В същия миг телефонът иззвънява отново и аз вдигам слушалката, без да се замисля, предполагайки, че Ерик Форман се е сетил за нещо, което да ми предложи веднага.

— Ребека Блумууд — казвам делово.

— Ребека! — чувам да казва Люк Брандън с остър и недоволен тон на гласа… и сърцето ми замира. — Ще ми обясниш ли каква е тази шибана история?

Мамка му!

Мамка му, май наистина е вбесен. За миг се парализирам. Гърлото ми пресъхва; ръцете ми се изпотяват. О, Боже! Какво да отговоря? Какво да му кажа?

Но я чакай, чакай малко! Та АЗ нямам абсолютно никаква вина! Нищо лошо не съм направила!

— Не знам за какво говориш — отговарям, печелейки време. „Запази спокойствие! — нареждам си мислено. — Бъди делова и хладнокръвна!“

— Говоря за твоето жалко творение в „Дейли Уорлд“ — процежда той ядно. — За написаната от теб едностранчива, вероятно изсмукана от пръстите, клеветническа историйка.

Толкова съм шокирана, че занемявам. Жалко творение ли?! Клеветническа историйка, така ли?!

— Материалът ми изобщо не е жалък! — избухвам най-сетне аз. — Напротив, много е добър. И определено не е клеветнически. Разполагам с доказателства за всичко, което съм казала.

— Но не ти е било изгодно да чуещ и другата страна на историята, предполагам — срязва ме той остро. — Вероятно си била твърде заета с писането на розовата си проза, за да звъннеш във „Флагстаф Лайф“ и да ги попиташ каква е тяхната версия за събитията. Ти явно предпочиташ да напишеш замазана сълзлива историйка пред това да представиш обективна, балансирана картина на нещата.

— ОПИТАХ се да чуя и другата страна! — повишавам и аз глас ядосано. — Вчера по обяд се обадих в скапаната ти агенция за връзки с обществеността и казах, че пиша такъв материал!

Мълчание.

— С кого си говорила? — пита най-сетне Люк Брандън.

— С Алиша — отговарям му аз навъсено. — Зададох й съвсем ясен и конкретен въпрос относно използваната от „Флагстаф Лайф“ стратегия за пренасочване на инвеститорите към нов фонд и тя обеща да ми се обади с отговор. КАЗАХ й че въпросът ми е спешен и че след два часа предавам материала.

Люк Брандън въздъхва нетърпеливо в слушалката.

— По дяволите, защо изобщо си говорила с Алиша? „Флагстаф Лайф“ е мой клиент, не неин!

— Знам! И й го казах! Алиша обаче ми отговори, че ти си много зает човек и че тя спокойно можела да се оправи с мен.

— Каза ли й, че пишеш за „Дейли Уорлд“?

— Не — отвръщам и се изчервявам леко. — Не споменах за кого пиша. Но щях да й кажа, ако си беше дала труда да ме попита. Тя обаче не го направи. Явно е била убедена, че от мен не може да се очаква нищо значимо. — Неволно се поддавам на емоциите и повишавам глас. — Е, оказа се, че не е била права, нали така? И че вие всички не сте били прави. Може би сега вече и ти ще започнеш да се отнасяш с уважение към всички хора, а не само към онези, които смяташ за значими.

Млъквам, леко задъхана. Люк също мълчи озадачено.

— Ребека — обажда се най-сетне той, — ако си го направила заради онова недоразумение между нас… ако това е някакво дребнаво отмъщение…

Сега вече наистина ще избухна!

— Престани да ме обиждаш! — изкрещявам в слушалката. — Хич и не се опитвай да прехвърлиш нещата на лична основа! Материалът ми няма нищо общо с теб! Можеш да виниш единствено некомпетентността на хората от собствената ти агенция! Моят подход беше напълно професионален! Дадох ви възможност да представите вашето виждане за нещата. Дадох ви всички шансове да защитите клиента си. И не нося никаква вина за провала ви!

Трясвам слушалката, без да го чакам да ми отговори каквото и да било.

Връщам се в кухнята трепереща от нерви. Втриса ме само като си помисля, че съм го харесвала този Люк Брандън! И че съм си прехвърквала от маса на маса с него! И че съм му позволила да ми даде назаем двадесет лири! Та той е един арогантен, самовлюбен, надут…

— Телефонът! — възкликва мама. — Аз ще го вдигна.

О, Боже! Сигурно е пак той, нали? Обажда се, за да ми се извини. Е, да не си въобразява, че ще ми замаже очите толкова лесно. Твърдо държа на всичко, което съм казала. И пак ще му го повторя. Дори ще добавя, че…

— Беки, за теб е — казва мама.

— Добре — отговарям хладнокръвно и тръгвам към телефона. Не се втурвам, а вървя бавно и спокойно. Не изпадам в паника.

Чувствам се напълно овладяна и държа нещата под контрол.

— Ало? — казвам в слушалката.

— Ребека? Ерик Форман е.

— О! — възкликвам изненадано. — Здрасти!

— Имам новини във връзка с материала ти.

— Така ли? — питам уж спокойно и делово.

Стомахът ми обаче се свива на топка. Ами ако Люк Брандън е говорил с него? Ами ако ДЕЙСТВИТЕЛНО съм сгафила? Мамка му! Ама аз ги проверих всички факти! Проверих ги, нали?

— Току-що ми се обадиха от „Сутрешно кафе“ — казва Ерик. — Знаеш го, предполагам, това токшоу? Рори и Ема. Интересуват се от твоята история.

— Откъде накъде?? — питам глупаво.

— Подхванали са нова, финансова подрубрика в предаването си „Как да управляваме парите си“. Всяка седмица канят по някой финансов експерт, който да казва на зрителите как да следят какво става с парите им в една или друга област. — Ерик Форман понижава съзаклятнически глас: — Да ти кажа честно, вече са поизчерпили темите си. Споделиха с мен, че зациклят. Вече били говорили за ипотеките, за кредитните карти от магазините, за пенсионните фондове, тоест за всички обичайни капанчета…

— Ясно — казвам, опитвайки се да звуча умно.

Но когато думите му проникват постепенно в съзнанието ми, усещам умът ми да се замъглява все повече и повече. Рори и Ема са прочели моята статия? Самите Рори и Ема?! Изведнъж си ги представям наведени едновременно над вестника, как се опитват да се избутат един друг и да си го издърпат взаимно от ръцете, за да прочетат МОЯТА статия.

Но това, разбира се, е пълна глупост, нали така? Защото, естествено, всеки от тях ще разполага със свой екземпляр.

— Та те двамата те искат за токшоуто им утре сутринта — продължава Ерик Форман. — Да поговорите за тази история от вестника, да предупредиш зрителите им да внимават и как да се предпазват от подобни измами. Интересува ли те подобно участие? Ако не проявяваш интерес, спокойно мога да им кажа, че си твърде заета.

— Не! — обаждам се бързо. — Не. Кажи им, че… — Преглъщам мъчително, преди да довърша: — … че проявявам интерес.

Затварям телефона с чувството, че ще припадна. Струва ми се невероятно! Ще се появя по телевизията!!

Ваnk of Helsinki Helsinki House 124 Lombard Str. London

----------------------------------------------------------------------------

Rebecca Bloomwood

с/о William Green Recruitment

39 Farringdon Square

London ЕС47ТD


27 Маrch 2000


Hyvä Rebecca Bloomwood


Oli erittäin hauska tavata teidät viime viikollaq vaikka tapaaminen jäikin lyhyeksi. Olitte selvästi hermostunut, mikä on avian ymmärrettävää. Siitä huolimatta mina ja kollegani ihailimme tavallisuudesta poikkeavaa luonteenlaatuanne. Olemme varmoja, että teistä olisi yhtiöllemme paljon hyötyä, ja mielellämme tapaisimme teidät uudestaan, ehkä lounaan merkeissä.

Haluaisin onnitella teitä suurenmoisesta artikkelistanne „Daily World“ — lehdessä. Olette selvästi taitava ilmaisemaan ajatuksianneq ja on suuri ilo pasta pian keskustelemaan kanssanne äidinkielelläni. Toivoisin että ottaisitte minuun yhteyttä yllä maintulla osoiteella.


Parhain terveisin


Ystävällesesti


Jan Virtanen Ваnk of Helsinki Helsinki House 124 Lombard Str. London

----------------------------------------------------------------------------

Rebecca Bloomwood

с/о William Green Recruitment

39 Farringdon Square

London ЕС47ТD


27 март 2000 г.


Мила Ребека Блумууд,1


Беше ми изключително приятно да се срещна с Вас през миналата седмица, макар срещата ни да беше кратка. Очевидно бяхте притеснена, което е напълно разбираемо. Въпреки това аз и колегите ми бяхме впечатлени от Вашето необикновено излъчване. Сигурни сме, че Вие ще бъдете от полза за фирмата ни и с удоволствие ще се срещнем отново с Вас, може би на един обяд.

Бих искал да Ви поздравя за великолепната Ви статия във вестник „Дейли Уърлд“. Вие явно притежавате умението да изразявате мислите си и ще е огромна радост за мен скоро да разговарям с Вас на родния си език. Надявам се да направите връзка с мен на горепосочения адрес.


С най-приятелски поздрав

Ян Вертанен

Деветнадесет

Колата, която ми изпращат от телевизията, за да ме откара до студиото им, пристига точно според уговорката ни — в 7.30 ч. на следващата сутрин. Когато чуваме звънеца на входната врата, мама, татко и аз едновременно трепваме стреснато, въпреки че от десет минути сме го очаквали в напрегнато мълчание.

— Е, пристигна все пак — отбелязва татко мрачно, като поглежда часовника си.

Откакто вчера му казах за уговорката с телевизията, татко нееднократно предричаше, че колата в крайна сметка няма да дойде и че ще се наложи той да ме закара до студиото. Снощи дори си начерта маршрут, а за всеки случай звънна и на чичо Малкълм, за да го постави в готовност да ме закара, ако — не дай си, Боже — с него се случи нещо непредвидено. (Всъщност, струва ми се, че татко тайничко се надяваше колата да не дойде, за да може той да се включи активно в акцията по откарването ми в телевизията.)

— О, Беки! — възкликва мама с треперещ от вълнение глас и насълзени очи. — Успех, миличко! — Отправя ми изпълнен с нежност поглед и поклаща глава. — Нашата мъничка Беки! По телевизията! Просто не мога да повярвам.

Надигам се да стана от дивана, но татко ме задържа за ръката и казва:

— Помисли за последно, Беки, преди да отвориш вратата. Сигурна ли си, че е разумно да го правиш? Съзнаваш ли риска, който поемаш? — И той поглежда към мама, която си прехапва устните разтревожено.

— Всичко ще е наред! — отговарям колкото се може по-успокоително. — Стига де, татко, нали вече го обсъдихме този въпрос.

Снощи на баща ми изведнъж му щукна, че ако се поява по телевизията, моят злонамерен преследвач ще знае къде да ме намери. Татко беше повече от категоричен, че трябва да се обадя и да откажа участието. Наложи се да положа доста усилия, докато най-сетне успях да убедя мама и татко, че в телевизионното студио ще бъда в пълна безопасност. По едно време двамата дори настояваха да ми наемат бодигард, представяте ли си?! Господи, като си помисля само на какво ли щях да приличам, ако се бях появила с бодигард в телевизията!

Всъщност, щях да изглеждам страхотно важна и загадъчна, нали така? Мамка му! Май не трябваше да им отказвам — идеята си я биваше.

Звънецът на входната врата отеква отново и аз скачам на крака.

— Е, ами в такъв случай, внимавай и се пази — казва татко.

— Ще внимавам и ще се пазя, не се тревожете! — отговарям, като грабвам чантата си.

Отправям се с отмерена крачка към входната врата, като се старая да не си проличи външно колко съм развълнувана и въодушевена. Вътрешно обаче се чувствам като сапунено мехурче, готово всеки миг да полети в небесата.

Просто не мога да повярвам колко добре се нарежда всичко. Не само ще се появя по телевизията, но и всички се държат така мило с мен! Вчера на няколко пъти говорих надълго и нашироко по телефона с една асистент-продуцентка на „Сутрешно кафе“ — невероятно сладко момиче на име Зелда. Първо уточнихме какво точно ще говоря по време на токшоуто. После тя уреди колата, която да дойде да ме вземе. А когато й казах, че съм в къщата на родителите ми извън Лондон и че тук нямам никакви подходящи дрехи под ръка, тя помисли малко и после отговори, че бих могла да си избера някакъв тоалет от гардероб на телевизията. И това ако не е страхотно! Да си избера какъвто тоалет си пожелая от гардероба на телевизията! Освен това предполагам, че после ще ми позволят да го задържа все за себе си!

Когато отварям входната врата, сърцето ми рязко подскача от вълнение. На алеята за коли ме чака блестяща лимузина, а до нея, чинно изправен, стои достолепен мъж на средна възраст, в тъмносин блейзер и с униформена шапка. Моят частен шофьор! Всичко става от страхотно по-страхотно!

— Миз Блумууд? — учтиво пита шофьорът.

— Да — потвърждавам и не мога да се въздържа да не му отправя широка усмивка на върховно щастие.