— Не.

— Обичам те, Реджина. Последното, което би могла да очакваш от мен, е да размахам пръст с думите: „Нали ти казах.“

Реджина покри лицето си с ръце.

— Всичко върви на зле, и макар да не зная защо, все още го обичам. Знам, че можем да оправим някак си нещата. Знам, че мога да го направя щастлив — че двамата можем да бъдем щастливи. — Тя вдигна глава и погледна предизвикателно баща си. — Но ако си дошъл да тържествуваш, ако си мислиш, че ще го напусна само защото не всичко върви по мед и масло, грешиш.

— Не съм дошъл да тържествувам — отвърна й Никълъс. — Майка ти е права, Реджина — ти наистина много си пораснала, откакто те видяхме за последен път.

— Вярно е, татко. В Англия бях само едно наивно момиче — симпатично, но неопитно. Но не и сега. В момента съм готова да се боря за онова, което наистина желая.

— Знаеш ли, аз се гордея с теб.

Реджина се задъха.

— Какво каза?

— Че се гордея с теб. Може би ти искрено обичаш този мъж. Момичето, което оставих в Тексас, никога нямаше да устои на несполуките, които ти преживя, и никога нямаше да чака с гордо вдигната глава онези, които занапред предстоят. Трудно ми е да те позная, Реджина.

— Приемам думите ти като комплимент.

— Те са комплимент. Променила си се. Станала си завършена и силна личност. Трудно ми е да те оставя да се оправяш сама в живота. Майка ти непрестанно ми повтаря, че е време да те оставя да живееш свой собствен живот, да вземаш свои решения, за добро или за лошо. Аз съм свикнал да те предпазвам. Но сега осъзнавам, че трябва да се оттегля.

— Истината ли говориш? — извика развълнувана Реджина.

Никълъс въздъхна.

— Трябва също да ти се извиня. Опасявам се, че реагирах бурно на женитбата ти, когато пристигнах в Сан Франциско и бях внезапно известен за твоето решение. Но тогава очаквах да ме поздрави малката ми дъщеря, а не пораснала и зряла жена. Каквото и да направиш със своя брак, аз съм готов да уважа решението ти.

Реджина остана безмълвна.

Никълъс пое в дланите си двете й ръце.

— С други думи, ще подкрепя безусловно решението ти да останеш съпруга на Слейд Деланза.

— Татко! — Тя увисна на врата му като малко момиче. — Толкова много ти благодаря, че не си изгубил вярата си в мен.

— Ти напълно я заслужаваш. Разбира се, няма смисъл да те лишавам и от наследството ти.

Реджина отново го прегърна.

— Разбира се! Знаех си, че ще промениш решението си. Благодаря ти, татко. Не само за парите, от които Слейд се нуждае, но и за доверието, че ще постъпя по правилния начин.



Пристигнаха вкъщи в полунощ. Бяха оставили тържеството в разгара на веселбата. Реджина се чувстваше окрилена. Баща й бе променил решението далеч по-скоро, отколкото беше очаквала. Сега се чувстваше готова за истински празник. Но когато се опита да хване Слейд под ръка, той се отдръпна.

Щом се озоваха сами в спалнята си, той се затвори в себе си. Стоеше далече от нея, самотна фигура до тъмния прозорец. Реджина реши, че това не е моментът да обсъждат баща й и нейното наследство. Но определено беше крайно време да обсъдят своята връзка.

— Слейд, може ли да поговорим?

Той бавно се обърна. Лицето му беше по-мрачно от всякога.

— Да, трябва да поговорим.

Тя се вцепени.

— Защо ли ми се струва, че се каниш да ми кажеш нещо, което няма да ми хареса?

— Очевидно ме познаваш добре.

— Слейд, не те познавам и наполовина толкова добре, колкото бих искала.

Той си пое дълбоко дъх.

— Никак не ми е лесно. Не искам да ти причиня болка. Може да не ми повярваш, но обмислям това от доста време. — Очевидно му костваше неимоверни усилия да продължи.

Реджина беше ужасена. Защото инстинктивно долови онова, което щеше да последва.

— Не.

— Реджина, това беше една недопустима грешка още от самото си начало.

— Не — прошепна тя. — Не, не го казвай! Не беше грешка! Слейд, та аз те обичам!

Той трепна.

— Реджина, не можем да продължаваме по този начин. Аз поне не мога.

От устните й се изтръгна болезнен стон.

— Най-добре ще бъде още утре да се преместиш в дома на чичо си — добави безмилостно той, без да откъсне поглед от прозореца. — Тази вечер ще спя в кабинета. — Той замълча за миг. — Съжалявам.

— Не. — Най-после гласът й се възвърна, макар и висок и отчаян. — Това е нелепо. Аз те обичам. Просто преживяхме няколко по-лоши дни, това е всичко. Аз…

Той сграбчи бравата на вратата, кокалчетата му побеляха.

— Късно е вече. Днес заведох дело за развод.

ТРЕТА ЧАСТ

ОТКРОВЕНИЯ

27

Месец по-късно Слейд заключи къщата на „Голф стрийт“. Най-после щеше да се върне в Мирамар. Отне му цял месец да намери подходящ заместник за мястото си и да го въведе в работата за Чарлз Ман. А сега не само затваряше къщата, в която бе живял толкова години, но и щеше да върне ключовете на собственика. Вътре оставаха заключени толкова много спомени, че не смяташе някога да се завърне пак при тях. Но спомените щяха да го преследват цял живот, колкото и да се опитваше да им се изплъзне.

Реджина го беше напуснала. Тръгна си в нощта на тържеството, малко след като той й съобщи, че е задвижил нещата по развода. Това беше нощ, която отчаяно копнееше да забрави и която никога нямаше да изтрие от съзнанието си. Защото след като първоначалният й шок премина, Реджина избухна в гняв.

— Как се осмеляваш да се отричаш от брачния си обет? — крещеше буйно тя. Миг по-късно към него полетя една ваза. Целият й несдържан темперамент, грижливо прикриван до момента зад маската на благоприлична сдържаност, тогава изплува на повърхността.

Той трепна, изненадан от този изблик на емоции, но не каза нищо, защото просто нямаше какво да каже.

— Ти си само един малодушен страхливец, Слейд Деланза! Подвиваш страхливо опашка при най-малкия намек за проблем. Но си също и глупак, защото двамата можехме да бъдем щастливи, безумно щастливи само ако ни беше дал този шанс! — По лицето й се стичаха горчиви сълзи. — Но аз нямам достатъчно сила и за двама ни, вече не! Проклет да си!

Тя се втурна надолу по стълбите, преплитаща крака в дантелите на прекрасната си бална рокля. Миг по-късно Слейд осъзна, че и той се е втурнал след нея, разкъсван на две, безумно копнеещ да извика отчаяно подире й. Но тя вече прекосяваше прага на неговия дом, без дори да си вземе палто, и потъна в тъмнината на нощта.

Искаше му се да хукне подир нея. Искаше му се да изкрещи истината зад гърба й — че я обича и винаги я е обичал с цялото си сърце. Беше готов да се отрече от предишното си решение. Но съзнанието му се изпълни със спомени от тази нощ — спомени за нея, облечена в ефирната си бална рокля и онези сияйни перли, унесена в ритъма на танца в ръцете на поредния банкер или политик, пърхаща засмяна сред тълпата — безумно красива, съвършена, идеалната светска дама. Слейд не се втурна след нея. Дори не извика подире й. Така беше по-добре за нея. Скоро щеше да се върне към живота, с който беше привикнала, и да се омъжи за своя херцог. Беше по-добре и за него. Но не се почувства по-добре. Сърцето го болеше. Но колко ли още болка го очакваше през идните години? Защото никога нямаше да я изтрие от сърцето си.



Слейд пъхна ключа в джоба си и се вгледа в празната заключена къща. Господи, измина цял месец, а болката беше все така мъчителна. Нещо в него сякаш кървеше. Дали някога щеше да го превъзмогне? Щеше ли някога да я забрави?

Със замъглен поглед Слейд измина няколкото стъпала към изхода и се насочи към очакващия го файтон. Ким отдавна беше натоварил чантите им. Обикновено момчето подскачаше въодушевено преди пътуване със Слейд, но не и този път. Откакто Реджина ги напусна, Ким беше непривично сериозен. Колкото и да се опитваше, Слейд не успяваше да прикрие терзанията си от малкото момче. А то бе единственият му източник на душевен комфорт — търчеше с приглушени стъпки да изпълнява безсмислените заповеди на господаря си, сякаш сутрешният вестник бе в състояние да влее малко светлина в объркания му живот. Слейд не знаеше как би намерил сили да преживее последните няколко седмици, без Ким непрекъснато да се плете в краката му и да отправя остроумните си забележки с единствената цел да го разсмее. Но на няколко пъти на устните му наистина беше изгряла усмивка.

Но момчето беше далеч по-разстроено, отколкото Слейд бе предполагал, защото една нощ го намери да плаче в леглото си. Слейд бе пронизан от болезнено чувство за вина, защото бе направил нещастно детето, което имаше за собствен син. Ким обаче призна, че ужасно му липсвала „миси съпруга“. Тогава Слейд също плака, но тайничко, така че да не види Ким.

Сега, докато се приближаваше към файтона, Слейд разтегна устни в най-жизнерадостната усмивка на света.

— Окей, хлапе — извика той. — Трябва да спрем само на едно място, за да се сбогуваме с Ксандрия и Чарлз, и потегляме на дълъг път.

Ким му върна колебливо усмивката.

— Довечера сме в Мирамар?

Слейд разроши с ръка черната копринена грива на момчето.

— Можеш да се обзаложиш. — Той повдигна детето в каретата и сам се настани до него. — Довечера сме в Мирамар. — Слейд даде знак на кочияша и каретата потегли.

Слейд се напрегна. Файтонът се понесе на изток по „Калифорния стрийт“ и пред погледа му се изпречи домът на семейство Д’Аршан. Нямаше смисъл да се напряга, защото тя не беше там и той добре го знаеше. И все пак съжаляваше, че не накара кочияша да мине по заобиколния път.

Ръката му се плъзна в джоба на сакото. Пръстите му напипаха някаква бележка, толкова намачкана, че всеки момент можеше да се разпадне на парчета. Беше я чел стотици пъти и навярно още толкова щеше да я прочете. Разбира се, беше от Реджина.

Скъпи Слейд, аз се връщам у дома. Надявам се някой ден и ти да намериш куража да дойдеш у дома.

Твоя съпруга, Реджина

Бележката пристигна четири дни, след като й каза, че е задвижил нещата по развода и след като го бе напуснала. В онзи момент изпита нечовешки порив да се втурне в дома на чичо й и да я помоли да остане. Слава богу, намери сили да потисне този импулс. И именно тогава откри, че прилича на Джеймс повече, отколкото някога е предполагал; защото все пак се оказа себеотрицателен и благороден.

А сега знаеше, че се е върнала в Англия с родителите си и че вече не е в града. Беше се върнала у дома.

Но макар да го знаеше, не преставаше да размишлява над факта, че тя не бе направила нищо по отношение на развода им, формално двамата все още бяха съпруг и съпруга, макар да ги разделяше огромен океан. Беше подписала бележката си с твоя съпруга, Реджина. Какво ли означаваше това? Странният подбор на думи го озадачаваше. Озадачаваше го и го караше да търси някакъв таен смисъл.

Непрекъснато си повтаряше, че трябва да разсъждава трезво. Реджина не беше разполагала с време да ангажира адвокати и съветници, нито да се занимава с документите и бюрократичните детайли около един развод. Всеки ден очакваше известие от адвокатите й в Лондон. Но нищо не се случи.

Озадачаваше го и странната употреба на думите в останалата част от писмото. Защо не беше споменала просто, че един ден той ще се върне у дома? Реджина пишеше, че той ще си дойде у дома, сякаш се прибираше в техния дом, или сякаш се завръщаше при нея у дома. Беше написала също, че той ще има нужда от кураж, за да го стори, а последните й думи, отправени към него, го описваха като страхливец. Нямаше никаква логика. И именно липсата на логика го караше да мисли невъзможното. Слейд отчаяно отказваше да се поддава на фантазиите си. Реджина несъмнено беше в Лондон, готова да се омъжи за своя херцог. Тя не го очакваше в Мирамар, изпълнена с любов и себеотдаденост. Защото, ако тези безумни фантазии бяха истина, Слейд знаеше, че няма да намери сили да я отпрати втори път.

Не, не беше истина; той беше само един безумно влюбен глупак. И колкото повече се отдаваше на мечти, толкова повече болка щеше да изпита при сблъсъка с реалността. Трябваше да се опита да я забрави, но това беше като да накара слънцето и луната да променят извечния си ход.

Господи, колко му липсваше!

Ксандрия и Чарлз вече го очакваха. Едуард също беше с тях. Слейд не беше изненадан от присъствието на брат си. Макар през последните дни да се беше изолирал от света, той знаеше, че те с Ксандрия са станали почти неразделни. Двамата имаха поне десет години разлика във възрастта и Слейд не проумяваше какво се върти този път в главата на отдавнашната му приятелка. Но ако преди време би я осъдил строго, сега нямаше право да съди. Надяваше се поне приятелството на Едуард да я накара да осъзнае, че е крайно време да си намери някой приятен мъж, когото да обикне и за когото да се омъжи.