— И така… — казвам колкото да наруша тягостното мълчание и лекичко се покашлям.

— И така… — повтаря Люк и се поусмихва. — Браво на теб.

— Благодаря — отвръщам и прехапвам устни в новопоследвалото тягостно мълчание.

Чудя се дали го чакат големи неприятности. И дали в сферата на връзките с обществеността да отправиш нападки срещу собствения си клиент на живо по телевизията не е равнозначно на това продавачка в бутик да крие дрехи от клиентите.

И дали наистина е променил мнението си заради моята статия? Заради мен?!

Но няма начин да му задам подобен въпрос, нали така?

Мълчанието става все по-тягостно и по-тягостно. Не издържам, поемам си дълбоко дъх и…

— Чудя се дали…

— Канех се да…

…двамата заговорваме едновременно.

— Не, ти кажи — подканям го аз и усещам, че се изчервявам — Моето не беше… Ти кажи.

— Добре — съгласява се Люк, леко свивайки рамене. — Канех се да те питам би ли приела да вечеряме заедно тази вечер?

Зяпвам го изумена.

Какво иска да каже с това „да вечеряме заедно“? Да не би да иска…

— Да обсъдим някои делови въпроси — продължава Люк. — Много ми допадна идеята ти да се направи промоция на някой фонд по време и в стила на януарските разпродажби.

Какво мое му допаднало?

Каква идея? За какво гов…

О, Боже, спомням си! Ама той сериозно ли говори? Защото тогава просто ме беше налегнал един от онези мои глупави моменти да дрънкам каквото ми дойде наум, без изобщо да мисля какво говоря.

— Мисля, че това би било много подходяща промоция специално за един от нашите клиенти — казва Люк. — И се питах дали би приела да работиш като консултант по проекта. На хонорар, разбира се.

Консултант. Хонорар. Проект.

Не, не мога да повярвам! Абсолютно сериозно говори.

— О! — преглъщам мъчително, с необяснимо чувство на разочарование. — О, разбирам. Ами, предполагам… предполагам, че тази вечер ми е свободна.

— Чудесно — кимва Люк. — Да речем, в „Риц“?

— Щом искаш… — съгласявам се нехайно, сякаш непрекъснато ходя да вечерям в „Риц“.

— Чудесно — повтаря Люк и присвива очи в усмивка. — С нетърпение ще чакам да се видим довечера.

И тогава… О, Боже!… за мой неописуем ужас не успявам да се възпра и се чувам да питам злобничко:

— Ами Саша? Тя няма ли някакви планове да излизате заедно тази вечер?

В същия миг усещам, че се изчервявам като домат. Мамка му! Това пък сега за чий го изтърсих?!

Настава дълго мълчание. Обзема ме желание да избягам, да се свра някъде и да умра.

— Саша си замина преди седмица — казва най-сетне Люк.

— О! — отронвам неуверено, като вдигам глава да го погледна. — Съжалявам.

— Без предупреждение. Събра си куфара и си замина — пояснява Люк, като среща погледа ми. — Е, можеше да бъде и много по-лошо… — добавя, свивайки пренебрежително рамене. — Добре поне, че не купих пътната чанта към куфара.

О, Боже, не! Едва се сдържам да не се разкикотя! Не, не бива да се кикотя! Не бива!

— Съжалявам — успявам най-сетне да кажа.

— Не и аз — казва Люк.

Гледа ме безкрайно сериозно и смехът в мен постепенно умира. Отвръщам нервно на погледа му и сърцето ми забива все по-гръмко.

— Ребека! Люк!

Извръщаме едновременно главя и виждаме Зелда, която приближава към нас с бележник в ръка.

— Фантастично! — възкликва тя. — Точно както го искахме. Люк, ти беше страхотен! А Ребека… — Тя приближава, сяда до мен на дивана и ме потупва по рамото. — Ти беше направо върхът! Толкова великолепно се представи, че си помислихме… би ли приела да останеш и да отговаряш като наш експерт на запитванията на зрителите малко по-късно в шоуто?

— Какво? — зяпвам я изумено. — Но аз… аз… Не, не мога! Та аз не съм експерт по абсолютно нищо.

— Ха-ха-ха, много добре! — засмива се одобрително Зелда. — Страхотното при теб, Ребека, е това, че не си вириш носа, а се държиш съвсем непринудено. Ние тук те виждаме като очарователна смесица между финансов гуру и съседското момиче. Даваш много информация, но по достъпен начин; имаш големи познания, които обаче умело обвързваш със здравия разум. Накратко, ти си точно финансовият експерт, с когото хората биха искали да поговорят и да се посъветват. Ти как смяташ, Люк?

— Смятам, че Ребека ще се справи великолепно с тази роля — чувам да отговаря Люк. — Не се сещам за друг, който да е по-добре квалифициран от нея за подобна работа. И освен това мисля да не ви се пречкам повече. — Става и ми се усмихва. — Довиждане, Ребека, ще се видим по-късно. Бай, Зелда.

Гледам го замаяно как крачи към изхода, като минава внимателно между кабелите по пода. За един момент ми се приисква да се обърне и да ме погледне.

— Ами добре тогава — казва Зелда, хваща ръката ми и я стисва. — Дай да уточним нещата.

Двадесет и две

Аз съм създадена да се снимам по телевизията. Това е истината. Абсолютно съм РОДЕНА да се снимам по телевизията.

Отново седим на дивана — Рори, Ема и аз, а по телефона Ани от Лийдс ни признава с треперлив глас, че никога не е подавала данъчна декларация.

Поглеждам към Ема и й се усмихвам, а тя ми намигна в отговор. Вече съм човек от екипа им. Член на бандата. Никога преди, през целия си живот, не съм се чувствала по-уютно и щастливо.

Най-шантавото е, че преди, когато трябваше мен да ме интервюират, буквално си глътвах езика от нерви… а сега, когато съм от страната на водещите, съм съвършено спокойна, сякаш плувам в свои води. Господи, по цял ден мога да се занимавам с това! Дори ярките светлини вече не ми пречат. Възприемам ги като нещо съвършено нормално. Освен това, докато чаках, успях да си отработя пред огледалото в гримьорната една по-ласкателна за фигурата ми поза за седене на дивана — коленете прибрани едно до друго, краката кръстосани в глезените, — към която се придържам през цялото време.

— Преди няколко години започнах да чистя по домовете — разказва Ани по телефона — и изобщо и през ум не ми е минавало, че трябва да подавам данъчна декларация. Сегашният ми работодател обаче ме пита дали съм си платила данъците. Ами какво да правя, като хич не съм се и сетила за тях!

— На Ани май не й е никак лесно — възкликва Ема, като ме поглежда.

— Абсолютно — съгласявам се съчувствено. — Е, Ани, само без паника!! Първо, може изобщо да не се налага да плащаш данъци, ако не си прескочила прага на необлагаемия минимум. И второ, все още имаш предостатъчно време да подадеш данъчна декларация за миналата година и всичко да се оправи.

Ето, това е другото, ама наистина шантаво нещо. Един Господ знае как става, но на мен очевидно СА МИ ИЗВЕСТНИ ОТГОВОРИТЕ НА ВСИЧКИ ВЪПРОСИ. Без да се замисля, отговарям на най-различни питания за ипотеки, за застраховки, за пенсионни планове. Излиза, че всичко това го знам! А също и още куп други неща! Преди няколко минути Кенет от Сейнт Остел се обади и ме попита какъв е годишният необлагаем минимум за застрахователните агенти — на секундата отговорих пет хиляди лири стерлинги, дори не се и позамислих. Изглежда, някаква част в ума ми грижливо е съхранявала всяка трошица информация от всичко, което съм писала когато и да било за „Успешно спестяване“, и сега, когато имам нужда от тези знания, услужливо ми ги поднася. Питайте ме каквото и да било! Питайте ме… примерно… какви са разпоредбите относно данък капитално строителство, с който се облагат собствениците на жилищни имоти. Хайде де, питайте ме!

— На ваше място, Ани — завършвам отговора си, — щях да се свържа с местната данъчна служба и да ги помоля за съвет. И не се плашете! Нищо страшно няма!

— Благодаря — разнася се изпълненият с облекчение глас на Ани. — Много благодаря, Ребека.

— Е, надявам се, че това ще ти помогне, Ани — казва Ема, като се усмихва към камерите. — Сега нека чуем Давина, която ще ни съобщи новините и прогнозата за времето. И тъй като вие продължавате да звъните с въпроси към нашата финансова експертка, след това ще продължим с „Как да управляваме парите си“.

— Явно доста хора имат проблем с парите — подхвърля с лъчезарна усмивка Рори.

— Абсолютно си прав — отвръща Ема. — И ние бихме искали да им помогнем. Ето защо, независимо какъв проблем имате, по-голям или по-малък, обърнете се за съвет към Ребека Блумууд, която ще ви чака на телефон 0333 4567.

Ема застива за момент на мястото си, усмихвайки се към камерата, а когато вижда, че светлинката на индикатора угасва, с доволна въздишка се отпуска назад на стола си.

— Е, много добре върви! — казва въодушевено Ема, докато притичалата гримьорка докосва тук-там с пухчето за пудра лицето й. — Нали, Зелда?

— Страхотно! — възкликва Зелда, появявайки се иззад завесата от ослепително ярка светлина. — Не сме имали такъв наплив от обаждания, откакто правихме „Искам да се срещна с една Спайс Гърлс“. — Тя ми отправя изпълнен с любопитство поглед и пита: — Ходила ли си на курс по телевизионна презентация, Ребека?

— Не — отговарям искрено, — не съм. Но съм… гледала доста телевизия.

Зелда избухва в смях.

— Чудесен отговор! Добре, народе, включване след тридесет секунди.

Ема ми се усмихва и свежда поглед към листа пред себе си. Рори се обляга назад и оглежда съсредоточено ноктите си. „Божке! Те се държат с мен като с колежка! — мисля си радостно. — Сякаш съм една от тях!“

Никога не съм се чувствала така напълно и безкрайно щастлива. Абсолютно никога! Нито дори онзи път, когато при разпродажба в „Харви Никълс“ открих бюстие на „Вивиън Уестууд“ само за шестдесет лири. (Чудя се къде ли съм го забутала. Трябва да почна да го нося понякога.) Това тук е върхът! Животът е прекрасен!

Облягам се назад, изпълнена със задоволство, и разсеяно се оглеждам наоколо, когато изведнъж една странно позната фигура привлича погледа ми. Вглеждам се по-съсредоточено и усещам кожата ми да настръхва от ужас. В дъното на студиото, зад ярката светлинна завеса стои един мъж… и без майтап, сигурно халюцинирам или нещо подобно, защото той прилича като две капки вода на…

— И… Добре дошли отново! — казва Рори и с това на секундата пак приковава цялото ми внимание. — Тази сутрин телефонните ви обаждания са във връзка с финансови проблеми, независимо дали големи или малки. Наша гостенка е финансовият експерт Ребека Блумууд, а на телефона е Фран от Шрюсбъри. Фран?

— Да — казва Фран. — Здрасти. Здрасти, Ребека.

— Здравей, Фран — отговарям с топлосърдечна усмивка. — Е, да видим, какъв е твоят проблем?

— Абсолютно съм затънала — подема Фран. — И вече… вече… не знам какво да правя.

— Дългове ли имаш, Фран? — пита Ема мило.

— Да — отвръща Фран с треперещ глас и въздъхва тежко. — Затънала съм до ушите. Дължа пари на банката, имам задължения по всичките си кредитни карти. Взела съм сума ти пари назаем от сестра ми… Но не мога да се въздържа… не мога да престана да харча. Аз просто… обожавам да купувам разни неща.

— Какви неща по-точно? — пита Рори силно заинтригуван.

— Ами всъщност и аз не знам какви — казва Фран след кратка пауза. — Дрехи за мен, дрехи за децата, разни неща за къщата, общо взето, излишни джунджурии… А после започват да пристигат сметките… и аз… аз ги изхвърлям.

Ема ми хвърля многозначителен поглед, а аз повдигам леко вежди в отговор.

— Ребека? — казва тя. — Фран очевидно среща затруднения с управлението на парите си. Какво би трябвало да направи?

— Е, Фран — започвам задушевно, — първото нещо, което трябва да направиш, е да проявиш смелост и да се опълчиш на проблема си. Свържи се с банката и им кажи, че ти е трудно да управляваш парите си. Хората там не са чудовища! Те искат да помогнат. — Обръщам се право към камерата и се вглеждам настойчиво в обектива. — Бягството и криенето от проблема нищо не решава, Фран. Колкото по-дълго отлагаш, толкова по-лошо става положението.

— Знам, че е така — съгласява се Фран с треперещ гласец. — Знам, че си права. Ама не е никак лесно.

— Знам, че не е лесно — казвам съчувствено. — Много добре знам колко е трудно. Но трябва да устоиш, Фран!

— Ребека — казва Ема, — смяташ ли, че това е често срещан проблем?

— Боя се, че да — отговарям, като обръщам глава към нея. — Тъжното е, че мнозина хора не съумяват да поставят на първо място финансовата си сигурност.

— О, не — казва Ема и клати съжалително глава. — Това не е никак добре.

— Но никога не е късно да бъде поправено — продължавам аз. — Ако хората съзнателно се противопоставят на проблема си и поемат отговорност за постъпките си, целият им живот ще се промени за добро.

Провя широк уверен жест с ръка, при което погледът ми обхваща цялото студио. И…

О, Боже, той е!

Не, не халюцинирам.

Наистина е той. Застанал е в дъното на студиото, на гърдите му има бадж — от тези, дето охраната ги издава на посетителите, и пие нещо от пластмасова чашка… и сякаш е неделима част от това място. Дерек Смийт е в студиото на „Сутрешно кафе“, само на десетина метра от мен.