Джеймс обаче се опита да го спре. Настойчивият му глас все още отекваше в ушите му, както и накъсаните хлипове на Едуард.

— Не можеш да си отидеш. Татко не е искал да те прогони.

— Напротив, иска го. На гърба си имам шест рани от камшика. Иска го. — Гласът на Слейд се пречупи.

— Нека да повикам Жожо — извика разтревожен Джеймс. Това бе галеното име на жената, която ги бе отгледала. — Тя е в кухнята. Изля порой от сълзи заради теб.

Слейд си помисли, че скоро и той ще може да си позволи да заплаче. Поне тя се интересуваше от него — винаги се бе интересувала. Но този път това не му беше достатъчно. Той се намръщи на Джеймс, който стоеше колебливо зад хлипащия Едуард. Конюшнята тънеше в мрак и брат му представляваше една мъничка сянка в тъмнината, разтърсвана от мъчителни ридания.

— Кажи му да престане.

— Стига — заповяда Джеймс на Едуард, но гласът му не беше строг, а ръката му се плъзна успокоително около раменете му. — Вината не е твоя. Ти каза истината.

— Слейд си тръгва заради мен! — извика Едуард разстроен. — Мен трябваше да бичуват, а не него.

— Така е — отвърна спокойно Джеймс. — А сега го забрави. Слейд, недей да тръгваш. Веднага се връщам с Жожо. Тя ще ти намаже гърба с мехлем. — В гласа му се долавяше отчаяние.

— Не. Така само ще плаче още повече. — Слейд се извърна рязко. Цялото му тяло бе сковано от болките в гърба. Той изведе на двора червеникавокафявото пони. Рик сигурно щеше да полудее, когато откриеше липсата му.

Джеймс се вкопчи неистово в него.

— Не можеш просто да си тръгнеш! Не можеш да ни причиниш това! Не можеш!

— Напротив, мога — едва успя да промълви Слейд, като се опитваше да не обръща внимание на Едуард, който отново зарида.

— Отивам да доведа татко — извика Джеймс.

— Не си го и помисляй — отвърна му Слейд, макар една част от него отчаяно да искаше брат му да направи точно това.

И тогава някъде от тъмните сенки около къщата долетя гласът на Рик:

— Той е като майка си. Когато тя реши да си тръгне, нищо не беше в състояние да я спре. Щом толкова иска да ни напусне, оставете го да върви.

Тези думи се оказаха последната капка, която преля чашата. Слейд се метна на понито. Джеймс се опита да се вкопчи в ботуша му, но той го ритна — силно — макар баща му да беше онзи, когото наистина искаше да изрита. А Едуард хленчеше умолително:

— Моля те, не си отивай. Моля те, остани.

Тези думи обаче трябваше да се откъснат от устните на човека, който го бе създал, а не от родния му брат.

И Слейд пренебрегна молбите на братята си. А по-късно през същата нощ недалече от Сан Франциско сам до мъждивия лагерен огън, в компания единствено с вятъра и мъглата Слейд ридаеше неудържимо като пеленаче. Това бе последният път, когато от очите му се пророниха сълзи — до погребението на Джеймс.

Измина вече повече от месец, откакто Едуард — не Рик, а Едуард — му се бе обадил в Сан Франциско и Слейд се беше върнал у дома. По време на краткото пътуване той беше почти в несвяст. Отдавна бе забравил злополучното пътуване на юг и пристигането си в Сан Франциско. Чарлз му бе помогнал да забрави. Но явно в миналото съществуваха неща, които не могат да се забравят. А в този момент съзнанието му отказваше да приеме кошмарната вест. Джеймс не би могъл да се удави в придошлия поток. Другите хора можеха да умират, но не и Джеймс. В никакъв случай Джеймс!

Мирамар беше в траур, когато Слейд се отзова на поканата на Едуард. Рик се затвори в себе си и остана неадекватен в продължение на дни, а когато най-сетне се съвзе, лицето му все още изглеждаше мъртвешки бледо, а движенията му бяха забавени и автоматични като у сомнамбул. Той почти не забелязваше присъствието на по-големия си син, а Слейд не си бе идвал у дома от две години. И все пак Слейд съчувстваше на баща си. За миг дори му хрумна да се опита да го успокои. Но Рик не допускаше никого до себе си, неспособен да сподели безграничната си скръб — и така до момента, в който заяви, че иска да види Слейд женен за Елизабет. Слейд мигновено проумя, че е бил истински глупак да изпитва жалост към баща си.

Едуард успяваше да прикрива скръбта си, макар и с цената на неимоверни усилия. Но безгрижната му усмивка вече я нямаше, нито пък остроумните забележки към околните. Слейд знаеше, че отвъд спокойното и невъзмутимо изражение брат му също изпитва болка и тъга, защото никога не беше имало тайни между тримата братя. Дори Виктория, майката на Едуард, изглеждаше погълната в скръбта си. Но когато съзря Слейд, забрави мъката — в случай че наистина скърбеше — и в очите й проблеснаха гняв и омраза. Тя определено не се радваше на завръщането му. Но Слейд и не беше очаквал да бъде другояче.

Погребалната церемония се състоя преди четири седмици, малко след пристигането на Слейд. Дотогава всички бяха изпаднали в някакво вцепенено състояние на тялото и духа, а смъртта на Джеймс им изглеждаше нереална. Изглеждаше невъзможна.



Надгробното слово беше непоносимо за Слейд, защото за разлика от повечето опела, които представляваха безсмислени брътвежи, тук всичко беше истина. Отец Жозеф не преувеличаваше, докато превъзнасяше Джеймс за необикновената му почтеност и безгранична щедрост, за неговото състрадание към ближния и високия му морал. Истина беше и това, че Джеймс бе безгранично отдаден на своето семейство, на баща си и братята си, на доведената си майка и Жозефин, на Мирамар.

Отец Жозеф беше мисионер в Сан Мигел и познаваше Джеймс от дете. Той изрече надгробното слово с просълзени очи и задавен глас. Още при първите му думи Слейд изгуби самообладание и зарида неудържимо. Едуард се оказа по-силен или по-дисциплиниран, а вероятно сълзите му вече бяха пресъхнали, защото обгърна раменете на брат си и му предложи цялата подкрепа и обич, на която бе способен. Слейд не спря да ридае дълго след като погребението приключи, хората се разотидоха, а ковчегът бе заровен дълбоко в плодородната червена почва на Мирамар.

Уискито не му помагаше. И днес скръбта му беше все така дълбока и болезнена, както и в деня на погребението. Отец Жозеф бе заявил, че болката ще избледнее с времето. Разумът му нашепваше, че свещеникът е прав, но това убеждение му носеше незначителна утеха. Никога преди Джеймс не му бе липсвал толкова отчаяно. С времето му ставаше все по-невъзможно да приеме, че никога няма да види брат си отново, да проумее печалната невъзвратимост на смъртта.

Най-сетне огромната топка в гърдите му взе да се стопява. Бе превъзмогнат и тази криза. Слейд огледа невзрачното заведение, препълнено с подозрителни на вид клиенти. Беше толкова погълнат от скръбта си, че за миг дори се изненада да се намери там. Едуард беше прав, и то не само за това. В Сан Франциско никога не би си и помислил да мине покрай такава дупка, но когато се върнеше у дома, неизменно се присъединяваше към грозната тълпа. Дори на двадесет и пет, Слейд неизменно си оставаше неуморимият бунтар от своето детство. Тази мисъл, подсилена от долнопробното уиски, го накара да се почувства малко неспокоен.

Той се запита какво ли се бе случило в хотела. Имаше ли някакъв смисъл да се съмнява? Защото беше очевидно, че онази жена е Елизабет Сейнт Клер. Дали когато си възвърнеше паметта, и тя щеше да изживее болката от загубата? Беше ли обичала Джеймс? Женитбата им беше уговорена и двамата се бяха виждали само няколко пъти преди последното лято, когато тя се върна от девическото училище в Лондон. Тогава баща й бе починал, а тя пристигна за погребението и остана през лятото.

Тогава Джеймс я бе ухажвал. Често пътуваше до Сан Луис само за да я види. Слейд знаеше това, защото Джеймс често му бе писал за нея. Джеймс със сигурност я обичаше, много я обичаше. Вътрешностите му се свиха на топка при мисълта за техния любовен романс, преди Елизабет да се върне в Лондон за последната година от обучението си.

Сега плановете на Рик му изглеждаха почти забавни. Слейд вече беше най-големият му син. Рик искаше от него да наследи Мирамар. Рик очакваше от него да наследи Мирамар. Това бе традиция, старомодна калифорнийска традиция. Само че имаше една уловка. За да го постигне, Слейд трябваше да се ожени за богатата наследница — Елизабет Сейнт Клер. Защото в Мирамар им липсваха пари — винаги им бяха липсвали — а тази жена щеше да им донесе всичките пари, от които се нуждаеха.

Не искаше да си спомня огромните й доверчиви очи, изпълнени с благодарност. Не искаше тази жена да го гледа по този начин никога. Защото Слейд нямаше да се ожени за нея, никога нямаше да се съгласи на такова нещо. Той нямаше да остане, нямаше да наследи Мирамар и нямаше да се ожени за Елизабет Сейнт Клер. А Рик, който никога не му бе споменал, че е свободен да остане по време на кратките му посещения у дома, сега трябваше да направи нещо повече, отколкото да му позволи да остане. Трябваше да го помоли. Но Рик никога не би го направил. А и да го направеше, нищо не би се променило.

Не че не обичаше Мирамар. Напротив. Винаги бе обичал тези земи и винаги щеше да ги обича. Но Мирамар принадлежеше на Джеймс също както Елизабет Сейнт Клер му принадлежеше. А Слейд обичаше Джеймс и смъртта не можеше да промени тези чувства. Нямаше да предаде Джеймс, дори и след смъртта му.

Утре щеше да се върне в Сан Франциско, където почти от десет години работеше за Чарлз Ман. Сега там бе неговият дом. Рик беше изгубил Джеймс, но все още имаше Мирамар, а Едуард щеше да поеме грижите за земите, когато Рик се почувства твърде немощен — което едва ли щеше да стане, преди да изминат още поне двадесет години.

Цялата ирония се криеше във факта, че Слейд знаеше, че може да вдигне Мирамар на крака, да го измъкне от дупката, в която се намира. Откакто се помнеше, семейството му живееше в безпаричие, защото времената се променяха. Слейд вече не беше невръстно момче. Бе пътувал достатъчно, работил достатъчно и видял достатъчно, за да се освободи от предразсъдъците и да обърне поглед към новото. А то настъпваше от север. Старите ранчо едва свързваха двата края. Модерната индустрия, технологиите и съвременното селско стопанство неумолимо настъпваха по калифорнийските земи. Огромните самозадоволяващи се чифлици като Мирамар бяха отживелица, империи, които принадлежат на миналото, динозаври, които не могат да просъществуват в бъдещето. Те вече нямаха право на живот. Бъдещето беше в разработването на мините и горите, във фермерството. В Калифорния вече съществуваха големи селскостопански предприятия, които произвеждаха огромни количества лимони и портокали, пшеница и ечемик. А земите на Мирамар изобилстваха от плодородна почва. Малобройните им градини произвеждаха най-вкусните плодове в страната, най-пивкото и пенливо вино. Разполагаха също с гъсти гори и Слейд знаеше, че с достатъчно грижи могат да ги култивират, а не да ги ограбват и разрушават. Време беше да се направят промени, за да може Мирамар достойно да влезе в двадесети век, и най-голямата ирония бе, че Слейд го осъзнаваше и имаше сили да го постигне, но нямаше да го направи.

Вместо да изправи Мирамар на крака, утре той щеше да се върне в големия град, с който вече завинаги бе обвързал живота си.

Когато Слейд най-после се върна в хотела, градът отдавна вече тънеше в нощен мрак. Той бе отскочил до кафенето, което вече затваряше. Госпожица Бърк обаче видя кой стои на вратите и веднага го покани да влезе. Сервира му огромна пържола, която Слейд незабавно опустоши с кана силно кафе. Успя да изяде дори половин парче от нейния ябълков пай. Тя сякаш изпитваше удоволствие да се суети около него, а Слейд изобщо не проумяваше причината за това, защото като дете бе направил не една беля и в нейния двор. Момичето беше на неговата възраст. Накрая Слейд реши, че вниманието й се дължи на нейното съчувствие към дълбоката му скръб.

— Върни се у дома, Слейд — прошепна тя на вратата, когато той понечи да си върви.

Той кимна, поблагодари й и на всяка крачка от пътя си чувстваше погледа й, вперен в широкия му гръб. Накрая разбра поканата й, но не и причините да му бъде отправена. Тя беше доста привлекателна жена, но Слейд никога не би си и помислил да свърже живота си с нейния.

Той взе ключа за стаята си от хотелския чиновник и бавно се отправи нагоре по широкото стълбище. Тялото му се напрегна при мисълта, че стаята на Елизабет се намира на няколко крачки разстояние. Умората го напусна. Сега се чувстваше по-решен от всякога да напусне провинцията на другия ден.

И все пак Слейд се спря в коридора и впери поглед в нейната врата. Тялото му се напрегна неудържимо. Цялото му съзнание мигом се изпълни с лика на поразително красивото й лице, с огромните й златисти очи. Въпросът, който през цялата вечер бе избягвал да си задава, сега нахлу в главата му с непоносима настоятелност. Предателското му съзнание сякаш продължаваше да се надява, че тази жена може и да не е Елизабет Сейнт Клер.