Никълъс изсумтя.

— Аз наистина се гордея с теб, Реджина, и ти прекрасно го знаеш.

— Не, татко, не го знам. Вместо това ми изглежда, че си разочарован и дяволски ядосан от мен.

— Ядосан съм, защото си избрала съпруг без моето съгласие. Разочарован съм, защото си готова толкова лесно да пренебрегнеш моето мнение. И искам да те предпазя от най-сериозната грешка в живота ти.

— Не правя грешка, татко, уверявам те.

— За разлика от майка ти аз ни най-малко не съм убеден, че ти наистина обичаш този мъж — не и след като с очите си съм те виждал увлечена десетки пъти, откакто си излязла от възрастта на късите поли. И със сигурност не вярвам, че си влюбена в този мъж достатъчно, за да се откажеш от всичко онова, с което си свикнала да живееш.

Реджина се поколеба. Това беше нейният шанс. Трябваше да се възползва от късмета си.

— Татко, не е нужно да се отказвам от онова, с което съм привикнала. Не и ако ми дадеш моето наследство.

Никълъс мълчеше.

— Татко, ние имаме нужда от тези пари! Наистина!

— Това поне е очевидно.

— Нужно ли е да моля? — извика отчаяно Реджина. — Как бих могла да те убедя да ми дадеш проклетото наследство? Моля те, татко, моля те!

Никълъс я гледаше напрегнато. В този момент до слуха й долетя някакъв звук откъм вратата. Реджина видя Слейд на прага, макар изобщо да не беше чула шум от приближаването му. Тя се втурна към него. Когато обаче видя студения му поглед, всичко й се изясни. Каква ли част от спора с баща й бе успял да чуе?

— Скъпи — извика припряно тя и го хвана под ръка, — не мога да ти опиша, колко се радвам, че все пак успя да се върнеш толкова рано у дома!

Очите му срещнаха погледа й. Реджина замръзна. У него нямаше топлина; изглеждаше така, сякаш с мъка сдържа гнева си.

— Ела — пророни неуверено тя. На всяка цена трябваше да създадат в очите на родителите й впечатлението, че двамата са здрава и единна двойка. — Зная, че двамата с татко вече сте се срещали, но мисля, че трябва да започнете познанството си отначало. Освен това никога не си се виждал с майка ми.

Без да пророни и дума, Слейд й позволи да го отведе при родителите си. Докато го представяше на майка си, Реджина успя да го погледне крадешком. Може би само си бе въобразила, че е разгневен. Лицето му бе непроницаемо, мислите му — недостижими.

— Татко — пророни тревожно тя, — не бихте ли могли със Слейд поне да се поздравите като джентълмени?

Никълъс видимо стисна зъби, но протегна ръка за поздрав.

— Здравейте, Деланза.

Не по-малко напрегнат, Слейд пое протегнатата му десница.

— Шелтън. Добре дошли в скромния ни дом.



— Ти си ми сърдит.

Облечен вече само в свободна риза, Слейд скръсти предизвикателно ръце и се облегна на вратата, водеща към салона.

— Какво те кара да мислиш така? — попита хладно той.

Реджина се напрегна. През цялата вечер инстинктивно долавяше, че съпругът й е разярен. Но очевидно беше повече от разярен, защото сега я наблюдаваше така, както се изследва непознато насекомо през микроскоп. По време на вечерята бе наблюдавал внимателно всички на масата. И не беше разговарял, освен когато не го попитаха нещо. Реджина бе направила всичко възможно да поддържа разговора, подпомагана единствено от майка си. Вечерта беше пълна катастрофа, а Слейд през цялото време се държа като абсолютен грубиян.

Но макар и да знаеше, че е ядосан, нямаше представа, че е толкова зле. Думите му сякаш забиваха ледени иглички по кожата й. Ако не ставаше въпрос за нейния съпруг и ако не бяха така наскоро венчани, Реджина несъмнено щеше да си помисли, че този човек е не просто враждебен, но изпълнен с омраза към нея.

Тя бе свалила високите си обувки и в момента ги държеше в ръка. Бяха изпратили родителите й преди броени минути. А сега почти се боеше да се приближи към съпруга си, макар че неизбежно трябваше да мине покрай него, за да излезе от стаята.

— Съжалявам — прошепна Реджина и наистина го мислеше.

— За какво точно съжаляваш?

Тя трепна под враждебния му поглед.

— Съжалявам, че поканих родителите си за вечеря. Нямах представа, че ще се получи такава потискаща вечер.

— Разбира се, че си нямала представа. В твоя приказен живот това вероятно е единствената „потискаща“ вечер, която някога си прекарвала.

Обувките се изплъзнаха от ръката й.

— Нима си подслушвал?

— Никой човек на този свят не може да подслушва в собствения си дом — отвърна остро Слейд. После пристъпи към бара и си наля двоен бърбън. Реджина отдавна бе престанала да брои напитките му. Никога не го беше виждала да пие толкова, и то с такава мрачна решителност. И все пак не й изглеждаше пиян. — След като не си искала да чувам нещо от разговорите ти, просто не е трябвало да говориш открито в моя дом — добави ожесточено той.

Реджина трепна. Опита се да прецени доколко е замаян от алкохола. Някои мъже ставаха непоносими след злоупотреба с алкохол. Никога преди не беше изпитвала страх от Слейд, но сега инстинктите й подсказваха, че е опасно да се върти около него. Защото гневът му определено беше насочен към нея самата.

— Слейд, съжалявам за всичко. Моля те! — Реджина направи опит да се приближи към него. — Да отидем в леглото. — Тя докосна нежно ръката му.

Той мигновено я отблъсна.

— Не ме докосвай.

Изумена, Реджина отстъпи крачка назад.

— Мисля, че вече пи достатъчно.

Слейд сякаш се сепна.

— Не съм пиян. Още не. Но със сигурност ще се напия, преди тази противна нощ да свърши.

— Какво толкова съм направила? — прошепна унило Реджина.

— Ти си виновна за всичко! — Изящната чаша полетя надолу и с трясък се разби на пода. — Махай се оттук. И не си прави труда да ме чакаш. В момента сексът е последното нещо, за което бих си помислил.

От устните й се изтръгна болезнен стон. Думите му бяха съкрушителен юмрук, и то целенасочено жесток. Реджина не можеше да повярва, че Слейд е в състояние да говори толкова грубо и пренебрежително за вълшебната интимност, която бяха изживели заедно.

— Защо правиш това? Защо се опитваш да ме оскърбиш?

Той я гледаше безмълвно.

— Ако се опитваш да спечелиш омразата ми, няма да го постигнеш. — Разумът отстъпи място на бурните й чувства. Реджина плачеше безгласно, а сълзите свободно се стичаха по болезнено сгърченото й лице. — Виж, можеш да се държиш като безчувствено копеле, щом толкова го искаш, но нищо няма да промениш. Аз съм твоя съпруга, за добро или за лошо.

Ако Слейд беше шокиран от грубия й език — за пръв път, откакто се познаваха — то той с нищо не го издаде.

— Питам се — отвърна остро той, — жена ли си, или светица?

Реджина поклати мъчително глава.

— Не искам светица за съпруга!

— Не съм! Не съм!

Слейд вече й бе обърнал гръб.

— По дяволите, махни се оттук, Реджина, преди да съм казал още нещо! Веднага излез оттук!

Но тя не се помръдна. Дъхът й замря, а сърцето й се свиваше от страх, но вече не се боеше за себе си. Боеше се за своя брак. Бяха достигнали до кризисен момент в своята връзка, и макар Реджина да нямаше представа как се е стигнало дотук и дори защо е трябвало да се стига, беше твърдо убедена, че трябва да разговарят незабавно. Дори не се притесняваше вече от сълзите си.

— Моля те, кажи ми какво толкова направих? — изхлипа тя. — Моля те, Слейд.

Той се обърна рязко.

— Проклета да си! По дяволите всичко! Щом ти няма да се махнеш, аз ще го направя!

Реджина простена, когато Слейд се втурна покрай нея и излезе в коридора.

— Не! — извика тя и отчаяно се опита да го догони. Той отвори вратата. — Слейд! Почакай! Трябва да говорим! Трябва! — Реджина знаеше със сигурност, знаеше с цялата си душа, че не бива да му позволява да излезе през тази врата — и извън нейния живот.

Но Слейд пренебрегна молбите й. Прекрачи прага на дома си, а силуетът му мигновено потъна в нощната мъгла.

26

Тя се облече с невероятно старание.

Повдигна яркорозовите дипли на роклята си и бавно плъзна ефирната материя на копринените си чорапи — прозрачни и бели — по дългите си и грациозни крака. После внимателно намести съблазнителните жартиери, поръбени с бяла дантела и обсипани с розови пъпки. Накрая плъзна одобрително длани по сочните си бедра и спусна роклята надолу.

Елизабет Сейнт Клер се обърна и критично погледна отражението си в огледалото.

Устните й се разтегнаха в усмивка. Кръвта й винаги кипеше при мисълта за прелъстяване. И макар днес това да беше само желана възможност на хоризонта, не можеше да остане безразлична към отправеното предизвикателство.

Беше ослепително красива и напълно го съзнаваше. Доволна от себе си, тя се усмихна на образа си в огледалото. Слейд Деланза не можеше да остане безразличен към нейния чар. Никой мъж не оставаше безразличен.

Елизабет внимателно нагласи розово-червената филцова шапка на главата си, грабна изисканите ръкавици, които идеално пасваха на тоалета й, и напусна хотелската стая. Пиколото в преддверието незабавно й поръча карета. Елизабет нареди на кочияша да я откара до сградата на „Фелдкрест“, на ъгъла на „Ван Нес“ и „Еди стрийт“.

Тя се облегна удобно на износената кожена седалка и плъзна ръце по заобления си корем. Жалко, че трябваше да се стигне дотук. Ако не беше забременяла, нямаше да има нужда да се омъжва. Елизабет въздъхна. Не можеше да съжалява за начина си на живот през последната година — или по-точно, през последните години.

Баща й я изпрати в частно училище в Лондон още когато беше тринайсетгодишна. Споменът за онези събития извика усмивка на устните й. Свариха я в конюшнята с набитото ирландско момче, което се грижеше за конете. Двамата бяха увлечени в занимания, които нямаха нищо общо с конете, но бяха твърде близки до язденето.

Кевин не беше нито първият, нито последният й любовник. Но независимо от това тя му бе отредила свидно място в спомените си, защото беше пряко отговорен за нейното изпращане в онова богаташко училище. Откакто се помнеше, Елизабет ненавиждаше скучния провинциален живот в малкото градче Сан Луис Обиспо. Възможността да я изпратят в Лондон мигновено я бе изпълнила с трепетно вълнение.

Елитната частна академия за млади дами съвсем не беше по вкуса на Елизабет. Тя бързо се научи да се измъква тайно през нощта. Винаги беше изглеждала по-голяма за годините си и за кратко време се превърна в неразделна част от вълнуващия нощен живот на Лондон.

Разбира се, през деня продължаваше усърдно да се преструва на благоприлична млада дама. Когато за кратко се връщаше у дома, не предизвикваше и капчица съмнение в очите на роднините си, че животът в академията не я е променил издъно. Обстоятелствата я принудиха дори да се сгоди. Когато за пръв път срещна Джеймс Деланза, Елизабет реши, че той е достатъчно приличен съпруг, макар да беше малко отегчителен. Все пак беше изключително привлекателен мъж и несъмнено първите няколко години от брака им можеха да бъдат съвсем задоволителни.

А миналото лято издъхна баща й. Елизабет съжаляваше за смъртта му, защото беше искрено привързана към Джордж, но трябваше да си признае, че той не би могъл да намери по-подходящ момент да я остави сама. Защото след неговата смърт цялото му състояние преминаваше в нейни ръце и вече не беше нужно да чака до брака си, за да получи своето наследство.

И понеже не беше глупачка, Елизабет продължи добре обмисления си маскарад. Лятото прекара в Сан Луис Обиспо, привидно потънала в скръб по баща си, а Джеймс идваше да я утешава всеки уикенд. За съжаление неговата представа за утешаване беше твърде различна от нейната. Когато наближи началото на последната й учебна година, тя с готовност се върна в Лондон. Но така и не стъпи повече в онова училище. Установи се в прилична градска къща и подхвана начин на живот, който успешно подражаваше на маниера на английската аристокрация, в чиито кръгове се движеше.

Би останала в Лондон неограничено дълго време, въпреки предстоящата си женитба, ако едно разтърсващо събитие не бе преобърнало коренно живота й. Този път, за пръв път в живота си, Елизабет се озова в положението на отблъсната и изоставена, и то по най-хладнокръвния и безмилостен начин. По онова време любовникът й беше властен и изключително красив английски граф, в когото беше влюбена дотолкова, доколкото беше възможно за жена с нейния нрав и начин на живот. Елизабет не обичаше да се чувства отблъсната и постъпката му неизбежно предизвика смут и несдържан гняв в душата й. Дори се опита да го привлече отново към себе си, но всичките й усилия останаха безуспешни. Той не само че скъса окончателно с нея, но има наглостта да й каже, че смята да сключва брак — и най-важното, че искрено обича годеницата си.