Не искаше дори да си помисля, че такава възможност съществува. Не и сега, не отново. Беше твърде изтощен да се надява, но дълбоко в сърцето му продължаваше да блещука искрицата надежда. Нима наистина можеше да е такъв глупак? Слейд стисна ръката си в юмрук, а ключът се вряза болезнено в дланта му. Утре щеше да се върне на север, а тя щеше сама да решава своите проблеми. Той се опита да не си припомня тялото й, което се тресеше неудържимо от ридания в прегръдките му, очите й, които се взираха с надежда в неговите, сякаш беше някакъв герой.

Надолу по коридора се отвори някаква врата. Рик прекрачи прага — едър, властен силует в червена вълнена пижама.

— Знаех си, че ще те видя отвън. — Той впери поглед в сина си.

Много бавно, Слейд се обърна към него.

— Отивам да спя. — Но той чакаше, чакаше Рик да му каже какво е открил за нейната самоличност.

— Бил си в някоя кръчма?

Слейд кимна.

— Изкъпи се. Миришеш на уиски, цигарен дим и евтин парфюм.

Рик очевидно си въобразяваше разни неща, защото Слейд определено не миришеше на долнопробен парфюм, но предпочете да премълчи. Ако баща му искаше да мисли за него най-лошото, той с нищо не можеше да го промени.

— И какво?

— Не искам Елизабет да те вижда в такъв вид.

— По това време тя би трябвало да спи. — Значи наистина беше Елизабет. Беше годеницата на Джеймс.

— Искам да говоря с теб.

— Аз пък не искам да говоря с никого. Искам да си отида в леглото.

— Изглеждаш така, сякаш вече си бил в леглото.

— Това не те засяга — озъби се насреща му Слейд. Рик винаги си мислеше най-лошото за него. — Какво правя, си е моя работа.

— Грешиш. Винаги си имал морала на улична котка. Но не искам Елизабет да го разбира.

Слейд замръзна на мястото си. Понякога му се искаше да признае истината на баща си. Но Рик никога нямаше да му повярва, така че беше безсмислено.

— Няма значение дали ще разбере — заяви спокойно той. — Защото аз няма да се оженя за нея.

— Тогава няма да получиш Мирамар! — изсумтя Рик.

— Аз не искам Мирамар!

— Лъжец! Искаш го! Винаги си го искал. А сега имаш шанс да го получиш. — Внезапно Рик грабна ръката на Слейд и го дръпна в стаята си. Слейд се освободи от него веднага щом вратата се хлопна зад гърба им.

— Ти, нищожен стар глупак — просъска той. — Сега бил моят шанс! Мирамар ли е всичко, за което можеш да мислиш? Синът ти е мъртъв! Джеймс го няма. А Мирамар му принадлежеше. Мислиш ли, че толкова лесно ще застана на неговото място?

— Мисля, че на теб ти липсва всякакво уважение — отвърна му Рик, почервенял от гняв. — Не уважаваш нито мен, нито дедите си, нито традициите, нито пък Мирамар. Та ти нямаш никакъв избор! Сега си най-големият ми син. Най-големият винаги наследява баща си. В нашето семейство винаги е било така. Винаги. Моят баща е бил втори син, но той е направил нещо значимо в живота си! Бил се е във войната за независимостта на Мексико и по-късно е бил възнаграден — с Мирамар. Той работеше усилено от деня, в който получи титлата си, до деня на своята смърт — но не заради себе си. Работеше, за да остави нещо на мен — и на теб. А сега ти си моят наследник, и един ден твоят син ще те наследи! Това е традиция, а на традициите не бива да се изменя!

— Ти живееш в едно минало, което отдавна вече не съществува! Осъзнай се! Продължи напред! За бога, след няколко месеца ще навлезем в двадесети век!

— Тогава го направи заради Джеймс — отвърна решително Рик. — Той знаеше колко много обичаш Мирамар. Двамата сме говорили за това. Той би искал ти да го поемеш. Той би…

— Престани да говориш за него, сякаш все още е жив! — Слейд бе заслепен от гнева си. Джеймс винаги бе бил любимецът на баща си, винаги, но тогава той беше и негов наследник. Внезапно на Слейд му хрумна, че Рик наистина обича Мирамар повече от всичко на света — повече дори от собствения си син.

И тогава Рик сграбчи ръцете на сина си.

— Ако не се ожениш за нея, ще загубим Мирамар.

Слейд се вцепени.

— Що за глупост е пък това?

— Ранчото е ипотекирано. Нямах друг избор. Времената бяха лоши, а в близко бъдеще не се виждаше нищо добро. Депресията от 1893 ни засегна много сериозно. Но никога не съм мислил, че ще стигнем дотук.

Слейд го гледаше слисан.

— От две години не съм правил никакви вноски по ипотеката. Но всичко беше наред — допреди шест месеца, когато някакъв банкер от Ню Йорк купи банката в Сан Франциско. Тогава ме заплашиха, че ще ни отнемат собствеността. Промениха решението си само заради женитбата на Джеймс — и заради зестрата, която Елизабет щеше да ни донесе. Сега не знаят, че Джеймс е мъртъв. Но веднага щом разберат, ще ни изхвърлят от земите ни. Едва ли ще се опитат да управляват ранчото. Незабавно ще го продадат, и то на парчета. Трябва да се ожениш за Елизабет, и то скоро. Ако не го направиш, ще ни отнемат Мирамар.

Слейд бе шокиран, напълно неспособен да пророни и дума.

— Това е самата истина — завърши накрая Рик и пусна ръцете му. После отстъпи крачка назад и отново погледна сина си в очите. — Ние няма просто да обеднеем. Ще бъдем напълно разорени.

Слейд не откъсваше невярващ поглед от баща си.

— Ако ти не се ожениш за нея, Едуард ще го направи. Нуждаем се от парите й, и то незабавно.

— Едуард не се интересува от Мирамар — чу се да промълвява Слейд.

— Прав си. Единственото нещо, което някога го е интересувало, са жените и безкрайните игри на карти. Но Едуард е млад и умен. И ще направи това, което е длъжен да направи. — Рик остави останалото неизказано: не като теб.

— Значи Виктория най-после ще бъде щастлива — отвърна му саркастично Слейд. Тази жена би направила всичко заради сина си дори ако това означаваше да го накара да се ожени без любов за годеницата на мъртвия си брат, след като това бе начинът той да наследи ранчото. Но каквото и да говореше Рик, Едуард никога не би се съгласил. А дали бе така? Едуард също беше изключително лоялен — това бе отличителна черта на всички Деланза.

— Е?

Слейд се чувстваше уловен в капан, притиснат в най-тесния ъгъл. Не искаше да остане. Не искаше Мирамар. Мирамар принадлежеше на Джеймс, който още не беше изстинал в гроба си. Но… самата идея да загубят Мирамар беше така невероятна, плашеща, отблъскваща. А и мисълта Едуард да се ожени за Елизабет не му изглеждаше по-привлекателна.

— По дяволите, какво толкова неприятно има в брака с такова хубаво младо момиче, след като това ти дава възможност да получиш онова, което винаги си искал? — избухна внезапно Рик.

— Това не е вярно — отвърна гневно Слейд. Но ако трябваше да бъде честен пред себе си, трябваше да признае, че е точно така. Някъде дълбоко в себе си Слейд винаги бе искал онова, което нямаше право да притежава. А сега недостижимата мечта можеше да се превърне в реалност. Но само защото брат му беше мъртъв.

Той се обърна рязко. Спря се на вратата, по-мрачен и навъсен от всякога.

— Ще помисля. Имам нужда от малко време.

Изражението на Рик бе не по-малко мрачно от неговото.

— Опасявам се, че не разполагаме с никакво време.

4

Лекарят беше висок, жилав мъж, чиято възраст бе трудно да се отгатне. Реджина седеше покорно на един стол, докато той опипваше подробно главата й. Този човек не й вдъхваше особено доверие. Очите му бяха мътни и кръвясали, а от устата му долиташе остра миризма на уиски, която дори силният одеколон не беше в състояние да притъпи. Изражението на младата жена оставаше непроницаемо, но сърцето й се блъскаше тревожно в гърдите. Мислено тя се успокояваше, че колкото и непочтен да изглежда този човек, все пак е лекар. И още повече, беше го довел самият Рик Деланза, който в момента чакаше отвън пред вратата. Тя определено се боеше от момента, в който лекарят щеше да произнесе диагнозата. Защото, макар да бе изминал цял ден от злополучния инцидент, и въпреки че беше разгледала подробно съдържанието на багажа си, съзнанието й си оставаше същата черна дупка, както и вчера, когато Слейд я бе открил до железопътните релси. Не я бе споходил нов проблясък на паметта, откакто в главата й проехтя онзи пистолетен изстрел.

— Имате приличен оток на тила. — Лекарят й се усмихна. Имаше приятна усмивка. — Боли ли ви?

— От вчера следобед имам главоболие.

— Очевидно добре сте се подредили, но не мисля, че имате сътресение. Все пак трябва да си почивате, докато си възвърнете паметта.

— Значи ще си спомня? — Реджина не можеше да си представи как би могла да живее повече в такова безпаметно състояние.

— Вероятно. — Той видя изумлението, което се изписа на лицето й, и я потупа приятелски по гърба. — Хайде, хайде, не се притеснявайте. Това няма да ви помогне. Истината е, че никога преди не съм имал случай на амнезия. Все пак това е рядко срещано явление. Но с времето повечето хора се възстановяват.

С времето повечето хора се възстановяват. Не за пръв път, откакто бе изплувала от бездната на съня и осъзнала, че е загубила паметта си, в съзнанието на Реджина изплуваше мисълта, че е възможно никога да не си спомни своето минало, никога да не узнае коя е в действителност. А тази мисъл беше потресаваща.

В този момент Рик почука нетърпеливо на вратата.

— Свършихте ли, докторе?

— Влезте, Рик. — Бавно, без всякаква припряност, лекарят започна да прибира инструментите в черната си чантичка.

Рик прекрачи прага на стаята. Тялото му излъчваше същата колосална енергия, каквато Реджина бе забелязала у Слейд, но имаше и нещо различно. В по-младия мъж енергията беше експлозивна, докато бащата бе просто пълен с неизразима жизненост. Реджина отново усети празнота от отсъствието на Слейд. Не го беше виждала, откакто я остави в хотелската стая предния следобед. Но образът му често навестяваше мислите й. А сега се чувстваше разочарована, че Слейд не е дошъл с баща си.

Рик й се усмихна, но съсредоточи вниманието си върху лекаря.

— Е?

Реджина изобщо не слушаше, докато лекарят повтори пред него онова, което й бе казал преди минути. Тя се изправи пред огледалото и втренчи поглед в непознатата жена отсреща.

Рано сутринта се беше изкъпала с кофата вода и легена, които някой бе оставил под бюрото. После облече един от костюмите, които откри в багажа си — морскосин жакет с пола и блуза в кремав цвят. Добави изящна перлена огърлица, която също намери сред вещите си. После погледна ефекта в огледалото и й се стори, че изглежда не само богата и привлекателна, но също фина и елегантна. Оценката й бе лишена от всякаква суета. Все още се притесняваше от лика си в огледалото. Жената отсреща неизменно й изглеждаше толкова далечна и непозната, че дъхът й секваше от чувството на безсилие.

Отново се почука на вратата. Първата мисъл, която й хрумна, беше че това е Слейд. Реджина се усмихна — първата й истинска усмивка за деня. Тя хвърли един бърз и критичен поглед към огледалото, но всяко косъмче си беше на мястото. После се озова пред вратата, преди Рик да успее да отвори. На прага, с поднос в ръце, стоеше една от камериерките на хотела. Реджина я наблюдаваше разочарована, докато момичето оставяше подноса на масичката между двата стола.

— Поръчах ти закуска, защото знам, че не си яла снощи — обясни й Рик. — Днес изглеждаш нов човек. Как се чувстваш, Елизабет?

— По-добре. — Отговорът беше машинален. Сетивата й вече и долавяха аромата на прясно сварени яйца и топли кифлички и я караха да почувства неутолимия си глад. Но тя не направи и опит да седне. — Къде е Слейд?

Рик се намръщи.

— Все още е в леглото. Това момче очевидно има склонност към мързел.

Реджина беше шокирана. Не познаваше Слейд добре, но можеше да се закълне, че мързелът е абсолютно чужд на този мъж. Дори напротив — никога не беше срещала такъв неуморен човек.

— Хайде, Елизабет. Започвай да се храниш. Тук не държим много на добрите маниери.

Реджина тъкмо понечи да седне, когато откъм отворената врата долетя гласът на Слейд:

— Ти не би могъл да разпознаеш добрите маниери дори ако някой пъхне под носа ти наръчник за употребата им.

Двамата с Рик се извърнаха рязко. Лицето на Слейд беше яркочервено от гняв; той очевидно бе дочул хапливата забележка на баща си.

— Ябълката не пада по-далече от дървото си — отвърна равнодушно Рик. — Часът е десет сутринта. Тя има право да спи през целия ден, но не и ти.

Слейд влезе в стаята с ленива походка и затвори вратата с връхчето на износената си обувка.

— Ти да не си ми шеф? Да не би да ме храниш или да ми плащаш надници? Не си спомням някога да съм получавал чек от теб.