Пък и каква е тази дивотия, че били готови да ми предложат „безусловна подкрепа изцяло и във всичко“? Така де, преди да започне да гледа всеки следобед „Езерото Рики“, мама за нищо на света не би изръсила подобна глупост.

— Е, хайде сега — подема мама, — ела да се отпуснеш с чаша ободрителен чай.

Послушно влизам след нея в кухнята, където тримата сядаме на масата, за да се ободрим с чаша чай. И да си призная, наистина започвам да се чувствам по-добре. Горещ силен чай и сладки, чиито пълнеж е от шоколад с ром. Върхът! Затварям очи и с наслада отпивам няколко глътки. Когато след миг ги отварям отново, изненадвам родителите ми да ме гледат с изписано по лицата им жадно любопитство. Мама веднага го прикрива с усмивка, а татко — с покашляне, но е пределно ясно, че и двамата буквално УМИРАТ от любопитство да узнаят какво ми се е случило.

— И така — казвам и двамата вдигат рязко глави към мен, — вие сте добре, надявам се?

— О, да — отвръща мама, — НИЕ сме добре.

Отново настъпва мълчание.

— Беки? — най-сетне се обажда татко със сериозен, почти тържествен тон, при което двете с мама се обръщаме към него. — Да нямаш някакви неприятности, за които би следвало да знаем? Не, не ни казвай, ако нямаш желание да го споделиш с нас — бърза да добави той. — Но искам да знаеш… ние и двамата ще бъдем винаги и във всичко до теб.

Поредният тъпизъм а ла „Езерото Рики“. Ааа, не! Родителите ми би трябвало да излизат по-често и да общуват повече с нормални хора.

— Добре ли си, миличко? — пита мама нежно.

Казва го с толкова обич и разбиране, че неволно сърцето ми се свива, с разтреперана ръка оставям чашата си върху масата и отговарям:

— Да си призная, в момента имам известни неприятности. Не исках да ви тревожа, затова и не съм ви казала нищо досега…

Усещам как очите ми се напълват със сълзи.

— Какви неприятности? — пита мама с ясно доловима паника в гласа. — Господи, да не си станала наркоманка?! Това е, нали?

— Не! Не съм станала наркоманка! — Възкликвам възмутено. — Проблемът е, че аз… аз чисто и просто…

Отпивам голяма глътка от чашата си. О, Боже, по-трудно е, отколкото си го представях! Хайде, Ребека, кажи го най-сетне! Изплюй камъчето!

Стисвам клепачи и сграбчвам още по-здраво чашата си.

— Истината е, че аз… — започвам бавно.

— Да? — отронва подканящо мама.

— Истината е, че… — Отварям очи и довършвам бързо: — …един човек ме преследва. Един мъж на име… на име Дерек Смийт.

Настава гробно мълчание. По едно време чувам как баща ми си поема дълбоко дъх, за да заговори.

— Знаех си аз! — изпреварва го мама с изтънял от напрежение треперлив гласец. — Знаех си! Предусещах, че нещо не е наред!

— И ДВАМАТА предусещахме, че нещо не е наред! — подчертава татко и тежко обляга лакти на масата. — От колко време, Беки?

— Ами, ъъъ… вече от няколко месеца — отвръщам, забила поглед в чашата си. — Всъщност, само ми … досажда. Не че ме заплашва или нещо подобно. Само че аз… не издържам повече.

— А кой е този Дерек Смийт? — пита татко. — Познаваме ли го?

— Не, не мисля. Запознах се с него в… Запознах се с него служебно.

— Ами да, разбира се! — възкликва мама. — Младо, хубаво момиче като теб, с престижна кариера… Знаех си, че така ще стане!

— Той също ли е журналист? — пита татко.

Поклащам глава отрицателно и пояснявам:

— Не, работи в Ендуич Банк. И непрекъснато ми звъни по телефона, уж че отговарял за банковата ми сметка. Звучи правдоподобно, но е ужасно настъпателен и това ме потиска.

Отново настъпва мълчание — родителите ми осмислят чутото, а аз захапвам поредната шоколадова сладка с ром.

— Е… — казва мама най-сетне, — мисля, че трябва да се обадим в полицията.

— Не! — възкликвам и от устата ми се посипват трохи от сладката. — Не искам да замесвам полицията! Той всъщност не ме е заплашвал или нещо подобно. Просто е адски досаден. И си помислих, че ако изчезна за малко от града…

— Разбирам — казва татко и поглежда многозначително мама. — Има резон в това.

— Така че ще ви помоля — стисвам здраво длани в скута си, — ако позвъни тук, да кажете, че съм заминала нанякъде и не знаете на какъв номер може да ме намери. Както и да казвате същото на всеки, който ме потърси. Дори на Сузи.

— Сигурна ли си? — пита мама, смръщила вежди неуверено. — Няма ли да е по-добре да се обърнем към полицията?

— Не! — възкликвам настойчиво. — Това само ще го накара да се почувства още по-важен. Просто искам да изчезна за известно време.

— Няма проблем — казва татко. — Що се отнася до нас, не си тук и не знаем къде си.

Пресяга се през масата и слага успокоително ръка върху стиснатите ми длани. Виждам изписаната по лицето му тревога и започвам да се ненавиждам заради постъпката си. Изпитвам толкова остро чувство на вина, че за един кратък миг ме обзема желание да избухна в сълзи и да им разкажа всичко, възможно най-откровено.

Но… не, не мога да го направя. За нищо на света не мога да призная пред моите обичливи и мили родители, че тяхната уж преуспяваща дъщеря, с уж престижна работа в действителност е неуспяваща да се справя с живота измамница, затънала до ушите в дългове.


И така, вечеряме (купен от супермаркета пай с месо и зеленчуци), гледаме заедно някакъв филм по Агата Кристи, след което се качвам горе в моята стая, намъквам една стара памучна нощница и се мушвам в леглото. На другата сутрин се събуждам много по-щастлива и така добре отпочинала, както не съм била от седмици наред.

А което е най-важното — както си лежа, загледана в тавана на някогашната си детска стая, се чувствам в пълна безопасност. Скрита като в пашкул от останалия свят; уютно увита в памук. Докато съм тук, никой не може да се докопа до мен. Всъщност, никой дори НЕ ЗНАЕ, че съм тук. Няма да получавам гадни писма, нито гадни телефонни обаждания, нито пък гадни посещения. Сякаш се намирам в манастир. От плещите ми е свалено бремето на всяка отговорност. Все едно че съм отново петнадесетгодишна и не е нужно да се тревожа за каквото и да било, освен да си напиша домашното. (А на всичкото отгоре нямам и нищо за домашно.)

Вече е станало девет, когато най-сетне решавам да напусна убежището си. Измъквайки се от леглото, изведнъж се сещам, че на километри оттук, в Лондон, Дерек Смийт ми очаква да се появя на срещата ни, която е след половин час. Леко потръпвам от неудобство и за момент дори се чудя дали да не звънна в банката с някакво правдоподобно извинение. Но още докато обмислям какво точно да кажа, много добре си знам, че няма да го направя. Всъщност, дори не искам и да си спомням за банката. Искам да забравя абсолютно всичко.

Няма ги, изобщо не съществуват — и банката, и „Виза“, и „Октагон“. В един миг са се изпарили яко дим от живота ми.

Обаждам се единствено в офиса, защото не ми се ще да ме уволнят поради неявяване на работа. Звънвам им в 9.20 ч. — докато Филип все още го няма — и разменям няколко думи с Мейвис от рецепцията.

— Здрасти, Мейвис — изхриптявам в слушалката. — Ребека Блумууд се обажда. Би ли съобщила на Филип, че съм болна, моля те?

— Но да, разбира се — отвръща Мейвис. — Горкичката, да не е бронхит?

— Не знам още — изхриптявам отново. — Записах си час при лекар. Трябва да тръгвам, за да не закъснея. Бай-бай.

И това е всичко. Кратко телефонно обаждане и вече съм свободна. Никой нищо не подозира. (Няма никакви основания за подозрение, нали така?) Имам чувството, че ще литна от облекчение.

Колко лесно било да избягаш! Фасулска работа. Как не съм се сетила по-рано?!

Усещам, че някъде дълбоко в ума ми, като злобен гремлии, се върти мисълта, че е невъзможно да остана тук завинаги. И че рано или късно проблемите отново ще ме налегнат.

Добре де, важното е, че няма да е точно сега. Нито пък в близко бъдеще. А междувременно няма дори да си помислям за тях. Ще си направя чаша силен чай, ще се закотвя пред телевизора за предаването „Сутрешно кафе“ и просто ще изключа от съзнанието си всичко друго.

Когато влизам в кухнята, заварвам татко да седи на масата и да си чете вестника. Във въздуха се носи ухание на печени филийки, а за звуков фон служи — както винаги — програмата на „Радио 4“. Всичко си е както навремето, когато бях малка и все още живеех вкъщи. Колко по-простичък беще животът тогава! Колко по-лесно беще да се живее! Никакви сметки за плащане, никакви задължения и отговорности, никакви заплашителни писма. Изведнъж ме обзема огромна носталгия, усещам очите ми да се насълзяват, извръщам се към мивката и припряно се заемам да пълня чайника.

— Интересна новина — казва татко, прощумолявайки със страниците на „Дейли Телеграф“.

— О, така ли? — питам и слагам пакетче чай в една от големите керамични чаши. — И каква е тя?

— „Скотиш Прайм“ придобива „Флагстаф Лайф“.

— А, да — измърморвам неопределено. — Да, разбира се. Май бях чула, че се подготвя подобна сделка.

— Всички инвеститори във „Флагстаф Лайф“ ще получат за акциите си твърде солидни суми. Най-големите, изплащани когато и да било при подобни сделки, както пише във вестника.

— Страхотно — казвам с престорен интерес.

Вземам оставеното върху масата списание „Домакинство“, прелиствам го и се зачитам в хороскопа си.

Нещо обаче ме гложди и не мога да се съсредоточа. „Флагстаф Лайф“? Защо ми звучи така познато? С кого говорих наскоро за…

— Мартин и Дженис! — възкликвам изведнъж. — Ами да, те са инвеститори на „Флагстаф Лайф“. От петнадесет години държат спестяванията си при тях.

— Е, ударили са джакпота значи — отбелязва татко. — Тук пише, че колкото по-дълго си инвестирал, толкова по-голяма сума ще получиш.

Той отгръща вестника на следващата страница, а аз се отпускам унило на стола си, втренчила невиждащ поглед в чашата чай и в страницата с рецепти за великденски козунаци на „Домакинство“. Изведнъж се улавям, че си мисля с неприязън: „Не е честно! Не може ли и аз да получа изневиделица огромна сума пари? Защо някой не вземе да придобие Ендуич Банк? И да ме обезщети за това така щедро, че парите да ми стигнат да изплатя задълженията по кредита си. А междувременно и да уволни Дерек Смийт.“

— Някакви планове за деня? — пита татко, като вдига поглед от вестника си и ме поглежда.

— Ами… не, всъщност — отвръщам и отпивам глътка чай. Някакви планове за остатъка от живота ми? Ами… не, всъщност.


В крайна сметка прекарвам една много приятна и безгрижна сутрин, помагайки на мама да сортира купчина дрехи за някаква благотворителна разпродажба. В 12.30 ч. отиваме в кухнята, за да си направим по един сандвич. Като поглеждам часовника на стената, за миг се сещам, че точно преди три часа е трябвало да се явя на среща в Ендуич Банк — но тази мисъл е някак смътна, като приглушен звук. Сега всъщност целият ми лондонски живот ми се струва безкрайно отдалечен и нереален. ТУК е моето място. Далеч от влудяващите градски тълпи. У дома, при мама и татко, където се живее спокойно и простичко.

След като приключваме с обяда, излизам в градината с един от каталозите за търговия по пощата, които мама получава с купища. Сядам да го разгледам на пейката до ябълковото дърво. След малко чувам глас откъм оградата към съседите и вдигам поглед. Над нея се е привел Мартин. Хммм. Точно в този момент не съм особено склонна да разговарям с него.

— Здрасти, Беки — казва той тихо. — Добре ли си?

— Чудесно, благодаря — отвръщам сухо.

„И не си падам по сина ви“, изкушавам се да добавя. Но знам, че не би имало никакъв смисъл, защото Мартин и Дженис няма да ми повярват, ами ще решат, че просто съм изпаднала в стадий на отричане, нали така?

— Беки! — възкликва Дженис, която се появява на оградата до Мартин, с градинарска лопатка в ръка. — Чухме за твоя… преследвач — шепнешком добавя тя.

— Това е криминално деяние — заявява ядосано Мартин. — Мястото на такива хора е в затвора!

— Ако можем с нещо да помогнем… — предлага Дженис. — Само ни кажи какво и ще го направим.

— Ама не, добре съм, наистина — отвръщам, вече малко по-благоразположена към тях. — Искам само да поостана известно време тук. Да се махна от цялата онази лудост.

— Правилно — казва Мартин. — Мъдро решение. Умно момиче си ни ти.

— Точно тази сутрин казвах на Мартин, че трябва да си наемеш бодигард — отбелязва Дженис.

— И да знаеш, малко предпазливост никога не е излишна — отбелязва Мартин. — Особено в наши дни.

— Цената на славата — казва Дженис и клати съкрушено глава. — Цената на славата.

— Както и да е — опитвам се да отклоня разговора от темата за моя преследвач. — А вие как сте?

— О, добре сме, добре сме и двамата, предполагам — отвръща Мартин.

С изненада откривам известна изкуствена приповдигнатост в тона на гласа му. Настава мълчание. Попоглеждам към Дженис, която смръщва вежди и лекичко врътва глава.

— Сигурно сте доволни от новината — подхвърлям ведро. — За „Флагстаф Лайф“, имам предвид.