Софи Кинсела - Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)

На другата сутрин се събуждам още в шест. Добре де, знам, че е смешно и патетично да се вълнувам така, но истината е, че се чувствам като малко дете на Коледа (и за да бъда съвсем откровена — като себе си на Коледа).

Лежа в леглото и си повтарям, че трябва да се държа като улегнал зрял човек, да не подскачам от нетърпение и просто да престана да мисля все за това… Но не мога да устоя. Непрекъснато си представям купищата вестници по хилядите вестникарски щандове в цялата страна. Представям си как вестникарчетата оставят пред вратите на милиони домове по един брой на „Дейли Уорлд“. И как всички тези хора прелистват вестника си все още полусънено и се питат какви ли са днешните новини.

И какво прочитат?

Прочитат моето име! Ребека Блумууд! Отпечатано черно на бяло в „Дейли Уорлд“! Първият ми материал във вестник от национално значение! „От Ребека Блумууд.“ Страхотно звучи, нали? „От Ребека Блумууд.“

Знам, че материалът ми ще излезе в днешния брой, защото Ерик Форман ми се обади късно вчера следобед, за да ми каже, че главният редактор много го харесал. И че ще го пуснат на цветна страница — което означава не само че снимката на Дженис и Мартин ще е цветна, но и че на материала се отделя по-специално място, като на нещо наистина значимо. Все още ми е трудно да повярвам! Моя статия в „Дейли Уорлд“!

Изведнъж ми хрумва, че в същия този момент, докато си лежа най-спокойничко в леглото, в магазинчето за вестници и списания, което е в началото на търговската улица, точно зад ъгъла, вече са отрупани купища „Дейли Уорлд“ — хиляди току-що отпечатани, все още неразлистени броеве. И магазинчето отваря в… в колко отваряше? В шест, струва ми се. А сега вече е шест и пет. Тоест, теоретично погледнато, мога още сега да отида и да си купя един брой, ако искам. Ставам, намъквам някакви дрехи, отивам и си купувам един „Дейли Уорлд“.

Не че ще го направя, естествено. Не съм чак толкова отчаяно суетна, че да търча до вестникарското магазинче още щом го отворят, само и само за да си видя името във вестника. Така де, за каква ме мислите?! Ще мина оттам, като изляза по-късно — някъде към обяд, — ще взема нехайно един брой „Дейли Уорлд“, ще го попрелистя небрежно и това е. Дори може и да не си го купя. Искам да кажа… да не би пък това да е първият ми авторски материал във вестник? Чудо голямо. Не си струва да откачам от вълнение, нали така?

Ей сегичка ще се обърна на другата страна и ще заспя отново. Не мога да си обясня защо изобщо се ококорих толкова рано? Сигурно чуруликането на птиците навън ме е събудило. Хммм… затвори очи, намести възглавницата, мисли за нещо друго… Какво ли да си направя за закуска, като стана?

Добре де, ама аз никога не съм си виждала името в „Дейли Уорлд“, нали така? Никога преди не съм писала за вестник от национално значение.

О, Боже, ще се побъркам! Не мога да чакам нито миг повече. Трябва да видя вестника.

Скачам от леглото, намъквам някакви дрехи и слизам на пръсти по стълбите. Когато затварям входната врата зад гърба си, се чувствам точно като момичето, което напуска дома си… от онази песен на „Бийтълс“, нали се сещате? Навън въздухът е кристалносвеж. Улицата е пуста и тиха. Господи, колко е приятно да станеш рано! Защо ли не ставам по-често в шест сутринта? Би трябвало да го правя всеки ден. Енергична разходка преди закуска — като хората в Ню Йорк. За нула време изгаряш сумати калории, после се прибираш за здравословна и тонизираща закуска от мюсли и прясно изстискан портокалов сок. Върхът! Решено, това ще е новият ми дневен режим!

Когато обаче наближавам редицата магазини по търговската улица, сърцето ми забива учестено, неволно забавям крачка и вече се движа като в погребална процесия. Неизвестно защо се чувствам все по-изнервена и притеснена. Дори вече не съм сигурна, че изобщо искам да видя името си, отпечатано във вестника. Може би ще си купя един „Марс Бар“ и ще си се прибера вкъщи. Или един аерошоколад.

Предпазливо бутвам вратата и се смръщвам при звука на звънчето, което оповестява влизането ми. Тази сутрин наистина не бих искала да привличам вниманието към себе си. Ами ако продавачът на вестници вече е прочел материала ми и го смята за пълна глупост? О, Боже, цялата тази работа буквално ми съсипва нервите. Никога не е трябвало да ставам журналистка. Трябваше да стана специалистка по козметика, каквато всъщност винаги съм искала да бъда. Може би все още не е прекалено късно. Ще се преквалифицирам, ще си отворя собствен бутик…

— Здравей, Беки!

Вдигам поглед и усещам, че се изчервявам от изненада. До щанда стои Мартин Уебстър, с разгърнат брой на „Дейли Уорлд“ в ръка.

— Случайно се събудих по-рано — обяснява ми той притеснено — и си помислих защо ли пък да не намина тук и да хвърля едно око…

— О! Ъъъ… и аз също — отвръщам. После свивам пренебрежително рамене и добавям: — И тъй, и тъй вече бях будна, така че…

Погледът ми попада върху вестника и усещам стомахът ми да се свива. О, Боже, ще умра от нерви! Нека само да е по-бързо, та да не се мъча така!

— Е… как е? Как… изглежда? — питам с дрезгав от притеснение глас.

— Ами… — казва Мартин и отново забива поглед в страницата, на която е отворил. Изглежда ми някак озадачен. — Доста място са му отделили.

Обръща вестника към мен. Едва се въздържам да не го изтръгна нетърпеливо от ръцете му. Първото, което виждам, е голяма цветна снимка на Мартин и Дженис, вперили в камерата изпълнени с унило отчаяние очи. А над снимката голямо заглавие: семейна двойка, измамена ОТ ТЛЪСТИТЕ ПЛЪХОВЕ НА „ФЛАГСТАФ ЛАЙФ“.

С леко треперещи ръце поемам вестника от Мартин. Очите ми се стрелват към горния край на първата колонка с текст и… О, Да! Ето го! „От Ребека Блумууд.“ Моето име! Това съм аз!

Звънчето на входната врата се обажда мелодично. Двамата с Мартин неволно обръщаме едновременно глави, за да видим кой влиза. С безкрайно удивление виждам на прага да стои… татко.

— О! — възкликва той изненадано и се покашля смутено, — Майка ти ме прати да купя един брой. И тъй, и тъй вече бях буден, така че…

— И аз — припряно се обажда Мартин.

— Ъъъ… и аз също — казвам.

— Е… излезе ли? — пита татко.

— О, да, излезе — отговарям и обръщам вестника към него, за да види материала.

— Охо! — възкликва татко. — Доста място са му отделили, а?

— Снимката е много добра, не мислите ли? — ентусиазирано подхваща Мартин. — Виж ти само колко красиво изпъкват цветята по завесите ни.

— Страхотна снимка, наистина — съгласявам се аз.

О, не, няма да се унижавам да го питам какво е мнението му за самата статия. Ако има желание да похвали написаното от мен — и сам ще го направи; ако ли не… Това всъщност няма никакво значение. Важното е, че АЗ самата се гордея с материала си.

— Мисля, че и Дженис изглежда много добре — отбелязва Мартин, все така забил поглед в снимката.

— Много, много добре, наистина — съгласява се татко. — Макар и малко тъжна.

— Тези професионални фотографи определено си служат много умело със светлината — казва Мартин. — Това слънчево петно тук например подчертава нейните…

— Добре де, а какво ще кажещ за статията ми? — не успявам да се сдържа и питам умолително аз. — Хареса ли ти?

— О, много е добра! — отговаря Мартин. — Извинявай, Беки, трябваше веднага да ти го кажа! Все още не съм я изчел подробно цялата, но я прегледах и ще ти кажа, че си уловила много точно нещата. Пък и си ме представила почти като герой! — Той се смръщва леко и добавя: — Въпреки че, знаеш, аз никога да не съм се бил на Фолкландските острови и…

— Е, това всъщност е без значение — прекъсвам го припряно.

— И всичко това си го написала вчера? На старата ми пишеща машина? — пита татко с искрено удивление.

— Ами да! — отговарям доволно. — Добре изглежда, нали? Ето, вижте, вижте тук: „От Ребека Блумууд.“

— Дженис ще е на седмото небе от вълнение — казва Мартин. — Ще купя два броя, единият за Том.

— Аз пък ще купя три — казва татко. — Баба ти определено ще се зарадва.

— Аз пък ще купя един — казвам. — Може би два всъщност.

Изваждам пълна шепа монети от джоба си и небрежно ги изсипвам на щанда.

— Шест броя, така ли? — пита продавачът. — Сигурна ли сте?

— Останалите ми трябват за архива — отговарям, като се изчервявам леко.

Когато се връщаме, заварваме мама и Дженис да ни чакат пред нашата къща, изгарящи от нетърпение да видят вестника.

— Господи, косата ми! — възкликва Дженис в мига, когато зърва снимката. — Изглежда ужасно! Какво са направили с косата ми?!

— Не е вярно, мила! — възмутено я опровергава Мартин. — Изглеждаш прекрасно.

— И завесите ви изглеждат прелестно, Дженис — отбелязва мама, надничайки над рамото й.

— Цветята изпъкват великолепно, нали? — жадно пита Мартин. — И аз така смятам.

О, не, предавам се! Що за роднини и приятели имам?! Интересуват се повече от завеси, отколкото от първокласна финансова журналистика! Всъщност, не ми пука. Истината е, че аз самата съм буквално хипнотизирана от фразата „От Ребека Блумууд“. Очарователно наистина: „От Ребека Блумууд.“

След като всеки е огледал тази най-важна страница на вестника, мама поканва Дженис и Мартин да влязат да закусят с нас. Татко се заема да направи кафе. Цари някаква особено празнична атмосфери и всички непрекъснато се смеем щастливо. Имам чувството, че никой от нас все още не може да повярва напълно, че за Дженис и Мартин е писано в „Дейли Уорлд“. (И то от мен: „От Ребека Блумууд.“)

В десет часа ставам от масата, за да се обадя на Ерик Форман. Просто му звънвам съвсем непринудено, нали разбирате. Колкото да му кажа, че съм видяла материала.

— Добре стои, нали? — пита той въодушевено. — Като го видя, главният редактор страшно се запали по тази рубрика, така че ако попаднеш на други подобни истории, веднага ми се обади. Харесва ми стилът ти, между впрочем. Пишеш точно като за „Дейли Уорлд“.

— Чудесно — отговарям, макар да не съм напълно сигурна дали това е комплимент или не.

— О, докато не съм забравил — добавя Ерик, — дай ми координатите на твоята банка.

Стомахът ми се свива в тревожно предчувствие. Защо му са на Ерик Форман координатите на моята банка? Мамка му! Сигурно иска да провери дали и аз не правя някакви финансови шашми като „Флагстаф Лайф“? Или да разбере с какво кредитно име се ползвам? О, Боже, УЖАС!

— В наше време всичко става с банкови преводи — казва той. — Четиристотин лири. Добре ли е?

Какво? За какво гово…

О, Боже! Ще ми ПЛАТИ за статията! Ами да, разбира се. Естествено!

— Чудесно — чувам се да отговарям. — Няма проблем. Сега ще ти продиктувам… ъъъ… номера на банковата ми сметка.

„Четиристотин лири! — мисля си замаяно, докато ровя из чантата за чековата си книжка. — Ей така, изневиделица! Просто не е за вярване!“

— Много добре — казва Ерик Форман, след като си записва всички детайли. — Ще уредя нещата с нашето счетоводство. — Замълчава за миг, после пита: — Я ми кажи, интересуват ли те поръчки за статии от по-общ характер? Истории с общочовешка проблематика и други подобни?

Дали ме интересуват поръчки за статии ли? Що за въпрос?!

— Да, разбира се — отговарям, като се старая да не прозвучи особено възторжено. — Всъщност… дори ги предпочитам пред финансите.

— Ами добре тогава — казва той. — Ще го имам предвид и ще ти звънна, когато ми попадне нещо подходящо за теб. Както вече казах, мисля, че стилът ти е точно като за нас.

— Чудесно — отговарям сдържано. — Благодаря.

Когато оставям слушалката обаче, върху лицето ми грее широка възторжена усмивка. Стилът ми е точно като за „Дейли Уорлд“! Ха! Най-сетне открих своята пазарна ниша!