— Мисля, че вече го направи.

Реджина въздъхна от облекчение и се облегна удобно на него. Слейд нямаше повече да се бори срещу техния брак, нямаше да се бори срещу нея. Тя искаше повече, искаше да извоюва любовта му, но за това разполагаше с цялото време на света. Сега бе изпълнена с увереност. Тя се усмихна и обходи с поглед раззеленените хълмове около тях — приказната корона на Мирамар.

— Виж — прошепна Реджина. — Мирамар ни се усмихва.

И наистина изглеждаше така. Мастиленосиньото небе обгръщаше в прегръдка заоблените хълмове на Мирамар, а те сякаш оживяваха за свой собствен живот, озарени от някакво магическо веселие. Не, тръсна Реджина глава, това бяха само ситни капчици мъгла, и, разбира се, нейното въображение.



Скоро животът влезе в нормалните си рамки и придоби свой неизменен ритъм. Много работа чакаше да се отхвърли, и едновременно баща и син приеха предизвикателството присърце. Още в първите дни след завръщането си Слейд нае дузина работници. Всяка сутрин той извеждаше малката си дружина и трескаво разчистваха земите, където напролет щяха да се посеят първите семена от бъдещето на Мирамар. Времето не беше на тяхна страна и всички го знаеха. Слейд бе обещал премии на работниците, ако успееха да почистят половината площ за тридесет дни. Той самият не ги гледаше безучастно отстрани. Всяка вечер се връщаше от полето изтощен, но неописуемо доволен и задължително описваше на жена си какво е свършил през деня, докато вечеряха. Реджина беше добър слушател и жадно поглъщаше всяка негова дума. Тя искрено се надяваше съпругът й да успее в начинанието си, макар задачата да й изглеждаше трудно постижима.

Рик никога повече не каза и дума за промените, които трескаво се привеждаха в ход. Реджина знаеше, че за да спечели тази битка, Слейд се е възползвал от непозволени средства, но не го обвиняваше. Във всяко начинание тя твърдо подкрепяше съпруга си и освен това знаеше, че когато Рик си науми нещо, единственият начин да го накараш да размисли е да го притиснеш до стената. Все пак той работеше редом със сина си, също толкова увлечен в неравната битка с времето, колкото и всички останали.

След няколко дни Едуард също се върна у дома. Всички, включително и Реджина, се зарадваха от присъствието му. Неизменната му усмивка беше ярък лъч слънчева светлина в дома им. Виктория сияеше. А Едуард беше идеалният син и търпеливо понасяше безкрайните й усилия да му угоди.

Откакто Реджина бе пристигнала в Мирамар в края на лятото, Виктория я удостояваше само с хладното си пренебрежение. Реджина само предполагаше, че другата жена вече е приела нейния брак като действително и необратимо събитие.

Що се отнасяше до Реджина и Слейд, двамата привикнаха със семейната рутина бързо и без всякакво усилие, сякаш цял живот са живели така. В продължение на няколко дни помежду им цареше известно напрежение Но Реджина нямаше търпение да достави удоволствие на своя съпруг, да внесе уют и спокойствие в живота му, а той изглеждаше твърдо решен да скъси дистанцията помежду им. Споделяше с нея всичко преживяно през деня — успехите и провалите си, надеждите и страховете си. Реджина винаги бе търсила пряк път към душата му и сега, когато той вече не се държеше на разстояние, онази приказна страст, която бяха споделили в първите си дни в Сан Франциско, напъпи и разцъфтя с нова сила.

Реджина продължаваше да се измъчва от въпроса, какво е предизвикало онзи провал в отношенията им в Сан Франциско. По някаква неизвестна причина Слейд бе пожелал да я отблъсне от себе си и да сложи край на техния брак. Тя обаче не разбираше защо. Слейд беше сложен характер и може би никога нямаше да узнае мотивите му за онова безумие, освен ако сам не й ги разкриеше един ден. В края на месеца обаче се появиха първите й догадки. На няколко пъти Слейд говореше за начина й на живот в Лондон, после вторачваше в нея нетрепващ поглед и напрегнато чакаше отговор. Накрая Реджина му обърна внимание върху поведението му.

— Да не би да очакваш да ти кажа, че ми липсва животът у дома? Или че съжалявам, задето съм се върнала при теб?

Слейд потръпна.

— Така ли е?

В този момент Реджина проумя цялата истина. Слейд се боеше, че рано или късно тя ще се отегчи от еднообразния живот, че ще й липсва луксът на стария й дом.

— Не, Слейд, не съжалявам.

Той я разгледа внимателно и бавно се усмихна. Следващите му думи окончателно потвърдиха подозренията й.

— Знаеш ли, Реджина, мисля, че преди време не те прецених правилно.

— Струва ми се, че е така, Слейд.



До началото на октомври всичкият добитък бе прибран на покрит терен, където да дочака първите атаки на зимата. Слейд бе почистил двеста акра земя и изглеждаше невероятно да постигне целта си от триста хиляди преди дъждовете, половината от които се надяваше да обработва още напролет. Дните се скъсяваха. Всички работеха усилено, обединени от стремежа да постигнат очевидно непосилните си планове. Времето течеше необратимо и те се надяваха да почистят цялата площ, защото с началото на зимата земята щеше да стане кална и непроходима.

В края на октомври Реджина стоеше неподвижна до прозореца и наблюдаваше първите капки дъжд, които докоснаха нежно уморената земя. Тялото й се скова от напрежение. Небето беше сиво и мрачно. Всичко притъмня и Реджина можеше само да се моли тези първи капки да не предвещават началото на дъждовния сезон. Едва снощи Слейд й бе заявил, че имат нужда от още две топли седмици.

Притихнала, Виктория пристъпи сковано към прозореца.

— Няма да успеят — прошепна тихо тя. В гласа й нямаше враждебност. Ако някой в този дом копнееше един ден Мирамар да носи богатство на обитателите си, то това беше Виктория. — Ще вали.

— А може би не — отвърна с надежда Реджина.

Десет минути по-късно оскъдният ръмеж се превърна в силен порой.

След час се върнаха и мъжете — подгизнали от вода, изморени, кални и обезверени. Реджина погледна напрегнато мрачното лице на Слейд и полетя към него. Очите му й подсказаха, че зимата е започнала и че те не са довършили онова, което изглеждаше невъзможно още от самото начало.

Тази вечер всички бяха тъжни и унили.

Никой не проговаряше по време на вечерята. Реджина първа наруши потискащата тишина.

— Е, цяло чудо е, че успяхте да почистите цели двеста акра. Тази земя може да се засади още е първите лъчи на пролетта.

Слейд не каза нищо. Рик се обади отсреща й:

— Не беше чудо, мила. На този свят отдавна не се случват чудеса.

Слейд погледна рязко баща си.

Едуард се усмихна и отпи от чашата гъсто червено вино.

— Слейд, струва ми се, че току-що получи комплимент за добре свършената работа.

Слейд остана неподвижен, безсилен сякаш да повдигне вилицата към устата си.

— Е, по дяволите, трябва да се гордеем с онова, което успяхме да направим.

Усмихната, Реджина вдигна поглед към Слейд. Въпреки че двамата с Рик отдавна бяха сложили край на разприте и кавгите, баща му не беше щедър на похвали и Реджина знаеше, че Слейд високо ги цени. Но този път нямаше време да прецени реакцията на съпруга си. Защото откъм кухнята внезапно долетя отчаяният вик на Жозефин.

Възрастната жена крещеше, сякаш пред очите й се извършва кърваво убийство.

А после изкрещя отново.

В трапезарията настана хаос. Всички скочиха на крака и лудешки се втурнаха към кухнята. Реджина хукна редом с мъжете. Слейд пък беше най-отпред. Той нахлу в кухнята като обезумял и мигом се закова на място. Едуард и Рик се блъснаха в гърба му.

Реджина не можеше да вижда над главите на високите мъже. Изплашена до мозъка на костите си, тя се опря на рамото на Слейд и се повдигна предпазливо на пръсти.

Жозефин лежеше просната на пода. Над нея беше приведен някакъв мъж. Сърцето на Реджина се обърна, защото си помисли, че старата прислужница е ранена или даже мъртва. Тя се скова от напрежение, защото очакваше всеки миг тримата мъже да се втурнат и да нападнат натрапника.

— Господи — пророни пребледнял високият мъж над Жозефин. — Какво, по дяволите, й става на Жозефин? Припадна, когато ме видя на прага! И какво, по дяволите, става с вас? Гледате ме така, сякаш сте видели призрак!

Реджина простена, внезапно допуснала си немислимото и надяваща се на невъзможното. И тогава пред очите й се случи истинско чудо: Слейд се втурна към непознатия, но не за да го нападне, а за да го притегли в прегръдката си.

— Джеймс!

Джеймс се беше върнал от отвъдното.

29

В кухнята настана хаос. Слейд не изпускаше Джеймс от прегръдката си. Едуард го тупаше възторжено по гърба. Рик пък сграбчи лицето му в огромните си длани и изкрещя:

— Къде беше, по дяволите! Господи! Къде, по дяволите, си се дянал? Всички те мислехме за мъртъв!

Всички бяха просълзени, с изключение на самия Джеймс, който изглеждаше слисан и напълно вцепенен. Реджина едновременно плачеше и се смееше. Тя отправи към Бога благодарствена молитва, задето бе отредил такова чудо да се случи. В следващия миг осъзна, че Жозефин е напълно забравена в цялата тази суетня. Тя се втурна към проснатата на пода жена, коленичи и побърза да измери пулса й. За щастие Жозефин само беше припаднала и вече се съвземаше.

В този момент Реджина почувства неприятна тръпка да плъзва предупредително по гърба й. Четиримата мъже не преставаха да си крещят, без дори да полагат усилия да се чуят взаимно. Джеймс обясняваше несвързано нещо за някакво писмо. Тя се огледа тревожно. Само един човек не вземаше участие в това спонтанно тържество.

Виктория стоеше неподвижна на прага. По лицето й преминаваха сенки от различни емоции, но никоя от тях не приличаше на радост. Нито пък изглеждаше изненадана. Реджина потръпна. Една ужасна, цинично отблъскваща мисъл изплува внезапно в съзнанието й. Не искаше дори да си помисля, че това е възможно в действителност. Не, Виктория не би могла да крие, че Джеймс не е мъртъв. Въображението й вероятно отново си правеше лоша шега.

В следващия миг Виктория усети, че я наблюдават и срещна втренчения поглед на Реджина. Очите й бяха гневни, но само миг по-късно на устните й се разля усмивка.

Реджина почувства хлад. Сърцето й се обърна болезнено в гърдите. По някакъв начин тази жена бе замесена в невероятната мистерия, която съпътстваше появата на Джеймс.

Жозефин простена.

— Мили боже, току-що видях дух!

Реджина се усмихна.

— Не, мила, Джеймс наистина се върна, но не като дух, а като смъртен човек.

Жозефин извика възторжено и Реджина й помогна да приседне.

— Джеймс! — извика вярната прислужница, разярена и щастлива. — Толкова хубавичко ще те напердаша, че няма да можеш да седнеш на непослушното си дупе цяла седмица! Ела тук, момче! — И се разплака. Жозефин беше единствената майка, която Джеймс познаваше, и го обичаше със същата любов, която отдаваше и на собствените си деца.

Джеймс беше толкова едър и силен, че без всякакво усилие повдигна ридаещата жена на ръце.

— Господи, толкова съжалявам! Всички сте ме мислели за мъртъв?

— А сега наистина ще те убия — извика Рик и заканително издърпа ухото на сина си. После по лицето му се разля щастлива усмивка. — Разкажи какво се случи. Къде беше през цялото това време?

Джеймс тъкмо понечи да отговори, когато внезапно съзря Реджина.

— Коя е тази жена?

Слейд побърза да дръпне жена си напред и обгърна покровителствено раменете и.

— Това е моята съпруга, Реджина.

Джеймс не вярваше на ушите си.

— Ти си женен?

— Женен съм — отвърна Слейд, не без известна гордост и задоволство. — А сега кажи какво се случи с теб!

— Нищо не разбирам! — опита се да протестира Джеймс. — Написах ви едно писмо и две телеграми!

Стаята потъна в тишина. Реджина не се сдържа да не погледне Виктория, която й изглеждаше единственият човек сред тях, способен да предложи някакво обяснение. С цялата си жизнерадост Виктория заяви:

— Всеки ден се губят телеграми. А старият Бен в пощата обича да си попийва. Добре дошъл у дома, Джеймс! Колко е хубаво, че отново си сред нас!

Джеймс я изгледа втренчено. Очевидно дори и за миг не се трогна от възторженото приветствие на доведената си майка.

— Бен Картър не спря ли да пие миналото лято? Или отново е подхванал старите си навици?

— Доколкото зная, не е — отвърна провлечено Слейд.

— Да влезем вътре — намеси се отново Виктория. — Защо е нужно да стоим на прага? Хайде, дай ми това наметало. Сигурно имаш доста да разказваш.

Реджина чувстваше как й прилошава. Нещо определено не беше наред. И тя разбираше какво е то. По някакъв начин по неизвестни причини Виктория беше скрила писмото и телеграмите. Но защо?