— Много добро съчетание — възхитено подхвърля Сузи откъм вратата. — И много секси.

— Секси ли? — трепвам изненадано. — Не искам да е секси! Искам да е делово.

— А не може ли да е и двете едновременно? — предлага Сузи. — Делово и секси?

— Аз… Не! — казвам след кратка пауза и отклонявам поглед встрани. — Не, не искам да е секси.

Не искам Люк Брандън да си помисли, че съм се издокарала специално за него. Не искам да му давам и най-малък повод да си помисли, че пак съм разбрала неправилно за какъв тип среща става дума. Като последния път.

Изневиделица отново ме обхваща чувство на унижение, когато си спомням за онзи ужасен момент в „Харви Никълс“. Тръсвам силно глава, за да прогоня тези мисли и да успокоя ритъма на сърцето си. По дяволите, защо изобщо ми трябваше да приемам тази покана за вечеря?!

— Искам да изглеждам колкото се може по-сериозна и делова — казвам и се смръщвам сурово срещу отражението си в огледалото.

— Ясно — казва Сузи. — В такъв случай знам от какво имаш нужда. От подходящи аксесоари. От някой аксесоар на бизнес дама.

— Като какво например? Електронен органайзър ли?

— Като… като… — Сузи се замисля за миг, после отсича: — Добре, хрумна ми нещо. Чакай малко, ей сега се връщам…


Вечерта пристигам в „Риц“ пет минути след 19.30 ч., когато трябваше да се срещнем. Когато прекрачвам прага на ресторанта, виждам, че Люк е вече там, седи, облегнал се небрежно назад на стола си, и отпива от нещо, което ми прилича на джинфис. Прави ми впечатление, че е с различен костюм от този, с който беше сутринта, а също и е друга, тъмнозелена риза. Изглежда направо… Хм… доста добре. Доста добре изглеждащ.

Не особено делово всъщност.

А като се замисля, ресторантът също не е особено делови. Целият е в свещници и златни гирлянди; столовете са с прекрасна розова тапицерия; а таванът му е невероятно красиво изрисуван — целият в облаци и цветя. Залата е окъпана в светлинни отблясъци и изглежда страхотно…

Ами всъщност… думата, която ми идва на ум, е „романтично“.

О, Боже! Сърцето ми се разтуптява лудешки от нерви. Хвърлям бърз поглед към отражението си в украсеното със златни гирлянди огледало. Облечена съм с черния си костюм от „Джигсоу“, бялата тениска и черните велурени ботушки — както и възнамерявах първоначално. Сега обаче нося и брой на „Файнаншъл Таймс“ под мишница, чифт очила с рамки от коруба на костенурка (с прозрачни стъкла без диоптър), обемистото си дипломатическо куфарче в едната ръка, а в другата — „поразяващия аксесоар“ на Сузи — лаптоп „ЕпълМак“.

Май съм прекалила с аксесоарите.

Чудя се дали не мога да се шмугна бързичко обратно във фоайето и да оставя дипломатическото си куфарче на гардероб (въпреки че, да си призная, бих предпочела просто да го зарежа на някой стол и завинаги да забравя за съществуването му), когато Люк вдига поглед от чашата си, забелязва ме и се усмихва. Мамка му! Принудена съм да поема към масата по дебелия мъхест килим, като се старая да изглеждам колкото се може по-непринудено отпусната (въпреки че и двете ми ръце са заети с шантави аксесоари, а едната на всичкото отгоре е плътно прилепнала до тялото, за да попречи на „Файнаншъл Таймс“ да се свлече на пода).

— Здрасти — казва Люк, когато най-сетне стигам криво-ляво до масата.

Учтиво става, за да ме посрещне, и в този миг осъзнавам, че не мога да му подам ръка за делово ръкуване, защото държа лаптопа. Скърцайки мислено със зъби, оставям дипломатическото си куфарче на пода, премествам лаптопа от дясната в лявата си ръка — при което за малко да изпусна „Файнаншъл Таймс“ — и най-сетне с леко порозовели от смущение бузи му подавам делово ръка за поздрав.

По лицето на Люк пробягва сянка на усмивка и той тържествено се ръкува с мен. Отдръпва ми стол да седна и учтиво наблюдава как оставям лаптопа върху покривката на масата, готов за употреба.

— Внушителна машинка — отбелязва Люк. — Много… високотехнологична.

— Да — отвръщам и му отправям кратка, хладно делова усмивка. — Често го ползвам, за да си водя бележки по време на делови срещи.

— Аха — кимва Люк. — Явно си много организиран човек.

Очевидно ме чака да включа лаптопа, така че натискам бутона, който ми е показала Сузи — при което, според нея, екранът би трябвало да светне и тъй нататък. Обаче нищо не светва.

Небрежно натискам повторно бутона — пак нищо. Доста силно го удрям трети път — като се преструвам, че пръстът ми се е подхлъзнал — и ПАК нищо. Мамка му, ама че неудобно се получава! Що ли изобщо я слушам Сузи?!

— Някакъв проблем ли има? — пита Люк.

— Не! — отвръщам на секундата и рязко затварям капака на лаптопа. — Само че… размислих и реших да не го използвам точно сега. — Бръквам в чантата си и изваждам големия си журналистически бележник. — Реших, че ще е по-добре да си нахвърлям бележките на ръка.

— Прекрасна идея — кимва Люк одобрително. — Би ли желала чаша шампанско?

— О! — възкликвам изненадано. — Ами… може.

— Чудесно — казва Люк. — Надявах се, че ще приемеш.

Вдига поглед и до масата ни сякаш от небитието се материализира келнер с бутилка шампанско в ръка. Адски скъпо, при това — „Крюг“.

Няма обаче да се усмихвам, нито да показвам задоволство, изобщо нищо. През цялото време ще бъда хладно сдържана и делова. Всъщност, ще изпия само една чаша шампанско, след което ще мина твърдо на минерална вода. За да мога да мисля ясно и делово, нали така?

Докато келнерът сипва шампанско в издължената кристална чаша пред мен, аз записвам в бележника си: „Работна среща между Ребека Блумууд и Люк Брандън.“ Един миг гледам преценяващо написаното, после го подчертавам два пъти. Сега е добре. Така изглежда съвсем делово.

— Ами… — казвам, като вдигам поглед от бележника си, а също и чашата си за наздравица — …за бизнеса.

— За бизнеса — отвръща като ехо Люк, след което се усмихва криво и добавя: — За малкото бизнес, който ми остана.

— В какъв смисъл малко? — зяпвам го озадачено. И в следващия миг ми светва: — Искаш да кажеш, че… след това, което каза в „Сутрешно кафе“… Неприятности ли имаш?

Той кимва мрачно. Усещам прилив на симпатия към него.

Така де, Сузи е права… Люк е адски арогантен. Но пък, от друга страна, смятам, че постъпи адски смело, като оповести на всеослушание какво мисли за „Флагстаф Лайф“. И сега, ако в резултат на тора бъде разорен… просто НЕ Е ЧЕСТНО!

— Разорен ли си? — питам тихичко и съчувствено.

Люк се разсмива.

— Е, не чак разорен. Но днес следобед се наложи да даваме куп обяснения пред другите ни клиенти — казва и добавя с гримаса: — Да ти кажа, да обидиш един от най-големите си клиенти на живо по телевизията не е сред най-нормалните практики на връзките с обществеността.

— Е, аз пък смятам, че би трябвало да те уважават заради това! — отвръщам с категоричен тон. — За това, че си казал каквото мислиш! Така де, в днешно време твърде малко хора го правят. Но пък би могло да стане мото на компанията ти: „Ние казваме истината.“

Отпивам щедра глътка шампанско и понеже той мълчи, вдигам поглед да видя какво става. Люк ме гледа втренчено с някакъв странен израз на лицето.

— Ребека, ти притежаваш удивителната способност да уцелваш право в десятката — казва той най-сетне. — Точно това казаха и някои от нашите клиенти. Казаха, че това ни е белязало като компания, която държи на почтеността.

— О! — отронвам, всъщност доста доволна от себе си. — Ами, хубаво. Значи не си разорен.

— Не, не съм разорен — отговаря Люк и добавя с лека усмивка: — Само малко понащърбен.

Келнерът пак се материализира от нищото и отново ми напълва чашата с шампанско. Отпивам. Когато вдигам очи, Люк пак ме гледа втренчено.

— Знаеш ли, Ребека, ти си изключително прозорлив човек — казва той. — Виждаш неща, които останалите хора не забелязват.

— О, ами… — вдигам и поклащам чашата си с шампанско. — Не я ли чу какво каза Зелда? Аз съм смесица между финансов гуру и съседското момиче.

Погледите ни се срещат и двамата изведнъж избухваме в смях.

— И даваш много информация, но по достъпен начин.

— И имам големи познания, които обаче умело обвързвам със здравия разум.

— И си умна, и си чаровна, и си весела, и си… — казва Люк, загледан в чашата си.

После вдига поглед и като ме гледа в очите, добавя:

— Ребека, искам да ти се извиня. От доста време искам да ти се извиня. На онзи обяд в „Харви Никълс“… права беше… не ти засвидетелствах нужното уважение. Уважението, което заслужаваш.

Люк замълчава, а аз се вторачвам в покривката и усещам, че бузите ми пламват. „Лесно му е на него да ми го казва СЕГА“, мисля си яростно. Запазва маса в „Риц“, поръчва шампанско и сигурно очаква да се усмихна и да кажа: „О, няма проблем.“ Дълбоко в себе си обаче аз все още се чувствам наранена от станалото. А след телевизионния си успех тази сутрин съм в доста войнствено настроение.

— Статията ми в „Дейли Уорлд“ няма нищо общо с онзи обяд — казвам, без да вдигам поглед от покривката. — Абсолютно нищо. И твоят намек, че има…

— Знам — отвръща Люк с въздишка. — Изобщо не биваше да го казвам. Това беше една… отбранителна, ядна забележка… по време, когато ти ни беше изправила всичките на нокти.

— Наистина ли? — не мога да удържа усмивката си на задоволство. — Изправила съм ви всичките на нокти, така ли? Ами!

— Ти какво, майтап ли си правиш? — възкликва Люк. — Изневиделица ни стоварваш скандален материал на цяла страница в „Дейли Уорлд“ за един от най-големите ни клиенти! И това ако не е изправяне на нокти, здраве му кажи!

Ха! Тази представа страшно ми се нрави, всъщност. Цялата „Брандън Къмюникейшънс“ изправена на нокти заради Дженис и Мартин Уебстър.

— И Алиша ли беше изправена на нокти? — не мога да се въздържа да не попитам.

— Не само беше изправена, но и подскачаше на нокти толкова пъргаво, колкото й позволяваха марковите й обувки от „Маноло“ — отвръща Люк сухо. — И заподскача още по-бързо, когато узнах, че всъщност е разговаряла с теб предишния ден.

Ха! Ха!

— Разкошно! — чувам се да възкликвам абсолютно детински.

И веднага съжалявам, че съм го направила. Никоя уважаваща себе си бизнесдама не злорадства, когато противникът й се подхлъзне в калта. Трябваше само да кимна или да отроня многозначително: „А!“

— Ами… и теб ли те изправих на нокти? — питам, като свивам уж небрежно рамене.

Настава мълчание, а когато след малко вдигам очи, виждам Люк да ме гледа втренчено с толкова сериозно изражение на лицето, че сърцето ми се разтуптява.

— От доста време си ме изправила на нокти, Ребека — казва той тихо. Задържа погледа си няколко секунди, от което на мен ми спира дъхът, после свежда очи към менюто си и пита: — Ще поръчваме ли?


Вечерята ни продължи часове наред. Говорим, говорим, и пак говорим, и поръчваме още нещо, и така… Всичко е толкова вкусно, че сърце не ми дава да откажа каквото и да било. А виното е толкова супер, че бързо-бързо изоставям плана си да изпия само една делова чаша и после да мина твърдо на минерална вода. По времето, когато довършвам шоколадовия си сладкиш от многолистно тесто с лавандулов сладолед и карамелизирани парченца от круша, вече наближава полунощ и усещам, че започвам да клюмам.

— Как е на вкус това шоколадово чудо? — пита Люк, довършвайки своя сладкиш с извара.

— Прелестно — отвръщам и побутвам купичката към него. — Ама не чак пък толкова, колкото беше лимоновият мус.

Истината е, че съм преяла до пръсване. Когато стигнахме до десерта, аз започнах да се колебая какво да си поръчам от всичките невероятно вкусно звучащи сладкиши. И тогава Люк каза, че ще си поръчаме всички десерти, чиито имена ни харесат. Което се оказа почти всичко от менюто.

Честно, имам чувството, че никога няма да мога да се надигна от стола си. Толкова е удобен, толкова ми е топличко и уютно и всичко наоколо е толкова красиво, а главата ми е така приятно замаяна, че изобщо не ми се иска да ставам. И най-вече… не искам тази вечер да свършва. ТОЛКОВА приятно прекарах. А най-удивителното е, че Люк непрекъснато ме разсмива. Преди си мислех, че той е адски сериозен, че го раздава адски интелектуално и сигурно е адски досаден, а се оказа, че не е така. Всъщност, като се замисля, през цялата вечер и думичка не обелихме по работа.

Появява се един келнер, разчиства всичките ни десертни чинии и купи, след което ни поднася кафе. Облягам се назад на стола си, притварям очи и с наслада отпивам няколко глътки. О, Боже, мога да си остана тук завинаги. Да си призная, доста ми се спи — отчасти защото миналата нощ бях толкова нервна заради предстоящото си участие в „Сутрешно кафе“, че изобщо не мигнах.

— Трябва да тръгвам — казвам по едно време и се насилвам да отворя очи. — Трябва да се връщам в… — Къде живеех, впрочем? Аха, във Фулхам. — …във Фулхам.

— Да — отвръща Люк след кратка пауза и отпива от кафето си. Оставя чашката си и протяга ръка към каничката с мляко. И при това движение ръката му докосва моята… и застива. Изведнъж усещам тялото ми да се напряга странно. Бузите ми пламват на секундата, а сърцето ми забива лудешки.