Реджина беше затрогната до сълзи. И как би могла да не е? Тя нямаше да се омъжи за неговия син, нямаше да стане част от семейството, но въпреки всичко Рик й предлагаше подкрепата си.

— Благодаря ти.

Слейд отдавна бе престанала до почуква с обувката си в бюрото, но сега го изрита веднъж — силно — за да напомни и за своето присъствие.

— Направо не знаех, че баща ми може да бъде толкова любящ.

Рик моментално скочи на крака.

— Да не би да има нещо, което искаш да ми кажеш?

Слейд се изправи предизвикателно срещу него.

— Не. Ами ти? Нямаш ли какво да добавиш?

Реджина не откъсваше поглед от двамата мъже, изплашена и стъписана. Очакваше всеки момент да се стигне до размяна на юмруци. Лицата и на двамата бяха обагрени от гняв, а тя така и не успяваше да проумее смисъла във въпроса на Слейд.

— Остави Елизабет на мира — извика Рик, излязъл от кожата си от гняв.

— О! Значи вече искаш да я оставя на мира?

Рик се овладя. Когато се извърна към Реджина, по лицето му се разля топла усмивка.

— Баща ти ще се обърне в гроба си, ако не се погрижа за теб.

Реджина погледна напрегнато Рик, който сега се усмихваше приятелски, а после и Слейд, който бе по-навъсен от всякога. Какво, по дяволите, ставаше между тези мъже? И дали тя изобщо имаше някакъв избор?

— Благодаря — отвърна Реджина и взе единственото решение, което в момента й идваше на ума. — Ще приема вашето гостоприемство за известно време. — Не й се отдаваше да говори спокойно. Тялото и душата й трепереха, с всяка фибра на тялото си тя изпитваше ужас от реакцията на Слейд към безумното й решение. Кой знае защо, Реджина изпитваше нужда от неговото одобрение, и то не само по отношение на решението й, но и за самата нея като личност.

И същевременно не вярваше да го получи. Следващите му думи потвърдиха страховете й.

— Предполагам, че това решава нещата — промълви навъсен Слейд. — А сега нека да предположа: ти ще тръгнеш веднага, татко, а от мен се иска да съпроводя нашата гостенка до Мирамар, след като тя се подготви.

Рик се намръщи.

— Нима наистина ще си наложиш поне веднъж да ме послушаш?

Слейд не му отговори. Без да каже и дума, той напусна стаята, но не преди Реджина да осъзнае колко е разгневен.

Двамата с Рик останаха сами. Реджина беше вцепенена. Беше изумена. Защо Слейд беше толкова ядосан? Защо ли толкова го влудяваше фактът, че тя ще отседне в родния му дом за известно време? Та тя само се опитваше да бъде негов приятел! Реджина погледна Рик право в очите.

— Къде сгреших?

Възрастният човек заобиколи масата и я потупа дружелюбно по рамото.

— Вината не е твоя, повярвай ми. Ти си една прекрасна млада жена и човек трябва да е сляп, за да не го забележи. Аз съм виновен за всичко. Двамата със Слейд не се разбираме, никога не сме се разбирали. Винаги когато поискам нещо от него, той се готви за битка. Винаги е бил такъв. Винаги е бил непримирим бунтар. Точно като майка си.

Реджина впери поглед във възрастния човек. Ясно долавяше болката в гласа му. Но долавяше и още нещо — любов. Любовта, която така грижливо беше крил пред своя син.

5

Темпълтън остана зад гърба им. На няколко мили от града се намираше прашен кръстопът, където завиха на запад, покрай грубо издялана дървена табела, на която с ръкописни букви бе изписано „Мирамар“. Малко след като завиха, железопътните релси, които се простираха от север на юг, напълно изчезнаха от погледа им. Заобикаляше ги безбрежно море от златистожълти хълмове. Зад тях се извисяваха високи планини, покрити с гъста борова растителност. Над главите им, високо в прозрачносиньото небе, свободно кръжаха соколи. Реджина би се чувствала запленена от пейзажа, ако тялото и душата й не бяха така напрегнати.

Слейд седеше до нея на предната седалка на старомодната двуколка, теглена от две бързоноги кестеняви кобили. Огромните й куфари с багаж бяха струпани на задната седалка на возилото. Слейд не беше промълвил и дума, откакто дойде в хотелската стая, за да натовари багажа й. Оттогава не я бе удостоил и с повече от един или два коси погледа. Цялостното му поведение ясно говореше, че този човек никак не се радва на присъствието й.

Табелата, която указваше посоката към Мирамар, не споменаваше колко път ги чака дотам. Но дори да им оставаха само броени минути, Реджина със сигурност не би могла да понесе и миг повече напрегнатата тишина, установила се помежду им.

— Баща ти е изключително щедър човек — промълви тя, опитвайки се да подхване някакъв безобиден разговор.

Слейд не й отговори.

— Изключително съм благодарна за гостоприемството му. — Тя не можеше да повярва, че този мъж напълно ще откаже да разговаря с нея.

— Сигурен съм, че е така.

Думите се откъснаха неохотно от устата му, но поне бяха изречени с нормален тон. Реджина изпита безгранично облекчение.

— Не беше длъжен да ми предлага дома си — добави тя.

— Точно така. Рик никога не прави нещо, което не иска да нрави. — Този път той я погледна решително.

— Говориш така, сякаш ме предупреждаваш.

— Може и така да е.

— Той ти е баща.

— Мислиш ли, че не знам?

Реджина понечи да му обясни, че Рик го обича, но потисна порива си. Не биваше да се намесва в чувствата между двамата мъже. Това бяха лични взаимоотношения, които трябваше сами да разрешат.

— Знам, че си ми ядосан — изрече тихичко тя. — Извинявай.

Слейд я погледна отново. В очите му наистина се четеше гняв, но липсваше онзи неудържим пламък, който бе видяла у него в хотелската стая сутринта, преди да напусне стаята като разярено животно.

— Извинявай — промълви объркана тя. — Последното нещо, което съм искала, е да те разгневя — не и след като спаси живота ми по такъв начин.

Дланите му се вкопчиха здраво в юздите.

— Престани да говориш небивалици. Аз не съм те спасил. Просто те намерих и те отведох в града. Това е всичко. Ако не бях аз, някой друг щеше да го направи.

— Дали? Или щях да се събудя сама насред онази пустош и да се скитам наоколо, докато припадна от изтощение? Можех дори да умра.

Погледът му я пронизваше.

— Не съм те молил за признателност.

— Но така или иначе, аз съм ти благодарна.

Слейд впери поглед право пред себе си над главите на конете към бледосинята ивица на хоризонта.

— По дяволите — промърмори той под носа си.

Реджина почувства надигащия се в гърдите й гняв и последва импулса си.

— Обърни колата! Закарай ме обратно в Темпълтън. Ще остана в хотела, докато се почувствам по-добре, а после ще замина за Сан Луис Обиспо. Сигурна съм, че Сюзън няма да затръшне вратата под носа ми, когато види в какво състояние съм изпаднала. Не искам да ти се натрапвам повече.

Слейд свъси вежди и се обърна на седалката, за да я погледне.

— Нима ти приличам на такъв мерзавец?

— Не! Не е това! Просто не разбирам защо си ми толкова ядосан.

Слейд преглътна мъчително. Погледът му се плъзна към устните й, преди отново да се закове на очите й.

— Вината не е твоя. Не съм ядосан на теб.

— Не си ли?

— Не.

Реджина изпита неимоверно облекчение — и не само облекчение. Душата й ликуваше. Но мрачното, отнесено изражение на лицето му мигновено изтри усмивката от устните й.

— Щом не си ядосан на мен, значи гневът ти има нещо общо с баща ти.

— Точно така.

Тонът му й подсказа, че навлиза в територия, която е оградена с телена мрежа в съзнанието му.

Но Реджина не можеше да се сдържи. Защото пред очите й още беше образът на Рик, когато изрече онези думи, в ушите й отекваше гласът му, преливащ от обич и още нещо, което тогава не бе успяла да определи, но сега беше в състояние да назове — отчуждение.

Реджина не можа да се сдържи.

— И защо си ядосан на баща си?

Слейд я погледна остро.

— Защото те обиди?

— Рик трудно би могъл да ме впечатли и с най-долната обида, която е в състояние да ми отправи — отвърна рязко той. — Спри да настояваш.

— Значи е заради мен. Ти си ядосан на Рик, но причината е в мен.

— Бесен съм на Рик отдавна преди да те срещна, и ще продължавам да съм бесен дълго сред като си отидеш.

Реджина онемя от думите му. Сърцето й се късаше от отношенията между баща и син — отношения, които искаше да изглади и в които нямаше никакво право да се намесва. А самата мисъл, че конфликтът помежду им ще остане, а тя ще замине, кой знае защо я разстройваше. Тя дори не се осмеляваше да се замисли по-внимателно над този факт.

И въпреки всичко Реджина чувстваше, че в дъното на тези разрушителни емоции стои самата тя, макар Слейд решително да го отричаше. Усещаше го; знаеше го.

Тя не откъсваше погледа си от него и най-сетне Слейд се видя принуден да я погледне отново. Очите им се срещнаха — питащи, настоятелни, изпепеляващи. Профилът му беше твърдо изсечен и привлекателен, почти болезнено съвършен.

— Какво, по дяволите, искаш от мен? — попита я Слейд през стиснати зъби.

Реджина не се поколеба и за миг.

— Приятелство.

Той се извърна рязко към нея, на лицето му се изписа изумление. Реджина остана безмълвна и неподвижна, неспособна да проумее начина, по който думите са се изплъзнали от устата й. Изражението на лицето му говореше, че и на него му е трудно да го повярва. Дланите й се изпотиха. Нямаше нужда да е възвърнала паметта си, за да проумее, че дамите не предлагат така откровено приятелството си на непознати, освен ако не става въпрос за по-особено приятелство, за интимно приятелство, а тя изобщо не влагаше този смисъл в думите си.

— Между нас не може да съществува приятелство.

Реджина разглеждаше напрегнато ръцете си, облечени в изискани ръкавици, а Слейд впери поглед, също толкова напрегнат, някъде пред себе си, над главите на неуморните коне. Реджина осъзнаваше, че е редно да остави темата недовършена и двамата да се престорят, че този въпрос никога не е бил засяган. Вместо това чу собствения си глас да промълвява:

— Защо?

Внезапно Слейд дръпна юздите и закова конете на място. Тялото му остана неподвижно, но с всяка своя клетка Реджина долавяше колосалната енергия, която се завихряше у него и напираше да излезе на свобода. Младата жена горещо желаеше да не бе проявила натрапчивата си откровеност.

Слейд я погледна. Каквито и тайни да имаше този човек, те вече не бяха забулени в най-тъмните кътчета на душата му — напираха в изразителните черти на лицето му, трябваше само някой да ги разчете. Очите му бяха ярки и напрегнати. Тялото му излъчваше груби и първични сигнали, които Реджина не беше в състояние да разгадае. Тя се чувстваше едновременно неудържимо привлечена и изплашена до смърт от този мъж.

— Освен ако нямаш предвид по-особено приятелство — но дори то е невъзможно помежду ни.

Реджина не пророни и дума. Погледът му я хипнотизираше. Думите му биха я шокирали, ако не беше изцяло погълната от изпепеляващия пламък в очите му. Но тя беше жена, а той — изключително привлекателен мъж, и привличането помежду им, което Реджина не можеше да проумее, нито да контролира, нарастваше с всеки задъхан удар на сърцата им. Беше й почти невъзможно да диша и тя тайничко се запита, само се запита какво ли щеше да се случи, ако едва доловимо наклонеше тялото си към неговото.

— Недей. — Слейд изрече една-единствена дума, но тя съдържаше безкрайна гама от значения и предупреждения.

Предупреждения, които Реджина предпочете да игнорира. Неспособна да откъсне погледа си от него, тя се наклони едва доловимо напред. Тялото й се помръдна с по-малко от инч, но това се оказа достатъчно.

— Елизабет.

Тя чакаше. Времето наоколо им се завихри и сякаш замря. Знаеше, че той ще я целуне. Желанието бликаше от очите му. Реджина копнееше неудържимо да почувства допира на устните му до своите. Тя наклони леко глава. После замря неподвижна и накрая, най-накрая чудото стана — едва доловимо устните му докоснаха нейните, плъзнаха се по копринената им повърхност… Почти мигновено Слейд се отдръпна рязко от нея.

Ударите на сърцето й отекваха в ушите. Реджина не откъсваше от него. Огромните си изразителни очи. Той също я гледано слисан и ужасен от себе си самия. Внезапно Слейд грабна кичите и с едно ловко и отмерено движение пришпори конете напред по прашния път.

Думата „разстроена“ бе твърде бледа, за да опише състоянието на Реджина. Все още чувстваше следите от устните му върху своите, тялото й неудържимо копнееше за още — за много повече. Нямаше сили да отмести очите си от него. Мили боже, този мъж бе толкова привлекателен, повече от привлекателен. Ръцете й мачкаха копринената материя на роклята в скута й.