Когато преди три седмици Майкъл, нашият заместник-главен редактор, напусна работа, аз предложих да избера и да купя прощалния подарък с парите, които бяхме събрали помежду си. Взех кафявия плик, пълен с монети и дребни банкноти, отидох в „Милетс“ и му избрах един анорак (да го знаете от мен — той е точно анорачен тип мъж). И в последната минута, вече на касата — ами да, сетих се как стана, — реших да платя с кредитната си карта и да задържа монетите и банкнотите в брой за себе си.

Сега вече съвсем ясно си спомням как ровех из плика, измъквах една по една банкнотите от по пет лири и грижливо ги надиплих в портфейла си, как после отбрах монетите от по една лира и ги сложих в отделението със закопчалка на портмонето си, а купчинката останали разнокалибрени дребни монети изсипах, без да ги броя, на дъното на чантата си. Помня, че тогава си помислих: „Страхотно, сума ти време няма да ми се налага да търча да тегля кеш за това-онова!“ Мислех си, че шестдесет лири на дребно ще ми стигнат за седмици наред.

Добре де, къде са сега тези шестдесет лири? Просто НЯМА НАЧИН да съм похарчила шестдесет лири, макар и на дребно, без да забележа, нали така?

— Какво се сети за „Милетс“, впрочем? — пита Клеър, като се попривежда през бюрото си към мен.

Виждам малките й проницателни като рентген очички да проблясват иззад стъклата на очилата й. Знае, че чета сметката си от „Виза“.

— Ааа, просто ми хрумна — отвръщам нехайно и бързо отгръщам на втората страница.

Но тази кратка размяна на реплики явно ме е разконцентрирала, защото допускам фатална грешка. Вместо — както правя обикновено — да видя какво пише в графата „Минимална сума за заплащане“ и хич и да не поглеждам „Обща дължима сума“, сега се улавям, че съм се вторачила именно в изписаната най-отдолу цифра.

Деветстотин четиридесет и девет лири стерлинги и шестдесет и три пенса. Черно на бяло.

Около тридесетина секунди стоя, мълчаливо забила поглед в тази невероятна цифра, след което напъхвам сметката обратно в плика й. В този момент съвсем искрено и дълбоко вярвам, че тези изписани с числа листове нямат нищо общо с мен. Може би, ако съвсем небрежно пусна плика на пода между компютъра и стената, той просто ще изчезне. Чистачката ще го измете с останалите боклуци и аз с чиста съвест ще мога да твърдя, че никога не съм получавала подобна сметка. Не могат да ме задължат да плащам сметка, която не съм получила, нали така? Нито да ме глобят, задето не съм я платила, нали?

Вече съчинявам на ум писмото, с което ще им отговоря: „Скъпи главен изпълнителен директор на «Виза». Вашето писмо ме изненада и обърка. За каква сметка говорите по-точно? Никога никаква сметка не съм получавала от Вашата компания. И не ми харесва тонът на писмото Ви, затова Ви предупреждавам, че ще се обърна към Ан Робинсън от «Уочдог».“ (Популярно — и много влиятелно — телевизионно Предаване, един вид „наблюдател на потребителя“, което е в състояние буквално да съсипе реномето, а оттам и бизнеса, на дадена компания — Бел. прев.)

Пък и винаги мога да се преместя да живея в чужбина.

— Беки? — Възгласът на Клеър ме изтръгва от размислите ми, вдигам рязко глава и я виждам да ме гледа втренчено. — Завърши ли материала за „Лойдс“?

— Почти — излъгвам убедително.

Но тъй като тя продължава да ме наблюдава, решавам, че ще е по-добре да демонстрирам малко добра воля и с кликване на мишката извиквам файла за „Лойдс“ на екрана на компютъра си. Да я вземат мътните, продължава да ме гледа какво правя!

Започвам да пиша, всъщност да преписвам дословно от прескомюникето на компанията, което е на бюрото пред мен:


„Инвеститорите в спестовни влогове към «Лойдс» разполагат с огромното предимство във всеки даден момент да имат незабавен достъп до сметката си. Програмата предлага и прогресиращо олихвяване на вложенията за онези, които инвестират над пет хиляди лири стерлинги.“


Слагам точката, отпивам от кафето си и отгръщам на втората страница на прескомюникето.

Впрочем, ето, с това си изкарвам прехраната. Работя като журналистка в едно финансово списание. Плащат ми, за да уча хората как да си управляват най-добре парите.


Това, разбира се, не е кариерата, за която съм мечтала. Никой, който пише по въпросите на личните финанси, не е имал намерение да се занимава точно с това. Обикновено казват, че са си „паднали“ по тази тема. Лъжат. Истината е, че не са успели да си намерят работа, свързана с писане за нещо поне малко от малко по-интересно. Истината е, че са кандидатствали за работа и в „Таймс“, и в „Експрес“, и в „Мари-Клер“, и във „Вог“, и в „GQ?“ (Престижно списание за мъжка мода, хоби и начин на живот, нещо средно между „Вог“ и „Мари-Клер“, предназначено за заможни господа с изтънчени вкусове — Бел. прев.), и в „Лоудид“ (Английско популярно списание с факти и клюки за живота на богатите и прочутите — Бел. прев.), но са получавали все един и същ отговор: „Разкарай се.“

Така че започвали да кандидатстват в „Месечник на металурга“, „Газета на сиренарите“ и „Избор на инвестиционен план“. Там ги назначавали — като помощник-редактори, последна дупка на кавала, за жълти стотинки, но те били благодарни и на това. И оттам насетне продължават ли продължават да пишат за метала, за сиренето или за спестяванията, во веки веков — защото това е единственото, което знаят. Аз лично започнах в една рекламна многотиражка, наречена гръмко „Периодика на личните инвестиции“. Там научих как да преписвам прескомюникета, как да кимам многозначително по време на пресконференции и да задавам въпроси, които да звучат така, сякаш знам за какво говоря. След година и половина — ако щете вярвайте — един „ловец на мозъци“ ме привлече на работа в „Успешно спестяване“.

Аз, разбира се, все още не разбирам абсолютно нищо от финанси. Хората по автобусните спирки разбират от финанси повече от мен. Учениците разбират от финанси повече от мен. Върша я тази работа вече трета година и все още непрекъснато очаквам някой да ме излови, че нищо-нищичко не разбирам от финанси.


Същият следобед Филип, редакторът, за когото работя, извиква името ми и аз чак подскачам стреснато.

— Ребека! — казва той и ми дава знак да отида при него. — Би ли дошла за малко.

Гласът му изведнъж прозвучава по-ниско, почти съзаклятнически, усмихва ми се, сякаш се готви да ми съобщи нещо приятно.

„О, Боже! — мисля си. — Повишение!“ Това ще да е. Знае, че не е честно да получавам по-малко от Клеър и се кани да ме повиши на нейното ниво. Или дори по-високо. Но иска да ми го каже дискретно, така че Клеър да не започне да ревнува.

На лицето ми се лепва широка усмивка, ставам и изминавам трите и нещо метра до бюрото му, като се опитвам да остана хладнокръвна, но вече пресмятайки какво ще си купя с придружаващото повишението увеличение на заплатата ми. Ще си го взема онова широко разкроено палто от „Уистълс“. Ще си купя и едни черни ботушки с високи токчета от „Пие а Тер“. Може и да отида някъде на почивка. И ще я платя тази проклета сметка от „Виза“ веднъж и завинаги. Имам чувството, че ще полетя от обзелото ме облекчение. ЗНАЕХ си аз, че всичко ще се оправи…

— Ребека — започва той и побутва към мен някаква покана, — няма да успея да отида на тази пресконференция. Но може да се окаже доста интересно. Би ли отишла вместо мен? Става дума за „Брандън Къмюникейшънс“.

Усещам как очарованото ми изражение се смъква от лицето ми като желе. Не ме повишава. Заплатата ми също няма да бъде увеличена. Чувствам се измамена и предадена. ЗАЩО ми се хили така? Знаел е какви надежди ми вдъхва. Подло копеле.

— Нещо не е наред ли? — пита Филип.

— А, не, всичко си е наред — измърморвам.

И да искам, не мога да се усмихна. Разкроеното ми палтенце и ботушките ми с високи токчета се завихрят и изчезват в далечината като Злата вещица от Запад. Няма, няма да има повишение. Само някаква си пресконференция за… Поглеждам поканата… Ново дружество в комуникациите. Как изобщо е възможно някой да предполага, че ще е интересно?

— Напиши кратък отзив за рубриката „Новини“ — казва Филип.

— Добре — измърморвам, свивам презрително рамене и се оттеглям покрусено.

Две

Има една-единствена жизненоважна покупка, която трябва да направя на път за пресконференцията — да купя „Файнаншъл Таймс“. В подобни случаи „Файнаншъл Таймс“ е възможно най-страхотният аксесоар към тоалета на едно уважаващо себе си момиче. Основните му предимства са:

1. Хубав е на цвят.

2. Струва само 85 ценса.

3. Ако влезеш в стая с „Файнаншъл Таймс“ под мишница, хората те вземат насериозно. Достатъчно е да стискаш под мишница „Файнаншъл Таймс“ и можеш да говориш най-въздухарските неща на света — никой няма да те сметне за лекомислена глупачка, напротив, ще решат, че си интелектуалка от тежката артилерия, при това с широки интереси.

Когато се явих на интервюто за „Успешно спестяване“, стисках под мишница „Файнаншъл Таймс“ и „Инвесторс Кроникъл“. Сложих ги на масата до чантичката си — и не ми беше зададен нито един въпрос във връзка с финансите. Доколкото си спомням, през цялото време си бъбрихме за подходящи за летуване вили и клюкахме редактотрите на други издания.

Така че спирам пред една будка за вестници, купувам „Файнаншъл Таймс“ и го стисвам здраво под мишница, любувайки се на отражението си във витрината на „Дени енд Джордж“.

Мисля, че не изглеждам никак зле. Облечена съм в черната си права пола от „Френч Кънекшън“, с прилепнала бяла тениска от „Никърбокс“ и късо кардирано жакетче от ангорска вълна, което си го взех от „Маркс енд Спенсър“, но изглежда така, че може да мине и за „Аньес Б.“. И съм с новите си обувки с квадратни носове от „Хобс“. А най-хубавото от всичко — въпреки че никой не може да го види, ама аз си го знам — е, че отдолу съм със страхотния си нов секси комплект гащета и сутиен с бродерии от жълти розички. Те са най-доброто от целия ми тоалет. Толкова се гордея с тях, че всъщност почти ми се иска някоя кола да ме прегази, та да може и останалият свят да ги види.

Това си ми е навик, да си изреждам на ум марките на всички дрехи, с които съм облечена — сякаш ги описвам за някоя страница на модата. Правя го от години — от времето, когато четях „Джъст Севънтийн“. Във всеки брой имаха редовна рубрика, за която спираха някое момиче на улицата, снимаха го и описваха с какво е облечено: „Тениска — «Челси Гърл»; джинси — «Топ Шоп»; обувки — назаем от приятелка.“ Четях жадно тези описания — и до ден днешен, ако се случи да купя нещо от не особено хитов магазин, веднага му изрязвам етикета. Така че ако ме спрат на улицата, да мога да се престоря, че съм го взела назаем от приятелка и не знам каква марка е.

Както и да е. Та стоя си значи аз пред витрината, мисля си, че изглеждам доста добре и почти ми се иска някой от „Джъст Севънтийн“ изведнъж да насочи камерата си към мен, когато изведнъж погледът ми се фокусира, цялата настръхвам като опъната тетива и сърцето ми буквално спира. На витрината на „Дени енд Джордж“ виси дискретна табелка. На тъмнозелен фон е изписано с кремави ръкописни букви „Разпродажба“.

Гледам я втренчено, сърцето ми изведнъж заблъсква в гърдите като полудяло. Не може да бъде! Невъзможно е да има разпродажба в „Дени енд Джордж“. Тук никога не се правят разпродажби. Техните шалове и фишюта са толкова търсени, че вероятно ще ги продават до шушка и на двойно по-скъпи цени. Съкровената мечта на абсолютно всеки, когото познавам, по целия свят, е да има шал от „Дени енд Джордж“. (С изключение на мама и татко, естествено. Мама смята, че ако нещо не можеш да го намериш в „Бентолс“, Кингстън, значи то просто не ти е необходимо.)

Преглъщам тежко, пристъпвам две крачки напред и бутвам вратата, за да вляза в луксозния малък бутик. Звънчето се обажда мелодично и русокосата мацка, която работи в бутика, поглежда към мен. Не знам как се казва, но винаги съм я харесвала. За разлика от някои надути крави в бутиците за модни облекла, тя няма нищо против с часове да висиш и да зяпаш дрехи и аксесоари, които очевидно не можеш да си позволиш да купиш. Аз обикновено прекарвам около половин час в напразни мечти пред изложените в „Дени енд Джордж“ шалове и фишюта, после отивам в „Аксесърайз“ и си купувам нещо за утеха. Имам цяло едно чекмедже, пълно със заместители на „Дени енд Джордж“.

— Здрасти — казвам, като се опитвам да запазя хладнокръвие. — Имате… имате разпродажба…

— Да — усмихва се русокосата. — Малко необичайно за нас.

Погледът ми трескаво обхожда помещението. Очите ми се пълнят с рафтовете, отрупани с грижливо надиплени фишюта и шалове, с провесени над тях тъмнозелени табелки с надписи в кремаво: „—50%“. Кадифени шалове с различни щамповани мотиви, копринени шалове с мънистени орнаменти, кашмирени шалове с бродерии — и на всеки един с дискретния „подпис“ на „Дени енд Джордж“. Навсякъде край мен. Просто не знам откъде да започна. Май ме обзема паника.