Последва миг тишина.

— Предполагам, че трябва доста да се порови из дълбините на душата си. — Рик въздъхна и потупа Слейд по гърба. — Да вървим, синко. Да видим дали не можем да свършим нещо полезно и днес. — С тези думи той се отправи към хамбара.

Реджина погледна мъжа си.

— Тъжен ли си?

— Не. — Той се усмихна. — Никак не съм тъжен. Чух какво каза на Джеймс.

— Така ли?

Слейд я вдигна като перце от земята и я завъртя буйно около себе си.

— Ново поколение Деланза! — После я остави на земята, пое нежно ръката й и впери поглед в необятните зелени планини, които се открояваха величествено на хоризонта. — Сега съм по-решен от всякога да превърна Мирамар в част от бъдещето — в част от тяхното бъдеще! — Той погледна покрай имението, там, където сивият океан се разбиваше шумно в брега. — Почти им завиждам. Двадесети век пристига, Реджина, и носи със себе си нови предизвикателства, щедри обещания. Настъпва нещо ново, различно, вълнуващо.

— Ти си поет — прошепна Реджина и облегна глава на раменете му.

Той се засмя.

— Аз съм реалист, любима моя. И мисля, че това е най-подходящият момент да съобщим на Рик. Какво ще кажеш?

— Исках ти да му го съобщиш.

Здраво сплели ръце, те закрачиха бавно след Рик.