— Мислиш ли, че хората трябва да бъдат по-предпазливи и по-внимателни по отношение на инвестициите си? — припира ме Ема.

— Да — успявам да изцедя от себе си, а гласът излиза от гърлото ми някак странно приглушен. — Да, би трябвало.

— Люк Брандън, ти си тук като представител на „Флагстаф Лайф“ — казва Ема, като ме загърбва. — Мислиш ли, че…

Мамка му! Жалка работа! Бях абсолютно ЖАЛКА! Какво му стана на гласа ми, по дяволите?! Какво стана и с целия ми така добре отрепетиран сценарий на въпроси и отговори?

А ето че сега не слушам и Люк какво говори. Не може така! Хайде, Ребека! Вземи се в ръце! Съсредоточи се!

— Не бива да се забравя — чувам Люк да обяснява спокойно и плавно, — че всъщност никой инвеститор не разполага с някакво ИЗКОННО ПРАВО на компенсации и приравнителни бонуси. Така че в случая и дума не може да става за измама! — набляга той и се усмихва на Ема. — А само за отделни инвеститори, които са малко по-алчни, отколкото би било добре за самите тях. Този тип хора вечно живеят с представата, че изпускат някаква аванта, защото някой нарочно иска да ги прекара — поради това и започват да разпространяват злостни слухове за компанията. Същевременно има хиляди други инвеститори, които са се облагодетелствали от „Флагстаф Лайф“.

Какво? Какво казва?

— Разбирам — вметва Ема, кимайки умно. — Люк, смяташ ли, че…

— Момент, моля! — с изненада се чувам да я прекъсвам. — Само… минутка. Правилно ли чух, Люк Брандън? Ти току-що нарече ИНВЕСТИТОРИТЕ алчни?

— Не всички — отвръща Люк. — Но някои определено да.

Гледам го невярващо, а кожата ми буквално настръхва от обида.

Представям си Дженис и Мартин — най-милите, най-безкористните и всеотдайни хора на света — и ме задавя такъв гняв, че няколко мига съм неспособна да проговоря.

— Истината е, че през последните пет години повечето инвеститори във „Флагстаф Лайф“ са се радвали на рекордно висока възвръщаемост на вдоженията — продължава да обяснява Люк на Ема, която кима умно. — И смятам, че именно това добро, качествено инвестиране трябва да бъде в центъра на вниманието на хората, а не дали ще получат изневиделица някой и друг бонус. В крайна сметка „Флагстаф Лайф“ поначало е била учредена, за да осигурява…

— Поправи ме, ако греша, Люк — прекъсвам го настоятелно, като се старая да говоря колкото се може по-овладяно и делово. — Поправи ме, ако греша, но доколкото знам, „Флагстаф Лайф“ първоначално е била учредена като взаимоспомагателна каса, нали така? Тоест за ВЗАИМНО ОБЛАГОДЕТЕЛСТВАНЕ на всички нейни членове. А не за облагодетелстване на едни за сметка на други.

— Абсолютно — потвърждава на секундата Люк, без да трепне дори. — Но сигурно ще се съгласиш, че това не дава автоматично на всеки инвеститор правото да очаква, че ще получи бонус от двадесет хиляди лири стерлинги при прехвърляне на фонда към друг собственик, нали?

— Да, така е — казвам и продължавам, като леко повишавам глас: — Но пък повече от сигурно дава на инвеститорите правото да очакват, че няма да бъдат заблуждавани и мамени от компания, в която влагат парите си вече петнадесет години примерно, нали така? Хората са се доверили на съвета, който им е бил даден от ТЯХНАТА компания. И ето докъде ги доведе това доверие!

В отговор Люк заявява безизразно:

— Инвестирането е хазарт. Понякога имаш късмет и печелиш, друг път…

— В случая не става дума за късмет! — чувам се да извиквам яростно. — Изобщо не става дума за късмет! Да не искаш да ми кажеш, че е било чисто съвпадение това, че хората са били настойчиво посъветвани да прехвърлят вложенията си от един фонд в друг точно две седмици преди официалното съобщение, че компанията е придобита от нов собственик?

— Желанието на моя клиент „Флагстаф Лайф“ е било да направи достояние на вложителите си една своя нова оферта, за която е бил убеден, че ще обогати техния инвестиционен портфейл — отговаря Люк с пресилена усмивка. — От компанията ме увериха, че единственото им желание е било да допринесат някаква полза на инвеститорите си. Увериха ме, че…

— В такъв случай трябва да разбираме, че твоят клиент „Флагстаф Лайф“ е некомпетентен в работата си, така ли? — отново го прекъсвам остро. — Искаш да кажеш, че са имали най-добри намерения, но са ги оср… но са ги провалили, нали?

Люк ми мята кръвнишки поглед, който обаче само ме въодушевява още повече.

— Не виждам какво общо… — започва той, но не успява да довърши.

— Очевидно споровете по този въпрос могат да продължат цял ден — прекъсва го Ема, като се поразмърдва неспокойно на мястото си. — Нека минем към един малко по-…

— Хайде де, Люк, отговори — на свой ред прекъсвам и Ема, без дори да се замисля. — Кажи каква е истината. Възможностите са две… — привеждам се леко напред и вдигам два пръста, за да подчертая мисълта си: — Или „Флагстаф Лайф“ са били некомпетентни в работата си, или съзнателно са се опитвали да спестят пари за сметка на своите инвеститори. Но при всички положения, и в двата случая са постъпили некоректно. Семейство Уебстър са били техен дългогодишен лоялен инвеститор и е трябвало да получи въпросния паричен бонус. По мое мнение „Флагстаф Лайф“ съзнателно са ги насърчили да прехвърлят спестяванията си от печелившия фонд в новоучредения, именно с цел да ги лишат от възможността да получат паричния бонус. Та то е повече от очевидно, нали така?

Озъртам се към водещите за подкрепа и забелязвам Рори да ме гледа тъпо.

— Всички тези подробности ми се струват… — свива рамене той, като се изсмива леко — твърде професионални, малко сложно е да ги разбере човек.

— Добре, можем да го обясним и по друг начин — казвам припряно. — Да си представим, че… — Затварям очи в търсене на вдъхновение. — Да си представим, че… съм в бутик за дрехи! — Отварям очи, вече напълно вдъхновена. — Влязла съм в бутик за дрехи и съм си избрала едно великолепно палто от кашмир на „Никол Фари“. Така става ли?

— Става — отвръща предпазливо Рори.

— Обожавам „Никол Фари“! — възкликва Ема и определено живва. — Имат прекрасни плетени тоалети.

— Точно така — потвърждавам аз. — Представете си сега, че съм се наредила на опашката пред касата, мисля си за разни свои си работи и си чакам реда, за да платя палтото. И точно тогава към мен приближава една от продавачките и ми казва: „Защо вместо това палто не вземете ей онова там? То е от много по-добро качество, пък и към него ще ви подарим флакон с парфюм.“ Тъй като нямам никаква причина да не се доверя на преценката на продавачката, решавам да последвам съвета й и купувам другото палто.

— Добре — кимва Рори. — Дотук всичко е ясно.

— Когато обаче се прибирам вкъщи — продължавам бавно, — откривам, че палтото, което съм купила, нито е на „Никол Фари“, нито е и истински кашмир. Връщам се в бутика, но там отказват да ми възстановят разликата в цените.

— Измамили са те, за да те ограбят! — възкликва Рори така, сякаш току-що е открил Америка.

— Именно — потвърждавам аз. — Измамили са ме, за да ме ограбят. Точно по същия начин са били измамени и ограбени хиляди клиенти на „Флагстаф Лайф“. Убедили са ги да се откажат от първоначалния си избор на инвестиционен фонд и са ги подмамили да се прехвърлят към друг, при което обаче хората се прекарват с двадесет хиляди лири стерлинги. — Правя кратка пауза, като се опитвам да си подредя мислите. — Възможно е „Флагстаф Лайф“ да не са нарушили закона. Възможно е да не са погазили и разните му там браншови разпоредби. Но на този свят има едно нещо, което се нарича справедливост. А с постъпката си те не само са погазили, но и тотално са премазали именно тази справедливост. Техните инвеститори са заслужавали да получат въпросния паричен бонус. Те са били лоялни, дългогодишни клиенти на компанията и са заслужавали да го получат. И ако ти си почтен човек, Люк Брандън, ЗНАЕШ, че са го заслужавали.

Привършвам словесното си излияние задъхана, като отправям поглед към Люк. Виждам, че ме гледа с непроницаем израз на лицето и стомахът ми неволно се свива нервно. Преглъщам тежко и се опитвам да отклоня очите си от неговите… напразно. Не знам защо, но изобщо не мога да помръдна главата си. Все едно, че очите ни са залепени.

— Люк? — обажда се Ема. — Твоят отговор на казаното от Ребека?

Люк мълчаливо продължава да ме гледа право в очите. Аз също не откъсвам поглед от неговия, с разтуптяно като на зайче сърце.

— Люк? — вече по-нетърпеливо повтаря Ема. — Имаш ли какво да отговориш на…

— Да — отговаря Люк. — Да, имам. Ребека… — Той свежда очи, поклаща глава и сякаш се усмихва на себе си, а после отново приковава поглед в моя и казва: — Имаш право, Ребека.

В студиото изведнъж се възцарява гробна тишина. Отварям уста да отговоря, но от нея не излиза нито звук. С крайчеца на окото си виждам Рори и Ема да се споглеждат озадачено.

— Извинявай, Люк, но… — обажда се най-сетне Ема. — Искаш да кажеш, че…

— Права е — казва Люк, свивайки леко рамене. — Ребека е абсолютно права. — Взема оставената пред него чаша вода, обляга се назад на дивана и отпива голяма глътка, а после казва: — Моето лично мнение е, че тези инвеститори са заслужавали паричния бонус. Искрено съжалявам, че не са го получили.

Не, не може да бъде, сигурно сънувам! Люк се съгласява с мен?! Но как така се съгласява с мен?!

— Ясно — обажда се Ема, сякаш леко засегната. — Доколкото разбирам, променяш първоначалната си позиция, така ли?

Настава кратко мълчание. Люк гледа замислено в чашата си с вода, после вдига поглед и казва:

— Моята компания е наета от „Флагстаф Лайф“, за да поддържаме връзките им с обществеността и публичния им имидж. Но това съвсем не означава, че аз лично одобрявам всичко, което те правят… или дори че съм информиран за това какво правят. — Люк замълчава за миг, после продължава: — Истината е, че нямах ни най-малка представа за тази история, докато не прочетох статията на Ребека в „Дейли Уорлд“. Която, между другото, е великолепен образец на журналистическо разследване — добавя той, като ми кима. — Поздравления.

Аз го зяпвам безпомощно, неспособна дори едно „благодаря“ да изрека. Никога, през целия си живот, не съм се чувствала по-объркана и смутена. Ще ми се да заровя лице в ръцете си, бавно и внимателно да обмисля станалото… Но няма начин — снимат ме на живо по телевизията и в момента ме гледат два и половина милиона души в цялата страна.

Мамка му, надявам се, че краката ми не изглеждат много дебели.

— Ако аз бях инвеститор във „Флагстаф Лайф“ и това ми се беше случило на мен, щях да бъда много ядосан и обиден — продължава Люк. — НАИСТИНА съществува такова нещо като лоялност към лоялния клиент; и НАИСТИНА трябва да се постъпва справедливо. Горещо се надявам всеки мой клиент, когото представлявам пред обществеността, да изповядва тези два принципа.

— Разбирам — казва Ема и се обръща към камерата. — Е, станахме свидетели на твърде неочакван обрат! Люк Брандън, дошъл в студиото като представител и защитник на „Флагстаф Лайф“, сега твърди, че те са постъпили некоректно и несправедливо. Още нещо, Люк?

— Да си призная — казва Люк с крива усмивка, — не съм убеден, че след всичко това ще представлявам и занапред „Флагстаф Лайф“.

— Ооо! — проточва Рори, като се привежда умно напред. — А би ли ни казал защо?

— А стига бе, Рори! — възкликва Ема нетърпеливо. Врътва с пресилено отчаяние очи към небето, Люк не издържа и се разсмива.

В следващия миг всички се заливат в смях, към който се присъединявам с леко истеричен кикот. Срещам очите на Люк, усещам как нещо като светкавица прорязва гърдите ми и бързо отклонявам поглед встрани.

— Ами добре, чудесно, всичко е ясно — изведнъж спира да се смее Ема, овладява се и се усмихва делово към камерата: — Това беше всичко от финансовите експерти. Но останете с нас, защото след рекламната пауза ще говорим за завръщането на секси панталонките по модните ревюта…

— …и за антицелулитните кремове… дали наистина има ефект от употребата им? — вметва Рори.

— А нашите специални гости, „Хивън Сент 7“, ще пеят на живо за вас тук, в студиото ни — завършва триумфално Ема.

От високоговорителите бликва музикалната заставка за рекламната пауза. В същия миг Ема и Рори скачат едновременно от дивана.

— Чудесен дебат — подвиква ни Ема и добавя, като се втурва навън: — Извинете ме, ама ще умра, ако не се изпишкам.

— Великолепна дискусия — сериозно заявява Рори. — Не разбрах нито дума, но пък беше много ефектно като за телевизия.

Той плясва Люк по гърба, махва ми с ръка за довиждане и забързано излиза от студиото.

Изведнъж всичко свършва. Всичко вече е свършило. Двамата с Люк оставаме сами, седнали в двата противоположни края на полукръглия диван. Ярката светлина на прожекторите все още бие в очите ни, микрофоните са все още на реверите ни. Чувствам се някак разголена и беззащитна. И леко замаяна.

Нима всичко това преди малко наистина се случи?