— Аз съм щастлива със Слейд и винаги ще уважавам решенията му!

— На мен не ми изглеждаш особено щастлива — отвърна язвително Виктория.

Рик започна да губи търпение.

— Нали се разбрахме да не започваш отново!

Виктория не му обърна никакво внимание. Нито пък Реджина.

— Знаеше ли коя съм аз преди венчавката, Виктория?

Другата жена се усмихна.

— Можеш да заблудиш всеки друг, но не и мен.

За миг Реджина погледна към Рик, преди да продължи настъпателно:

— Ти ли прерови багажа ми?

— Да. Онзи безличен медальон те издаде. — Хладният триумф в очите на тази жена окончателно влуди Реджина.

— Ако някога отново си позволиш да се бъркаш в личния ми живот, ще те накарам да съжаляваш.

Виктория гръмко се разсмя.

— Ти ме обвиняваш в безчестие? Не аз, а ти беше тази, която си устройваше маскаради, мила моя. И определено не беше много благородно от твоя страна.

— А ти защо не се намеси? — атакува я отново Реджина.

— Защото макар да знаех, че не си Елизабет Сейнт Клер, нямах представа, че си наследница на семейство Браг. Мислех те за заблудена измамница, която преследва богатство и охолен живот.

Реджина кипна. Но Виктория беше съпруга на Рик и двете трябваше да се разберат, ако искаха да живеят заедно за в бъдеще.

— Виктория, колкото и да ти се иска, не можеш да промениш моя произход. Затова ще трябва просто да изгладим споровете помежду си. Ще оспориш този факт?

— Не — отвърна невъзмутимо Виктория. — Вероятно не мога да променя произхода ти, но може и да не се наложи. Защото в момента, в който размислиш трезво, ти сама ще осъзнаеш, че мястото ти е в големия град, а не в някакво си ранчо. Защо двамата със Слейд просто не се пренесете в приказното си имение и не уредите живота си с парите от наследството ти?

— Това е невъзможно, Виктория — отвърна Реджина, вече по-спокойно. — Виждаш ли, аз прекрасно съзнавам, че сърцето и душата на Слейд винаги ще принадлежат на Мирамар. И обичам Слейд дотолкова, че съм готова да живея с него там до края на живота си. Не мога да постъпя по друг начин.

Очевидно излязла от кожата си от гняв, Виктория напусна стаята с широки крачки. Реджина остана втренчена след нея. Почти бе забравила за присъствието на Рик, докато гласът му не прозвуча зад гърба й.

— Тя ще се оправи. Ти как си?

— Добре съм.

Рик се усмихна.

— Имала си повече кураж, отколкото човек би предположил. Няма смисъл да се притесняваш от нея. Тя обича да лае, но никога не хапе.

— Не се притеснявам — отвърна искрено Реджина. В момента съзнанието й бе обременено от толкова проблеми, че последната й грижа беше враждебното отношение на Виктория.

— Виж какво, мила — обади се начумерен Рик, — защо не поседнем за малко?

Реджина послушно приседна на дивана, любопитна да чуе онова, което Рик очевидно се канеше да й разкрие. Той се изкашля.

— Трябва да ти призная нещо.

Тя дори не се помръдна.

— Знаеш, че аз те харесвам, много те харесвам, и то още от момента, в който те видях за първи път. Няма смисъл да те убеждавам в това. — Рик се размърда неспокойно на мястото си. — Отчасти може да се каже, че и аз знаех истината, и то от самото начало.

— Отчасти?

— Добре, знаех коя си в действителност. Компаньонката ти ми разказа всичко, броени минути преди да умре.

— О, Рик.

— Виж, мила моя, не е чак толкова лошо, колкото ти се струва в момента! — Той вдигна умиротворително ръце. — Признавам, че в първия миг бях воден от мисълта, че богата наследница като теб би могла да спаси ранчото от незавидната му съдба. Но после видях как гледаше Слейд — и той как те гледаше. Искам да кажа, че ако някога съм виждал двама души, които определено да са родени един за друг, то това несъмнено сте точно вие двамата.

Разчувствана, Реджина сведе замислено глава.

— Какво има? Сърдиш ли ми се?

Тя поклати глава.

— Не мога да ти се сърдя, Рик. От самото начало те харесвам. — Реджина се насили да се усмихне. — И наистина ти вярвам, защото знам колко много обичаш Слейд.

Рик поруменя от смущение.

— Е, добре… Сега, след като Виктория я няма, спокойно можеш да ми разкажеш какво не е наред.

Реджина изпитваше необясним порив да излее душата си пред този човек. Той имаше сложен и труден характер, но пред нея винаги се разкриваше откъм добрата си страна, която несъмнено беше щедра и благородна. Но Слейд никога нямаше да й прости, ако разкриеше семейните им проблеми пред баща му. И понеже му дължеше лоялност, тя поклати глава.

— Всичко е наред наистина.

Рик изглеждаше разочарован, може би заради липсата на доверие от нейна страна.

Реджина реши да смени темата.

— Ксандрия Кингсли и Чарлз Ман организират в петък тържество по случай нашия брак. Ще дойдеш ли, Рик?

Рик се начумери.

— Това покана ли е?

— Определено.

— Хм, не смятам да ходя на никакво тържество.

Усмивката замря на устните й.

— Защо? Не можеш ли да останеш в града още няколко дни?

— Вероятно мога, но няма да го направя. Не съм дошъл да споря за някакво си тържество.

— Тогава защо дойде, Рик?

Той се пое дълбоко дъх.

— Реджина, ще бъде откровен с теб. Искам двамата със Слейд да се върнете у дома. Моля ви да се върнете у дома.

Реджина остана напълно неподвижна. Сърцето й замря. Без значение какви притеснения изпитваше относно неразрешените проблеми със Слейд не можеше да остане безразлична пред думите на Рик. Той искаше синът му да се върне у дома.

— Ще трябва да помолиш него самия — отвърна твърдо тя.

— По дяволите, ти си негова жена. Кажи му, че е време да се върне у дома, където му е мястото.

Реджина остана все така неподвижна и скована. После промълви много тихо:

— Трябва да му кажеш, че ти искаш той да се върне у дома, Рик.

Възрастният човек изглеждаше смутен.

— Преди всичко не съм бил аз този, който го е помолил да си тръгне. И със сигурност не мога да го помоля да се върне у дома. Но ти можеш да го направиш.

Реджина поклати глава.

— Няма да го моля вместо теб.

Рик стана и закрачи нервно из стаята.

— И ти ли си твърдоглава като него?

— Понякога. Надявам се глупавата гордост да не застане пак между вас.

Рик се задъха.

— Госпожичке, думите ти надхвърлят всякакви допустими граници!

— Може и така да е.

Рик сякаш не вярваше на ушите си.

— Никога няма да го моля да се върне! Той напусна дома си по собствена воля! И то не само веднъж, проклет да е. Понякога си мисля, че ме мрази до мозъка на костите си. Дори ако ми липсваше — а аз не казвам, че е така — никога няма да му го призная!

Силно обезпокоена от думите му, Реджина се изправи.

— Мисля, че е крайно време да проявиш малко честност, Рик. Първо пред себе си, а после и пред сина си.

— Ти недей да се месиш в нашите отношения! — Очите му проблясваха заплашително.

— Струва ми се, че е време някой да се намеси. Защо не дойдеш на тържеството в петък? Синът ти ще бъде почетен гост. Сигурна съм, че Слейд ще се зарадва да те види там. Може и да се преструва на безразличен, но дълбоко в себе си, сигурна съм, ще се зарадва.

— Дори и за милион долара не бих стъпил в дома на Чарли Ман!

Едва в този момент Реджина осъзна колко наранен се чувства Рик от отношенията на Слейд с Чарлз Ман. Беше обиден и разгневен. За миг тя се запита колко ли време беше потискал и крил своите чувства от сина си и околните. Слейд бе напуснал дома си преди десет години. Вероятно чувствата му са се натрупвали през всичкото това време.

— Рик. — Тя пое нежно ръката му. — Чарлз Ман не е родният баща на Слейд. Той е само негов добър приятел. Ти си неговият баща и това никога няма да се промени. Слейд изпитва топли чувства към Чарлз, но това не означава, че не го е грижа за теб и твоята обич.

Рик беше блед като тебешир.

— Това момче никога не е знаело значението на думи като „семейство“ и „обич“! Също като майка си! Знаеш ли, че майка му беше блудница? Беше толкова красива, че се ожених за нея и я отведох в дома си с намерението да я превърна в истинска дама. Ха! Тя не познаваше каквото и да е благоприличие. Когато си тръгна, не я помолих да остане у дома. Няма да моля и него. Той е точно като проклетата си майка!

Реджина пребледня. И все пак тя знаеше, че Рик не говори истината. Слейд не беше като майка си, той имаше чувства и висок морал. Тя поклати глава, увлечена от спомена за начина, по който Слейд не я допускаше близо до себе си при тайните на сърцето си. Вероятно целенасоченото му отчуждение имаше нещо общо с факта, че тази жена го е изоставила още като бебе. Сега повече от всякога се чувстваше решена да остане до съпруга си — без значение какво ще й коства това.

— Ако той предпочита да се преструва, че Чарлз Ман е негов баща, това не ме интересува. Но нищо не може да промени факта, че Слейд е завинаги свързан с Мирамар. Само че проклет да съм, ако кракът ми някога стъпи в дома на Ман!

Реджина гледаше вторачена Рик, който крачеше решително към изхода. В името на изконната връзка между баща и син тя направи още едно последно усилие:

— Рик, можеш да се преструваш колкото си искаш, че не те е грижа, но и двамата с теб знаем, че това е само маска. Единственият, който не го знае, е самият Слейд. Не мислиш ли, че е време да го посветиш в нашата тайна?



Тишината в офиса му го потискаше. Бизнес вечерята отдавна бе свършила, но ненамерил в себе си сили да се върне у дома, Слейд отиде в сградата на „Фелдкрест“. Обичайно въздухът тук бе изпълнен с какофония от звуци: тракане на пишещи машини, телефонен звън. Но тази вечер в тишината отекваха единствено учестените удари на собственото му сърце.

Слейд не можеше да изхвърли от съзнанието си онзи разговор с бащата на Реджина. Знаеше, че Никълъс Шелтън е напълно прав. Всяка казана от него дума тежеше точно на мястото си. Реджина бе родена със синя кръв и възпитана да заеме мястото си сред английската аристокрация; заслужаваше херцог, а не обеднял собственик на ранчо. Сега се чувстваше щастлива, но колко ли дълго щеше да трае това?

Колко дълго, за бога?

Слейд прекоси мъждиво осветения си офис и застана до прозореца. Улицата отдолу беше осветена, но нямаше почти никакво движение. Две проститутки се шляеха безцелно наоколо, до тях стоеше един-единствен педераст, а на отсрещния тротоар чакаше самотен файтон. Слейд се взираше сляпо пред себе си. Изведнъж решението само изплува в съзнанието му: без значение колко прав беше Никълъс Шелтън, той нямаше да постъпи по благородния начин. Нямаше да сложи край на отношенията си с жена си.

Нямаше да го направи.

Трябваше поне пред себе си да признае бруталната истина. Обичаше тази жена. Обичаше я отдавна, може би от момента, в който я видя за първи път. Тя беше всичко, което бе мечтал да види у една жена, и много повече. Не искаше да се прибира вечер в пустата си тъмна къща, не искаше да се връща към мрачния си безсмислен живот. След като бе видял всичко онова, което тя можеше да му предложи, след като бе имал късмета да сключи идеалния брак, не можеше дори да си представи живота си без нея.

Нямаше да го направи. Без значение какво щеше да му коства това, нямаше да сложи край на брака си.

Слейд се изправи и въздъхна с облекчение. Не биваше да мисли за бъдещето, трябваше да живее с настоящето и да поглъща алчно всеки миг, който животът щедро му предлага.

Но дори след като напусна кабинета, не успя да се почувства в мир със себе си.

Защото подозираше, че в момента проявява дори повече благородство, отколкото някога е смятал, че е способен да даде.



Реджина крачеше неспокойно из спалнята, облечена в тънката си нощница и елегантния халат. Поредният поглед към часовника й подсказа, че минава полунощ. Тя въздъхна и стисна до болка ръце. Къде ли беше Слейд?

Светлините откъм улицата отдолу привлякоха вниманието й. Тя се втурна нетърпеливо към прозореца, но видя само бавно отдалечаващ се автомобил. И тогава вратата на спалнята се отвори зад гърба й. Реджина рязко се обърна. На прага стоеше Слейд и внимателно се взираше в нея.

Реджина преглътна вик на изненада и един неизказан въпрос. Неспособна дори да се усмихне, тя просто го гледаше втренчено.

Той пристъпи сковано в стаята и затвори вратата зад гърба си. После свали сакото си и тихичко промълви:

— Не беше нужно да ме чакаш.