тя се втурна към дивана, преизпълнена с ентусиазъм, и вдигна във въздуха парче зелено като мъх кадифе. — За мек и удобен стол в кабинета ти? А това — за твоя диван? И понеже знам колко много обичаш бургундско, помислих си, че може да харесаш това за леглото. — Тя размаха във въздуха мек плат с индийски мотиви и нетърпеливо погледна мъжа си. Слейд не каза нищо.

Реджина върна плата на дивана, а усмивката й мигновено се стопи.

— Не ти ли харесват? Нито един от тях?

— Не е там работата.

— Не разбирам.

Слейд стисна зъби.

— Няма да се местим в къщата „Хенеси“.

Тя се смути.

— Защо не?

— Защото не мога да си го позволя — отвърна решително Слейд.

Реджина беше смаяна. След миг, изглежда, се отърси от вцепенението.

— Разбира се, че можеш! Разполагаме с моето наследство, не помниш ли? Татко ще пристигне всеки момент и незабавно ще прехвърли сумата в твоята банка и…

— Не!

Реджина премигна объркана.

— Моля?

— Казах не.

— Не те разбирам, Слейд. — Не й харесваше мрачното му затворено изражение. Тя приседна смутено на няколко мостри. Тялото й видимо трепереше.

— Няма да се възползвам от твоето наследство.

— Какво?

Той прекоси безмълвно стаята и си наля чаша уиски.

— Не искам да взема и цент от парите ти.

Пред очите й притъмня. Ледена тръпка плъзна по тялото й. Той не искаше парите й, не и сега, след като се бе оженил за нея преди всичко заради наследството й.

— Имам си гордост. Не искам да използвам съпругата си заради нейните пари.

— О, Слейд. — Реджина се изправи и преплете отчаяно ръце. Едва ли се ръководеше само от гордост. Вероятно се притесняваше заради нея.

Слейд я наблюдаваше мрачно и бавно отпиваше от парливото бренди.

В следващия миг съзнанието за пълната значимост на онова, което се случваше, я връхлетя като гръм.

— А Мирамар? Ти се нуждаеш от пари, за да спасиш Мирамар!

— Заех известна сума от Чарлз.

Реджина отново седна на дивана и трескаво премисли ситуацията.

— Значи Мирамар е в безопасност?

— Няма да е лесно. — Той я гледаше втренчено. Гласът му съдържаше някакво смътно предупреждение. — Следващите пет години ще бъдат тежки за нас. Ще трябва да живеем скромно, в лишения. Но до пет години се надявам да извадя първите печалби.

— Разбирам. — Реджина се взираше сляпо пред себе си. — Но не е ли глупаво да живеем по този начин, след като разполагаме с всичките пари, които някога могат да ни потрябват?

— Не. Казах, че няма да взема пари от теб и не възнамерявам да се отричам от думите си.

Внезапно у нея припламна гневна искрица.

— Но това е нелепо! И какво ще правим с новата си къща?

— Ще я затворим. Може и да я продадем. Обмислям вариантите. Ако не я продадем, след пет или десет години ще можем да я отворим и да я използваме за уикенди и ваканции. Дотогава, ако пожелаеш, можеш да я използваш, когато идваш в града.

— Слейд! — Тя се изправи. — Това е абсурдно. Имаме прекрасен дом и няма да ти позволя да го продадеш!

Той я погледна право в очите.

— Няма да ми позволиш да го продам?

Реджина знаеше, че трябва да отстъпи, но не го направи.

— Не.

Той просто я гледаше безмълвно, а лицето му потъмня от гняв.

Реджина трепереше и вече не се чувстваше никак смела, но независимо от всичко продължи:

— Нито пък да я затвориш за десет години! Моля те, размисли! Ти знаеше, че съм богата наследница, когато се ожени за мен — в действителност ти точно затова се ожени за мен. Защо е нужно да изнемогваме и да живеем като просяци, щом не се налага? Това е нелепо!

— За трети път ме обвиняваш, че говоря нелепости! — Тонът му стържеше като трион.

— Не! Не съм искала да…

— Няма да живеем като просяци, Реджина — прекъсна я грубо Слейд. — Поне не и според моите стандарти. Но може би според твоите стандарти ще живеем в пълна нищета! Искаш ли да ме напуснеш?

Последният въпрос беше толкова неочакван, че я свари неподготвена.

— Не! Разбира се, че не!

— Значи въпросът е приключен — отбеляза сухо Слейд и тръшна чашата си върху масата. После се обърна и излезе от помещението.

Реджина потъна в меката тапицерия на дивана. За миг остана напълно неподвижна, разстроена и разтреперана. После взе в ръката си една от мострите — зеленото като мъх кадифе — и го притисна мъчително към гърдите си. Една сълза се изтърколи по лицето й и навлажни меката пухкава материя.

Слейд бе заявил, че всичко е решено, но тя изпитваше болезненото предчувствие, че проблемите едва започват. В съзнанието й назряваше мъчителната мисъл, че току-що е отворила кутията на Пандора.



Ксандрия беше впечатлена.

Бе въведена в гостната от безупречен иконом, а миг по-късно спретната прислужница й донесе поднос с чай и вкусен кейк Тя се огледа усмихната наоколо си. Чудовищният диван беше сменен, организираният хаос, толкова присъщ за Слейд, се беше изпарил, а краката й потъваха в мек ориенталски килим. Многобройните промени безспорно бяха освежили стаята и й бяха придали атмосфера и неподражаем уют. Ксандрия искрено се радваше, че миналата седмица Реджина се е върнала при Слейд и че способностите й на декоратор не подлежат на обсъждане.

Двамата не бяха уведомили никого за примирието помежду си. Ксандрия не беше виждала Слейд от онова празненството, което дадоха в дома на баща й за младоженците. Дори нямаше да узнае, че са се сдобрили, ако Едуард не я бе уведомил — в доста неподходящ момент при това. Устните й се разтегнаха в ленива усмивка при спомена за онези минути, в които тръпнеше в прегръдките на Едуард, с разкопчана до кръста риза, смъкнат корсет и вдигната над кръста пола — и то в нейния офис, за бога! По средата на работния ден, докато личната й секретарка си седеше, нищо неподозираща, отвъд отключената врата на кабинета й. Едуард очевидно проявяваше към риска същата безразсъдна склонност, каквато изпитваше и към правенето на любов. А тя, кой знае защо, нямаше нищо против.

В този миг в гостната влезе и самият дявол.

Чаят се разплиска от порцелановата й чашка. Тялото й мигновено реагира на присъствието му.

— Каква изненада, господин Деланза.

Той се ухили хлапашки.

— Добро утро, госпожа Кингсли.

Размениха си съучастнически погледи. Ксандрия се изчерви при мисълта, че в момента той вероятно си спомня как слънцето ги бе събудило в една от стаите на „Грандхотел Ман“ и как, преди да се измъкне незабелязана, той бързо я доведе до див, разтърсващ оргазъм. За по-сигурно Едуард бе предпочел да запази стая в хотела, вместо да се настани в дома на брат си. Така можеха лесно да си уреждат срещи. Ксандрия никога не би склонила да заведе мъж в собствения си апартамент, въпреки че служителите й несъмнено биха запазили нужната дискретност.

— Изглеждате доста сънен днес, мистър Деланза. Да не би да сте прекарали тежка нощ? — думите й бяха съпроводени с погледа на най-невинните очи в света.

— Изключително тежка, мадам. Виждате ли, тази нощ бях притиснат до стената да забавлявам един мой приятел, който не изпитваше видим респект към времето. Освен това очевидно много му допадаха забавленията, които му предложих — дотолкова му допадаха, че не прояви никаква загриженост за моя сън.