Елизабет побърза да се върне в Америка. В края на май, веднага след пристигането си в Сан Луис Обиспо, тя изпрати на Джеймс известие, че прекратява петгодишния им годеж. Доведената й майка се омъжваше повторно и противно на всякакви правила за любезно поведение Елизабет си нае едно малко имение и огромен персонал, което несъмнено щеше да накара Сюзън да позеленее от завист. Скоро си намери и нов любовник, но така и не успя да изтрие от съзнанието си образа на английския граф.

Когато разбра, че е бременна в третия месец, Елизабет с мъка осъзна, че не може да живее повече по този начин и че незабавно трябва да намери изход от ситуацията. Едно нещо беше да се преструва на благоприлична дама и същевременно да прави каквото си иска, и съвсем друго — да се окаже в положение на бременна и неомъжена жена. Любовникът й обаче беше женен — в противен случай щеше да го принуди да сключат брак. И понеже не разполагаше с никакво време за действие, Елизабет реши да поднови връзката си със семейство Деланза.

Смъртта на Джеймс Деланза беше благоприятно обстоятелство в тази насока. Той не прие добре новината за прекратяването на техния годеж. Понеже беше експерт по отношение на мъжете, Елизабет подозираше, че Джеймс е бил безумно влюбен в нея, но тя го смачка като досадно насекомо, както английският граф бе разбил нейното сърце. В крайна сметка бе разкрила твърде много за самата себе си. Ако Джеймс бе оживял в онова наводнение, би било невъзможно да се сдобри с него сега.

Рик обаче имаше още двама сина. Елизабет не смяташе за необходимо дори да се замисля за втория. Макар да беше богата наследница, на нея дори и през ум не й минаваше да се омъжи за Едуард, който нямаше абсолютно нищо — дори и смътна надежда един ден да наследи Мирамар. Но беше сигурна, че Рик с удоволствие ще се съгласи на съюз между по-големия си син и нея. Открай време тя живееше с мисълта, че Мирамар се нуждае от нейното наследство. През изминалите два месеца нещата не биха могли да се променят драстично. А досега в Мирамар би трябвало да са преодолели смъртта на Джеймс. В крайна сметка едва ли би могла да избере по-подходящ момент за атака.

Елизабет се усмихна. Извинението й за това посещение при Слейд щеше да бъде поднасянето на нейните съболезнования за смъртта на брат му — колкото и пресрочени да бяха те. Той мигновено щеше да стане подвластен на чара й, а тя щеше да се възползва от ситуацията с всички възможни средства. А ако все още беше разстроен от смъртта на брат си, щеше да го утеши така, както Джеймс никога не я бе утешавал. И щеше да действа много бързо.



Реджина долавяше как ударите на сърцето й пулсират болезнено в ушите. Тази сутрин се чувстваше отпаднала. Файтонът спря, но тя дори не понечи да слезе от каретата. Кочияшът се извърна да я погледне.

— Мадам, стигнахме. Това е сградата на „Фелдкрест“. Дължите ми дванайсет цента.

— Да, да — сепна се рязко Реджина. Тя се разплати с кочияша и се смъкна тежко на тротоара. Не й се влизаше в сградата.

Слейд така и не се върна предната вечер. Тя не заспа ни за миг. През цялата нощ плака, докато не й останаха сълзи, защото виждаше как бракът й се руши пред очите й. През изминалите няколко дни, докато бездната помежду им се разрастваше, единствено преживяванията нощем в леглото все още ги свързваха и поддържаха илюзията за някаква близост между тях. Предната нощ за пръв път от началото на съвместния им брачен живот, Слейд не спа при нея. Този факт й навяваше само зловещи предчувствия. И все още съзнанието й отказваше да приеме, че са стигнали до такава повратна точка в отношенията си. А доскоро двамата бяха тъй щастливи. Или и това е било само илюзия?

Реджина се боеше да си отговори на този въпрос.

През цялата нощ и през целия ден Реджина не спираше да тъгува за загубеното щастие и да търси начин двамата да преодолеят огромната пропаст помежду си. Непрекъснато я преследваше образът на Слейд — такъв, какъвто го бе видяла снощи, непреодолимо студен и далечен. Ако целта му беше да я изтръгне от сърцето си, вероятно най-после бе успял да го постигне. Но ако се стремеше да я накара да го намрази, несъмнено се бе провалил.

Защото тя твърдо вярваше в думите си. Сега беше негова съпруга, за добро или за лошо, и нямаше така лесно да престъпи брачните си обети. Обещанията, които бе изрекла в деня на тяхната венчавка, излизаха направо от сърцето й, както и решителността, която в момента изпълваше душата й.

Реджина преглътна мъчително. Чувстваше се унила и неудържимо изплашена. Слейд не се беше върнал при нея през изминалата нощ, но тя изобщо нямаше да го споменава. Когато се изправеше срещу него, нямаше нито да крещи, нито да хленчи. Трябваше да се справи с тази ситуация с цялото достойнство, което природно носеше в душата си. Не можеше да му позволи да продължи да се отдалечава от нея — не можеше. Щеше да се бори за спасяването на своя брак. И щеше да започне с една безобидна покана за обяд.

Изпълнена с твърда решимост, Реджина влезе в просторното фоайе. С широки крачки се приближи към асансьора, където чакаше още една жена. След като асансьорът пристигна, Реджина влезе след непознатата. И макар да беше напълно погълната от мислите си, от погледа й не убягна, че жената натисна бутона за десетия етаж Там се намираха само офисите на Чарлз Ман, така че Реджина я огледа с неприкрито любопитство.

Непознатата я изгледа доста надменно и Реджина бързо извърна очи. Беше видяла достатъчно. Другата жена беше ослепително красива, някъде около нейната възраст, но малко по-висока, с по-сочно тяло и с буйна руса коса. Във въздуха около нея се носеше някаква смущаваща чувственост, която донякъде напомняше за Ксандрия.

Реджина почти не беше спала през изминалата нощ и знаеше, че изглежда ужасно. Лицето й беше бледо, очите — мрачни и подпухнали. Едва ли друг път в живота си бе изглеждала толкова невзрачна. При нормални обстоятелства никога не би понечила да се сравнява с друга жена, но днес нямаше как да не се почувства като повлекана край тази пищна и самоуверена непозната.

Когато асансьорът спря на десетия етаж, Реджина любезно я остави да излезе първа. Не можеше да проумее каква работа би могла да има подобна жена с някой от офиса на Чарли Ман. Преди малко непознатата бе свалила ръкавиците си и Реджина забеляза, че по ръцете й няма сватбена халка, така че явно не се отбиваше да види своя съпруг. Вероятно някой от чиновниците беше неин обожател. Реджина се намръщи, когато жената се запъти към дъното на коридора. Там имаше само един кабинет. Тази мисъл я накара да се вцепени.

Каква ли причина би имала тази жена да посещава Слейд в офиса му? Каква работа би могла да има с него?

Жената спря пред бюрото на Харолд, асистента на Слейд. Той все още не беше забелязал Реджина, която се суетеше по средата на коридора. Но когато пред него се изправи съблазнителната непозната, на лицето му се изписа видимо вълнение. Въпреки голямото разстояние помежду им, Реджина забеляза смущението му и ярката руменина при вида на ослепителната й красота.

Двамата размениха по няколко думи. Харолд се изправи и се запъти към кабинета на Слейд. Миг по-късно се върна и покани жената вътре. После затвори вратата зад себе си и отново зае мястото си зад бюрото.

Реджина пристъпи към него.

— Добър ден, Харолд.

Той се сепна.

— Госпожа Деланза! Не ви забелязах.

Реджина предпочиташе да пристъпи направо към въпроса.

— Харолд, коя беше жената, която току-що влезе в офиса на съпруга ми?

— Казва се Елизабет Сейнт Клер, мадам.



Неподвижна като статуя, Реджина седеше пред тоалетната си масичка. В огледалото лицето й изглеждаше призрачно бледо и изпито. В едната си ръка стискаше изящната четка, инкрустирана с перли. Трябваше да среши косата си. На леглото зад гърба й бяха разстлани роклята и бельото, които щеше да облече тази вечер за тържеството в дома на Чарли Ман.

Но в момента беше напълно забравила за четката в ръката си. През целия следобед съзнанието й се луташе безуспешно. Преди време се беше смятала за тази жена, Елизабет Сейнт Клер. В продължение на седмица дори беше живяла като нея. А после, след като паметта й се възвърна, продължи да се преструва на нея. Затова не можеше сега да не изпитва тръпка на вина, задето целенасочено е приела самоличността на другата жена.

В действителност двете никак не си приличаха. Нямаше каквато и да било прилика.

Елизабет Сейнт Клер.

Да, и двете бяха хубави блондинки, слаби и стройни жени. Но нямаше начин някой, който е срещал едната от тях поне веднъж, дори и за миг да ги обърка една с друга.

Разбира се, Рик вече й бе признал, че е знаел истината от самото начало и Реджина отдавна вече му беше простила. Но никой друг в Мирамар не беше виждал Елизабет, с изключение на Джеймс, който отдавна бе мъртъв и погребан. Какво тогава търсеше тази жена тук? През целия ден този въпрос измъчваше съзнанието й, докато накрая й причини ужасно главоболие. Защото единственото логично обяснение беше, че е дошла да спечели сърцето на Слейд — и своето място в Мирамар.

Реджина се взираше напрегнато в собственото си отражение. Лицето й изглеждаше измъчено и бледо. Опита се да си втълпи, че страхът й е абсурден — сега тя беше съпруга на Слейд и това беше необратимо. Но Елизабет не би могла да намери по-неподходящ момент да нахлуе в техния живот. Сега появата й беше още един удар, който трябваше да преодолее, още една пречка за брака й, която трябваше да премахне. А Реджина чувстваше, че силите й са на привършване.

Но трябваше да се справи.

Мислите й бяха прекъснати от кратко почукване на вратата. В следващия миг Слейд застана на прага. Реджина го гледаше втренчено в огледалото. Той също я наблюдаваше. Накрая съпругът й промълви:

— Нали тържеството е тази вечер?

— Да. — Гласът й прозвуча удивително спокоен. Дали щеше да й разкаже за посещението на Елизабет Сейнт Клер?

Той влезе в стаята и затвори вратата след себе си. Запъти се право към гардероба, където висеше изгладеният му смокинг, и започна бавно да се преоблича. А после, когато съблече ризата и я сви на топка в дланта си, се обърна към нея:

— Няма ли да кажеш нещо?

Реджина го погледна.

— За кое?

— За изминалата нощ.

— Какво искаш да кажа?

— Не знам. Повечето жени щяха да изпаднат в нервен пристъп, да избухнат в сълзи или да се заровят в леглото, завити през глава.

— Аз не съм „повечето жени“.

— Това поне го знам.

Реджина се поколеба.

— Добре. Съжалявам, че не се прибра миналата нощ. Съжалявам и се чувствам разочарована.

Слейд потръпна.

— Наистина знаеш как да ме накараш да се чувствам още по-зле, нали?

— Трябва да се чувстваш виновен, Слейд. Ако искаш да ми се извиниш, ще приема извинението ти.

— Знаеш ли какво? — отвърна дрезгаво той. — Наистина съжалявам. По дяволите, съжалявам за всичко.

Реджина обаче се боеше, че думите му се отнасят не за изминалата нощ, а за техния брак. Тя не намери у себе си сили да му отговори.

Слейд се обърна с гръб към нея и с резки, отривисти движения събу панталона си.

Реджина не можеше да чака повече.

— Няма ли най-после да ми кажеш?

— Какво да ти кажа? — Слейд наметна широкия си халат.

— За жената, която те посети в офиса ти днес.

Той сякаш се вцепени.

— Моля?

— За Елизабет Сейнт Клер.

Слейд пристъпи припряно към нея и срещна погледа й в огледалото.

— Откъде знаеш, че е идвала в офиса ми днес?

— Видях я. Срещнахме се в асансьора, така да се каже. Дойдох с надеждата да обядваме заедно, но когато разбрах коя е… се разстроих.

— И си тръгна?

— Да.

Слейд се премести от другата й страна, така че да я вижда директно. Тя се обърна към него.

— Какво, искаше?

— Не знам.

— Какво ти каза? — Гласът й трепереше.

— Изпя ми някаква глупава тирада за това, колко много съжалявала за смъртта на Джеймс. Но всичко беше една тлъста лъжа. Тази жена не изпитва и капка симпатия към мъртвия ми брат — изсумтя гневно Слейд.

— Сигурен ли си?

— Напълно. Каза ми, че преди смъртта на Джеймс са имали някакви недоразумения и негласно са прекратили годежа. Затова не е пристигнала в Темпълтън, както се очакваше.

— Но никой не е знаел — прошепна Реджина.

— Точно така! — извика ожесточено Слейд. — Тя ме гледаше в очите и ме лъжеше, Реджина. Джеймс беше хлътнал до ушите по нея, макар че, след като я видях, не разбирам защо. Той никога не би прекъснал отношенията си с нея. Очевидно тя е скъсала с него, преди той да умре. Но защо, защо Джеймс не ми е казал нищо?