В коридора се появят една русокоса жена и двама мъже. Зелда им кима с извинителна мимика. Не мога да им видя лицата, но и тримата носят очевидно скъпи връхни дрехи и луксозни дипломатически куфарчета. Единият мъж държи и дебела папка с документи. Палтото на жената е доста красиво и елегантно. А ръчната й чантичка определено е от „Фенди“ — отдалеч си личи, че е от кожа на пони. Коя ли е тази жена?

— Да — скърца със зъби Зелда в слушалката. — Аха. Е, ако смяташ, че ТИ можеш да ни осигуриш експерт, който да отговаря вместо теб на телефонните запитвания на зрителите…

Зелда повдига извинително вежди към русокосата жена, която свива леко рамене и се обръща да разгледа някакъв плакат на стената. И в този миг сърцето ми буквално спира.

Защото виждам лицето й. И знам коя е. Алиша. Алиша от „Брандън Къмюникейшънс“. На десетина метра от мен.

Почти ме напушва смях поради нелепата й поява. Какво ли търси тук? За Бога, каква работа има тук Алиша Дългокраката Кучка?!

Един от мъжете се обръща, за да й каже нещо — лицето му ми се струва познато. Май и той работеше за „Брандън Къмюникейшънс“ — един от тяхната сюрия нафукани и агресивни млади типчета с бебешки физиономии.

Но какво, по дяволите, правят тук тия двамата? Какво става? Определено няма начин те да…

Невъзможно е да са дошли, за да…

Не! О, Боже, не!! Изведнъж ме побиват ледени тръпки.

— Люк! — долита откъм коридора гласът на Зелда и стомахът ми се свива болезнено на топка. — Толкова се радвам, че успя да дойдеш! Знаеш колко обичаме да гостуваш в шоуто ни! Виж, Люк, нямах ни най-малка представа, че „Флагстаф Лайф“ са твой клиент, докато Санди не каза, че…

Поглеждам се в огледалото и виждам, че съм пребледняла като мъртвец.

Сигурно сънувам! Моля те, Боже, нека да сънувам!

— Авторката на статията е вече тук — долита до мен гласът на Зелда. — Запознах я накратко с промените в схемата. Мисля, че дебатът ви ще е доста разгорещен. Убедена съм, че ще стане страхотно предаване!

Зелда поема нанякъде по коридора. Виждам Алиша и нахаканият й млад колега да тръгват след нея. Вторият мъж също тръгва след тях и всеки миг ще мине покрай гримьорната. Въпреки че стомахът ме присвива от ужас, не мога да се въздържа — бавно обръщам глава към вратата точно когато той минава покрай нея.

Срещам сериозните, тъмни очи на Люк Брандън и за момент двамата оставаме загледани един в друг. После той отклонява рязко поглед и забързва надолу по коридора. А аз се извръщам отново към огледалото, вглеждам се безпомощно в гримираното си лице и усещам как буквално ми прилошава от паника.

Двадесет

В 11.25 ч. вече седя на стол с кафява тапицерия в зелената стая на студиото. Облечена съм в костюм от „Джаспър Конран“ с дълбок и топъл тъмносин цвят, фин прозрачен чорапогащник и обувки от тъмносиньо кадифе с високи токчета, а като добавим майсторски положения грим и оформената със сешоар прическа — мисля, че никога през целия си живот не съм изглеждала по-елегантно. Аз обаче не съм в състояние да се насладя на вида си, нищо не ме радва. Мисля единствено за това, че след петнадесет минути ще трябва да седна на дивана в студиото и да проведа професионална дискусия на финансова тема с Люк Брандън в предаване, което се излъчва на живо.

Самата мисъл ме изпълва с желание да заплача. Или да се разсмея. Така де, цялата тази работа ми прилича на някакъв извратен майтап. Люк Брандън — срещу мен. Люк Брандън, който има коефициент на интелигентност на гений и направо фотографска памет — срещу мен. Та той ще ми запуши устата за Нула време. Буквално ЩЕ МЕ РАЗМАЖЕ.

— Вземи си кроасанче, миличка — предлага ми пакет с малки кроасани Елизабет Плоувър, която седи срещу мен и дъвче един е шоколадов пълнеж. — Великолепни са. Всяка хапка е като лъч от златното провансалско слънце.

— Не, благодаря — отговарям. — Аз… не съм гладна.

Не мога да разбера как изобщо може да яде в такъв момент. Аз лично имам чувството, че всеки миг ще повърна от нерви. Просто не мога да си обясня как някои хора успяват да се явяват всеки ден по телевизията, без да изперкват. Как го прави Фиона Филипс, например? Нищо чудно, че всичките са такива слаби.

— Какво ще видите след малко! — долита гласът на Рори.

Двете с Елизабет обръщаме едновременно глави към телевизионния монитор в ъгъла на стаята, чийто екран се изпълва със снимка на пуст плаж, окъпан в кървавочервените лъчи на залеза. Зад кадър гласът на Рори зазвучава тайнствено и примамливо:

— Какво изживява една жена, която обича и живее с гангстер, а после, рискувайки всичко, го предава? Следващата ни гостенка е написала потресаващ роман, в чиято основа е залегнало това нейно мрачно и изпълнено с опасности минало…

— Днес ще се проведе и първата от новата ни серия задълбочени професионални дискусии — намесва се и Ема. На екрана вече се вижда порой монети, които се сипят със звън на пода. Стомахът ми се преобръща от ужас. — „Сутрешно кафе“ насочва прожекторите си към нашумелия напоследък финансов скандал. Гости са ни двама водещи експерти в бранша, които ще проведат разгорещена дискусия по тази тема.

За мен ли става дума?! О, Боже, не искам да бъда водещ експерт в бранша! Искам у дома, при мама и татко!

— Но първо: Скот Робъртсън в кухнята! — въодушевено оповестява Рори.

Картината на екрана отново се сменя рязко и ни показва идиотски захилен мъж с шапка на майстор готвач, който препуска из съвременно оборудвана кухня и незнайно защо размахва запалена факла в ръка. Няколко мига го зяпам озадачено, после отново свеждам поглед и още по-здраво стисвам длани в скута си. Не, не мога да повярвам, че само след броени минути и аз ще съм на този екран. Ще седя на прочутия полукръгъл диван в студиото. И ще се опитвам да измисля нещо умно, което да кажа.

За да се поразсея, разгръщам сигурно за хиляден път изпомачкания лист хартия А4, върху който съм нахвърляла основните положения на моя план за предстоящата ми телевизионна изява. Зачитам се в бележките си:

ПЛАН НА ТЕЛЕВИЗИОННОТО ИНТЕРВЮ ПРОСТИЧКИ И РАЗБИРАЕМИ ФИНАНСОВИ СЪВЕТИ

1. Стенен часовник или 20 000 лири стерлинги? Изборът е Очевиден.

2. „Флагстаф Лайф“ ограби свои невинни клиенти. Отваряйте си очите на четири.

3. Винаги бъдете много внимателни с парите си.

4. Не влагайте всичките си средства в една инвестиция. Инвестирайте на различни места.

5. Не губете парите си по погрешка.

6. Не…


КАКВО МОЖЕ ДА СЕ КУПИ С 20 000 ЛИРИ СТЕРЛИНГИ

1. 1 хубава кола, напр. някое малко BMW

2. 1 колие от перли и диаманти от „Аспри“ ПЛЮС 1 пръстен с голям диамант.

3. 3 дизайнерски вечерни тоалета, напр. на Джон Галиано.

4. 1 пиано „Стейнуей“.

5. 5 страхотни кожени кресла от магазинната верига „Конран“.

6. 52 часовника с марка „Гучи“ ПЛЮС 1 ръчна чанта „Гучи“.

7. Цветя, които да ви бъдат доставяни вкъщи всеки месец, в продължение на четиридесет и две години.

8. 55 расови малки лабрадорчета.

9. 80 кашмирени пуловера.

10. 666 сутиена с марка „Уондърбра“.

11. 454 кутийки крем-овлажнител от „Елена Рубенщайн“.

12. 800 бутилки шампанско.

13. 2860 пици „Фиорентина“.

14. 15 384 тубички „Прингълс“.

15. 90 909 пакета бисквити „Поло“.

16.

„Може пък положението да не е чак толкова лошо“, улавям се изведнъж да си мисля обнадеждено, докато очите ми се спират отново и отново на всяка отделна точка. Може би правя от мухата слон. Вероятно цялата тази така наречена дискусия ще си бъде един най-обикновен разговор. Простичък, непосредствен и дружелюбен. Та нали в края на краищата…

— Добро утро, Ребека — долита глас откъм вратата.

Бавно вдигам поглед от листа си… и в следващия миг сърцето ми се озовава в петите. На прага стои Люк Брандън. В безукорен тъмен костюм, с блестяща черна коса и бронзов от грима тен на кожата. В израза на лицето му няма и помен от дружелюбие. Челюстта му е стисната, устните — присвити, а погледът — тежък и делови. Дори не мигва, когато очите му срещат моите.

Няколко мига се гледаме мълчаливо. Чувам в ушите си бясното бумтене на собственото си сърце. Усещам как се изчервявам под целия си грим. После обаче стисвам зъби, насъбирам и последните си душевни силици и отвръщам спокойно и хладно:

— Здравей, Люк.

Когато той влиза, в зелената стая настъпва заинтригувано мълчание. Дори Елизабет Плоувър изглежда впечатлена от него.

— Познавам това лице — казва тя, като се попривежда към него. — Познавам го. Актьор сте, нали? Шекспиров, разбира се. Убедена съм, че ви гледах в „Крал Лир“ преди три години.

— Не, не мисля — отвръща Люк лаконично.

— Прав сте! — възкликва Елизабет, като плясва с длан по масичката пред себе си. — Гледах ви в „Хамлет“. Много добре си спомням. Отчаяната душевна болка, вината, финалната трагедия… — Тя поклаща глава тържествено. — Никога няма да забравя гласа ви. Всяка произнесена дума бе като удар с нож.

— Съжалявам да го чуя — подхвърля Люк мимоходом и поглежда към мен. — Ребека…

— Люк, ето, това са финалните цифри — прекъсва го Алиша, която влетява в стаята и му подава лист хартия. — Здрасти, Ребека — добавя, като ме поглежда изпод око. — Подготви ли се за битката?

— Да, напълно — отговарям хладнокръвно, като смачквам на топка в скута си моя един-единствен лист А4. — Много добре при това.

— Радвам се да го чуя — казва Алиша и вдига презрително вежди. — Вероятно ще се получи интересен дебат.

— Не вероятно, а сигурно — отговарям предизвикателно. Гадна кучка!

— Преди минута се обади Джон от „Флагстаф Лайф“ — зашепва Алиша на Люк. — Настоява да споменеш новата им серия инициативи „Предвидливо спестяване“. Аз, естествено, му казах, че…

— По дяволите, тук сме с цел намаляване на щетите — прекъсва я Люк грубо. — Не да му правим реклама. Мамка му, той трябва да е адски доволен, ако успее да се изм…

Люк млъква рязко и ми хвърля кос поглед. Бързо отклонявам очи встрани, сякаш изобщо не ме интересува за какво става дума. Поглеждам уж небрежно часовника си и ме залива нова вълна на страх. Десет минути. Остават само още десет минути.

— Добре — казва Зелда, влизайки в стаята. — Елизабет, готови сме за теб.

— Великолепно — отвръща Елизабет и лапва последното шоколадово кроасанче от плика. — Я да видим сега, добре изглеждам, нали?

Тя става и изтръсква със замах трохите от полата си.

— Имаш парченце кроасан в косата си — казва Зелда, протяга ръка и го маха. — Колкото до останалото… нямам какво да кажа.

Погледът й среща моя и изведнъж изпитвам истерично желание да се разкикотя.

— Люк! — влетява в стаята нахаканият бебешор и му подава мобилен телефон. — Джон Бейтсън иска да говори с теб. Току-що пристигнаха и тези два пакета с документи.

— Благодаря, Тим — казва Алиша и ги грабва от ръцете му.

Разкъсва опаковките, отваря кутиите и измъква куп документи. Бързо ги преглежда един след друг, като често-често отбелязва отделни пасажи с молив. Междувременно Тим сяда, отваря на коленете си един лаптоп и започва да пише.

— Да, Джон. Много добре ти я разбирам скапаната гледна точка — тихо и ядно ръмжи в телефона Люк. — Млъкни за малко и чуй аз пък какво ще ти кажа…

— Тим — вдига поглед от документите Алиша, — можеш ли бързичко да ми провериш възвръщаемостта по пенсионния фонд „Премиум“ за последните три, пет и десет години?

— Няма проблем — отвръща Тим и бързо започва да набира разни кодове по клавиатурата на лаптопа си.

— Тим — обажда се и Люк, като вдига поглед от телефона, — можеш ли на секундата да ми изпринтираш прескомюникето на „Флагстаф“ за „Предвидливо спестяване“? Благодаря.

Не, не мога да повярвам на очите си! Та те съвсем буквално превръщат в офис зелената стая за чакащи на „Сутрешно кафе“! Напълно оборудван офис на „Брандън Къмюникейшънс“, с разните му там компютри, модеми, принтери и телефони… И всичко това е насочено срещу мен и моето едно-единствено листче А4.

Докато наблюдавам как лаптопът на Тим бързо и ефективно принтира документ след документ, които Алиша подава на Люк, усещам как някакъв адски студ се промъква в мен и ме сковава цялата. Искам да кажа, нека погледнем истината в очите: няма начин да се справя с този въоръжен до зъби противник. Нямам ни най-мъничък шанс. Би трябвало на секундата да се откажа, докато не е станало късно. Да се престоря, че ми е прилошало или нещо подобно. Да избягам вкъщи и да се скрия под юргана.

— Внимание сега — подава глава Зелда иззад рамката на вратата. — След седем минути е вашият ред.

— Чудесно — казва Люк.

— Чудесно — повтарям като ехо и аз, но усещам, че коленете ми омекват.

— Ребека, току-що донесоха този пакет за теб — добавя Зелда, влиза почти тичешком в стаята и ми подава голяма квадратна кутия. Врътва се и хуква обратно, като ни подвиква през рамо: — След минутка се връщам да ви взема.