Вече протягам ръка към дръжката на една от вратите на лимузината, но той пъргаво ме изпреварва, отваря я с елегантен замах и замръзва до нея, в очакване да се кача. О, Боже, все едно че съм кинозвезда или нещо такова!

Обръщам се и поглеждам към мама и татко, които стоят на прага на къщата и изглеждат напълно поразени от величието на разиграващата се пред очите им сцена.

— Е, довиждане засега — подхвърлям им аз, като се старая да говоря колкото се може по-непринудено, сякаш непрекъснато пътувам насам-натам с лимузини, карани от униформени шофьори. — Ще се видим по-късно!

— Беки, ти ли си? — долита глас откъм съседната къща.

В следващия миг Дженис се появява по пеньоар от другата страна на оградата. Очите й се уголемяват като понички, когато вижда лимузината и замръзналия до отворената й врата униформен шофьор. Дженис хвърля удивен поглед към мама, която приповдига рамене, сякаш да каже: „Знам, изглежда невероятно, нали?“

— Добр’утро, Дженис — казва татко.

— Добр’утро, Греъм — отвръща Дженис като замаяна. — О, Беки! Никога не съм виждала подобно нещо! През всичките тези години… Де да можеше и Том да те види… — Тя прекъсва насред изречението и се обръща към мама: — Направихте снимки, нали?

— Не, не сме! — стряска се мама. — Дори не се и сетихме за това. Греъм, бързо, тичай да вземеш фотоапарата.

— Чакай, чакай, аз ще донеса нашата камера! — засуетява се Дженис. — Ей сега се връщам. Ще заснемем как лимузината пристига по алеята и спира пред къщата. После как Беки излиза от входната врата… Можем да използваме „Четирите годишни времена“ за саунд-трак. После ще минем направо към…

— Не! — прекъсвам я рязко и категорично, защото виждам в очите на шофьора да проблясват весели искрици, а устните му да потръпват, сякаш едва се сдържа да не се разсмее. Ама че в неудобно положение ме поставя тази Дженис! А така успешно се справях с ролята си на хладнокръвна професионалистка! — Няма време за снимки. Трябва да стигна до студиото все пак!

— Добре — съгласява се Дженис веднага, като ме поглежда разтревожено. — Да не би да закъснееш? — пита и уплашено се взира в часовника си, сякаш се бои, че токшоуто може вече да е започнало. — То е от единадесет, нали?

— Токшоуто започва точно в единадесет — обажда се татко. — Но на всички казвам да си програмират видеото така, че да се включи за запис в единадесет без пет.

— И ние така ще направим — кимва Дженис. — За всеки случай. — После въздъхва и добавя: — Цяла сутрин няма да смея да мръдна от телевизора, дори за да отида до тоалетната, от страх, че може да изпусна появата на Беки!

Докато се качвам в лимузината, цари благоговейно мълчание. Шофьорът ме изчаква да се настаня, после затваря елегантно вратата, заобикаля и сяда на мястото си зад волана. Натискам бутона, за да сваля тъмното стъкло на прозореца си и се усмихвам широко на мама и татко.

— Беки, миличко, а после какво ще правиш? — подвиква мама. — Тук ли ще се върнеш, или ще се прибереш в апартамента си?

Усмивката ми веднага се стопява, свеждам поглед и се преструвам, че се занимавам с бутона за прозореца. Не искам да мисля за после.

Истината е, че изобщо не мога дори да си го представя това „после“. Ще участвам в предаване по телевизията… и това е, няма никакво „после“. Останалата част от живота ми е стабилно заключена в нещо като черна кутия, тикната някъде в дъното на главата ми — дори не искам и да си спомням, че е там.

— Ами… не знам със сигурност — отвръщам. — Зависи как ще мине всичко.

— Сигурно ще те заведат на обяд след предаването — казва татко с вид на познавач. — Хората от шоубизнеса непрекъснато обядват едни с други.

— Течни обяди — позасмива се нервно Дженис.

— В „Айви“ — допълва мама. — Нали там ходят всички кинозвезди?

— „Айви“ е вече демоде! — срязва я татко. — Ще я заведат в модния клуб „Гручо“.

— В клуб „Гручо“! — плясва възторжено с ръце Дженис. — Нали там ходеше Кейт Мос?

Цялата тази работа вече става комична.

— По-добре да тръгваме — предлагам и шофьорът кимва.

— Успех, миличко — подвиква татко.

Вдигам стъклото на прозореца и се облягам назад на тапицираната с кожа седалка. С тихо мъркане лимузината напуска алеята за коли пред дома ни.


Известно време пътуваме мълчаливо. Току поглеждам уж небрежно през прозореца, за да видя дали някой ме гледа как минавам в моята лимузина с шофьор и вероятно се чуди коя ли съм (може би онази млада и красива актриса, която се появи в последната серия на „Жителите на Ийст Енд“). Макар че, дори някой да гледа и да може да ме различи през опушените стъкла, ние се движим с толкова висока скорост, че сигурно ще му се мярна като смътен проблясък.

— Е — обажда се след малко шофьорът, — значи ще се появите в „Сутрешно кафе“, така ли?

— Да, ще се появя — отвръщам и на секундата усещам как на лицето ми цъфва възторжена усмивка.

Господи, трябва да престана с това хилене! Мога да се закълна, че Джеръми Паксман не се ухилва глупашки всеки път, щом някой го попита дали се появява в „Предизвикателството на университета“. Той вероятно изхъмква снизходително, сякаш да каже: „Разбира се, че се появявам в «Предизвикателството на университета», как може да не знаеш!“

— И заради какво?

Вече се готвя да му отговоря „За да се прочуя и да получа някой и друг безплатен тоалет“, когато изведнъж схващам, че той ме пита нещо съвсем друго.

— Заради една финансова далавера — отвръщам внушително. — Моя статия на тази тема излезе в „Дейли Уорлд“, продуцентите я прочели и ме поканиха да участвам в токшоуто им.

— Била ли сте и друг път в телевизионно предаване?

— Не — признавам неохотно. — Не съм била.

Спираме на някакъв светофар и шофьорът се поизвръща на седалката си, за да ме погледне.

— Ще се справите — казва ми той окуражително. — Само си успокойте нервите.

— Нерви ли? — отвръщам, като се позасмивам леко попресилено. — Изобщо не съм нервна. Само малко… нетърпелива.

— Радвам се да го чуя — казва шофьорът и пак обръща глава напред. — Няма страшно в такъв случай. Защото, знаете, има хора, които сядат на онзи техен диван в студиото, убедени, че няма да има проблем, защото се чувстват спокойни и щастливи… после обаче светва червената лампичка и те изведнъж осъзнават, че ги гледат два и половина милиона души в цялата страна. Някои изпадат в истинска паника. И аз не знам защо.

— О! — отронвам след кратка пауза. — Ами… няма опасност да ми се случи подобно нещо! Ще се справя!

— Добре — казва шофьорът.

— Добре — повтарям като ехо, макар и малко по-неуверено, и се заглеждам през прозореца.

Ще се справя. Ама, разбира се, че ще се справя. Никога през живота си не съм изпадала в паника от нерви, така че няма опасност и сега да…

Два и половина милиона души.

Мамка му! Като се позамисли човек — никак не са малко, нали така? Два и половина милиона души, седнали в домовете си пред телевизорите, загледани в екрана… Загледани в лицето ми. Очакващи какво ще кажа.

О, Боже! Добре де, не мисли за това! Най-важното е нито за миг да не забравям, че съм много добре подготвена. Снощи часове наред репетирах пред огледалото и знам буквално наизуст всичко, което ми предстои да кажа.

Трябва да говоря с кратки изречения, простичко и разбираемо, както ме помоли Зелда — тя обясни, че 76% от аудиторията на „Сутрешно кафе“ се състои от домакини, грижещи се за малки деца, поради което неспособни да съсредоточават вниманието си изцяло в телевизора. Зелда на няколко пъти ми се извини за необходимостта от прилагане на такъв, както тя го нарече, „ефект на изглупяване“, като каза, че подобно изискване сигурно е много неприятно за финансов експерт от моя ранг — аз, разбира се, се съгласих с нея.

Но да си призная, истината е, че изпитах огромно облекчение. Всъщност, колкото по-глупаво искат да говоря, толкова по-добре, ако ме питате мен. Защото едно е да пиша статия за „Дейли Уорлд“, с всички документи и уточнителни бележки под ръка, и съвсем друго — да отговарям на живо на разни засукани въпроси, нали така? (Доста стряскаща перспектива, впрочем — но това, естествено, не го казах на Зелда, защото не исках да си помисли, че съм някоя глупачка.)

Както и да е. Та значи, ще започна с един простичък въпрос: „Ако ви предложат като подарък стенен часовник или двадесет хиляди лири стерлинги, кое ще изберете?“ Рори и Ема ще отговорят: „Двадесетте хиляди, естествено!“ А аз ще кажа: „Точно така. Ще изберете да ви подарят двадесет хиляди лири стерлинги.“ Ще направя кратка пауза, за да може размерът на сумата да стигне до съзнанието на аудиторията, а после ще кажа: „За жалост, когато от «Флагстаф Лайф» предлагат на своите инвеститори да им подарят стенен часовник, ако прехвърлят спестяванията си от един в друг техен фонд, те изобщо не им казват, че по този начин ще загубят двадесет хиляди лири!“

Звучи доста добре, не мислите ли? Рори и Ема ще ми зададат някои съвсем простички въпроси — от сорта на „Какво биха могли да направят хората, за да се защитят?“, — на които аз ще дам също толкова простички отговори. А към края на предаването — просто за да уталожим напрежението от сериозната тема — ще поговорим малко за това какво би могло да се купи с двадесет хиляди лири.

Всъщност, именно тази заключителна част от изявата си очаквам с най-голямо нетърпение. Вече съм си набелязала куп неща за купуване. Знаете ли например, че с двадесет хиляди лири можете да си купите петдесет и два часовника с марка „Гучи“ и дори да ви останат достатъчно пари за една чанта „Гучи“?!


Телевизионното студио, от което се излъчва „Сутрешно кафе“, се намира в района Мейда Валеи. Колкото повече наближаваме, толкова по-познато ми изглежда всичко — от уводните кадри, с които започва всяко излъчване на токшоуто. И толкова по-силно вълнение ме обзема. Наистина съм тук! Наистина ще се появя по телевизията!

Портиерът на входа към комплекса ни махва с ръка да минем през бариерата и след малко лимузината спира плавно пред огромните двойни врати на една от сградите. Шофьорът излиза и ми отваря вратата. Слизам с леко треперещи крака, но се принуждавам да се изкача уверено по няколкото стъпала към вратите на студиото, а после и да прекося обширното фоайе, за да стигна до рецепцията.

— Идвам за „Сутрешно кафе“ — казвам и се позасмивам, когато си давам сметка колко двусмислено е прозвучало. — Имам предвид…

— Знам какво имате предвид — прекъсва ме момичето на рецепцията любезно, но категорично.

Проверява за името ми в някакъв списък, набира кратък номер по един от телефоните върху плота и казва в слушалката:

— Джейн? Ребека Блумууд дойде.

После ми посочва с жест към меките столове встрани от рецепцията и казва:

— След малко някой ще дойде да ви вземе.

Отивам и сядам на един от столовете, срещу жена на средна възраст, с буйно разпиляна гъста черна коса и с гердан от едри кехлибарени зърна около врата. Тя си запалва цигара и въпреки че самата аз съм ги отказала вече доста отдавна, сега изведнъж ми се приисква да си дръпна.

Не че съм нервна или нещо подобно, просто ми се иска и аз да запаля цигара.

— Извинете — провиква се момичето от рецепцията, — тук не се пуши.

— Да ги вземат мътните — процежда жената с нисък, дрезгав глас. Дръпва си веднъж дълбоко, после изгася цигарата в една чинийка на ниската масичка пред нас и се обръща към мен със съзаклятническа усмивка: — Ще гостувате в шоуто ли?

— Да — отвръщам. — И вие ли?

Жената кимва.

— Ще представя новия си роман „Кървавочервен залез“ — казва тя, понижава глас до интригуващ задгробен шепот и добавя внушително: — Една потресаваща история на любов, алчност и убийство, която се разиграва в безскрупулния свят на перачите на пари в Латинска Америка.

— Страхотно! — казвам. — Звучи наистина…

— Ще ти подаря един екземпляр — прекъсва ме жената. После бръква в голямата платнена торба, оставена на пода до стола й, измъква книга с твърди корици и яркоцветна обложка и ме пита: — Ще ми припомниш ли как се казваш?

Да й припомня как се казвам ли?

— Ребека — отговарям. — Ребека Блумууд.

— „На Беки — казва жената на глас, докато пише на посвещението си върху първата страница на книгата — с обич и много нежност.“

Подписва се със замах и ми подава книгата.

— Страхотно! — възкликвам отново. — Благодаря… — поглеждам бързо корицата на книгата и добавям: — …Елизабет.

Елизабет Плоувър. Да си призная, никога нищо не съм чувала за нея.

— Сигурно се чудите откъде знам толкова много подробности за този техен изпълнен с насилие и опасности свят — казва Елизабет. После се привежда към мен и впива в лицето ми огромните си зелени очи. — Истината е, че живях с един латиноамерикански перач на пари. Живях с него цели три дълги месеца. Обичах го. Научих много неща от него… а после го предадох. — Гласът й заглъхва до треперлив шепот. — Никога няма да забравя погледа, който ми отправи, докато полицията го отвеждаше. Разбрах, че знае какво съм извършила. Знае, че аз съм неговият Юда Искариотски. И все пак, колкото и да е странно, мисля, че той ме обичаше заради стореното от мен.